засмя, скрила лице зад пръстите си. — Сега, Матилда — тя отново ме срита по глезените, този път по- леко, — ти ще служиш в домакинството ми. Ще бъдеш моя помощница: ще ме следваш където и да отида. Ако яздя, винаги ще ме придружаваш — или на кон, или ще тичаш до мен. Ще те изпращам да носиш съобщения и ще опитваш храната и напитките ми. О, да, искам да се уверяваш, че ако в стаята ми се носят храна и вино, те остават чисти и неопетнени — отново чух онзи приглушен смях зад преплетени пръсти; през цялото време бдителните й сини очи ме изучаваха внимателно.
— Най-много от всичко се нуждая от човек, на когото да се доверявам. Омръзна ми Мари. Не съм съвсем сигурна дали трябва да я вземам в Англия. Слушай сега — тя сграбчи ръката ми и ме дръпна, за да ме изправи на крака, сякаш бях нейна най-скъпа приятелка, и сплете ръка с моята. Отидохме до прозореца на стаята и се загледахме към водоскока — водата в коритото му беше замръзнала, издълбаното в камъка изображение на морско чудовище имаше зинала уста и облещени очи. — Ако наистина отидем в Англия, ще трябва да прекосим Тесните морета — промърмори тя. — Това е опасно. Матилда, дай ми думата си — тя ме щипна по ръката. — Дай ми дума, че един ден, когато вече имаме доверие една на друга, ще ми кажеш коя си в действителност. Дотогава — тя потупа ръката ми — ще се погрижа да си в безопасност.
Излязохме от покоите й, за да се разходим из двореца. Известно време Изабела просто се разхождаше безцелно из галериите и коридорите. Показа ми архивите, скриптория, библиотеката с ценните ръкописи, подвързани с кожа и украсени по краищата със злато, закрепени с вериги на поставките си. През цялото време бърбореше като катерица, покачена на някой клон. Все още не можех да реша дали е безхитростна или изключително лукава, изтънчена дама или момиче, чийто разум му изневерява. Влязохме в голямата зала. Известно време гледахме как актьори, акробати, фокусници и дресьори на животни репетират номерата си, наблюдавани от шамбелан, който трябваше да реши кое от забавленията да избере за някакъв празник. Чу се камбанен звън, затова отидохме в склада за храни и напитки, където Изабела седна като най-обикновена слугиня, като потропваше по масата и бъбреше с прислужниците, а после поиска настойчиво да ни дадат прясно изпечен хляб с мед и чаши със слабо пиво. След това се върнахме в стаята на Изабела. Щом отидохме там, тя поръча още храна — този път поднос с различни видове месо с подправки и кана гъсто бордо. Изненадах се, имайки предвид крехката й възраст: въпреки всичко тя напълни догоре и двете чаши и отпи малко от своята, преди да я тикне в ръцете ми, с почервеняло от гняв лице.
— Ти си кучка! — тя се нацупи. — Мързелива си! Трябваше първо ти да го опиташ.
Отпих от двете чаши, протегнах ги към нея да си избере и тя изтръгна една от ръката ми. Така започна танцът. Където и да отидеше принцеса Изабела, аз я следвах. Понякога тя сядаше в креслото до прозореца, бодейки непохватно с иглата си някакво ръкоделие, както войник би ръгал с меча си сламено чучело в двора за военни упражнения. Когато това й омръзна, прати да повикат музиканти и умело им акомпанираше на ребека, флейта или арфа. Едно бе неизменно — любовта на Изабела към книгите. Благодаря на Бога за познанията си. Понякога тя четеше приказките, друг път четях аз, а тя играеше определени роли. Бях права — Изабела беше родена актриса. Тя можеше неусетно да преминава от една роля в друга и да имитира хората с такава лекота, с каквато огледалото отразява светлината. Бе дълбоко заинтригувана от познанията ми за медицината и билките. Месечните й кръвотечения бяха вече започнали и тя страдаше от коремни спазми. Отначало отказа помощта ми, но после склони. Искаше от мен да прегледам урината й, но аз цитирах от трактата на Исак Юдеус: „Урината е просто филтър за пречистване на кръвта и показва правилно две неща: инфекция на черния дроб и вените или инфекция на червата и вътрешните органи. За всички останали неща тя дава само непреки показания“.
Изабела се втренчи в мен със зяпнала уста, после избухна в смях. Помислих, че ще ме удари — вместо това тя ме помилва по бузата.
— Рецитираш по-добре от лекарите на баща ми.
Не казах нищо.
— Е, лечителко моя? — тя се хвана за стомаха, преструвайки се, че умира от болки.
— Боже дръвче — отвърнах, цитирайки абат Страбон13. — Сварените му връхчета, цветове или семена са правилното лекарство за спазми. Плиний препоръчва градински чай с пелин.
— А ти?
— Дивият пелин и лайката ще ви помогнат.
Очевидно наистина помогнаха. Интересът на Изабела към билките и медицината се усили. Поне така заявяваше тя, когато вземаше книги назаем от бащината си библиотека. В действителност те бяха за мен. Бях благодарна и за първи път прочетох един нов трактат от Бернар дьо Гордон, лекарят от Монпелие — труда му
Два дни след като се присъединих към прислугата й, се срещнах с тримата й братя. Промъкваха се нагоре по стълбите като ловни кучета, вървейки безшумно покрай галерията в подплатените си къси палта и тесни панталони до коленете, с крака, обути в заострени чехли, пристегнали около раменете си къси, украсени със скъпоценни камъни плащове. Разбрах защо принцесата толкова се боеше от тях. И тримата бяха истински среброкоси демони. Луи беше дребен, с острите, резки черти на хрътка, постоянно стрелкащи се насам-натам очи и нервни жестове, особено начинът, по който си играеше с украсената със скъпоценни камъни препаска около кръста си. Погледна ме само за да ме отпрати с пренебрежителен жест, както бихте постъпили с някое улично куче. Филип беше много по-висок, по-широкоплещест, с нервен тик на лицето и заслонени от гъсти вежди очи над остър нос и присвити устни — човек с жесток нрав и буен темперамент, когото прецених, че не бива да ядосвам. Шарл беше як, с тлъсто червено лице, шкембето му вече издаваше любовта му към виното — всеки път, когато го виждах, близо до него имаше чаша. Разполагаха се на воля в стаята на сестра си, с изпънати крака, като глутница непородисти ловджийски кучета, които си играят с някоя от жертвите си, преди да я убият. Имаха пискливи гласове, арогантни и стържещи, ломотещи като някакви противни гъски. Изглеждаха омаяни от сестра си. Имаха си жени, отделни домакинства и въпреки това бяха постоянни посетители в покоите на Изабела. Носеха подаръци — захаросани плодове, триптих, изобразяващ мъченичеството на свети Дени, дрънкулки и играчки, дори един пор, макар че по-късно той беше убит от любимата хрътка на Шарл.
Зловещо трио, опасни мъже, които потупваха ножниците на камите си, докато говореха — те презираха слугите и бяха жестоки към хората от собствената си свита. И тримата влизаха в стаята на Изабела наперено, като кандидати за ръката й, нетърпеливи да я видят и въпреки това съперничещи си помежду си. Изабела винаги ги приемаше изискано, но студено. Седеше като малка снежна кралица от някой романс, с ръце върху коленете, с лице, застинало във все същата крива усмивка. Веднъж Луи се опита да я сграбчи за талията и да я придърпа към себе си. Изабела се хвърли като разгневена котка — дори аз се изненадах от бързината, с която тривърхата, тънка като игла кама се появи в ръката й. Тя я притисна към бузата на брат си. Продължиха препирнята си шепнешком. Луи, държейки се за лицето, отстъпи назад. Промърмори нещо на братята си и всички си тръгнаха, смеейки се. Едва тогава Филип хвърли поглед към мен, с лукава усмивка на гневното лице. Те затръшнаха вратата след себе си и започнаха да се закачат и да флиртуват с дамите отвън. Изабела седна рязко. Настроението й се промени — властните й маниери изчезнаха, беше пребледняла, по бузите й се стичаха сълзи. Забързах да коленича пред нея, но тя потупа мястото до себе си. Изобщо не я докоснах. Не казах и дума. Просто седях, докато тя сведе глава, с тресящи се рамене, без да повдигне лице, докато сълзите не престанаха.
— Винаги ли е така, Матилда? — промълви тя. — Във всяко семейство? Дали братята бъркат под роклите на сестрите си, стискат вратовете им и ги щипят по гърдите? Промъкват ли се посред нощ между чаршафите на сестрите си? — тя примигна и захапа долната си устна.
— Само се моля да замина, да се махна далече от тях и да не се върна никога — тя ме потупа по ръката. — Ще дойдеш с мен — усмихна се през сълзи. — И все пак, колко си мълчалива, Матилда — усмивката й изчезна. — Сърцето ти докато остарява, пред гледки по-студени се изправя — тя изхлузи един
