ужас и болка той залитна назад, полуприведен, с отворена уста, кашляйки кръв, докато животът го напускаше. Залитна към мен. Тръгнах бързо покрай стената на костницата, в която той се блъсна и удари главата си, а после се строполи на земята.
Избягах от Гробището на Младенците и излязох навън на оживените калдъръмени улици. Странни и непознати гледки и звуци ме объркваха, звънтяха камбани, скрити под забрадки лица на монахини зяпаха изненадано, просяци се мръщеха, увити в качулките си, едно прасе душеше подпухналия труп на котка, сляпо дете потракваше с пръчка пред себе си, един мастиф виеше с настръхнала козина и оголени зъби. Побягнах по една тясна уличка. Скърцаща от вятъра табела на аптека привлече погледа ми. Спомних си чичо, неговите добри очи и внимателния, успокояващ глас. Свих се на тесния праг на аптеката, като се задъхвах, мъчейки се да си поема дъх, и бършех потта си. Смъртта на Тесноликия беше едно, но слуховете, които съобщи, също ме плашеха. Ако това вече не беше слух, ако Изабела не заминеше за Англия, каква надежда имаше за мен?
Успокоих сама себе си. Трябваше да се върна при Симон дьо Витри: той щеше да знае какво да направи. Приближих се до къщата на търговеца, като избягвах страничната порта. Отидох до главната врата — резето не беше спуснато. Отворих я, пристъпих в преддверието и там ме посрещна ужасът. На няколко крачки от мен слугата лежеше в локва от собствената си кръв, в гърба му беше дълбоко забита стрела от арбалет. Секретарят лежеше наполовина извън малката стая, в която най-напред ме бе отвел търговецът. В най-долния край на стълбите по очи се беше проснала прислужницата. Тя беше улучена от стрела в гърдите и кръвта се изливаше на талази в локва под нея. Ясно си спомням, че по балюстрадата нямаше кръв, но забелязах размазано петно от кръв високо на измазаната в бяло стена. Бях толкова потресена от цялата гледка, че просто се взирах в това място, внезапно връхлетяно от смъртта. Върнах се до предната врата, издърпвайки резето, и се взрях в трите трупа, всичките застигнати от гибелта изневиделица. Смъртта ги беше покосила и оплела в мрежата си — внезапно, неочаквано. Прекосих стаята, промъквайки се внимателно покрай локвите кръв, и опипах всяко от телата. Още не бяха изстинали, кръвта все още се съсирваше. Качих се по стълбището, покрай трупа на прислужницата, като се опитвах да не поглеждам в изцъклените й очи, застинали в предсмъртен ужас. Внимателно разгледах петното от кръв върху мазилката и поклатих глава изненадано, след това погледнах пак към трупа на прислужницата. Лежеше просната в най- долния край на стълбите, леко извърната на една страна — представих си как стрелата от арбалета се беше забила в тялото й с тъп звук и тя беше паднала напред, а кръвта се беше разплискала по предната част на тялото й надолу към стълбите. В такъв случай как се беше появило това петно на мазилката? Освен ако убиецът не беше преместил трупа и след това се беше опитал да се качи по стълбите — но той щеше да тръгне по същия път като мен, държейки се за балюстрадата, по която нямаше кръв. Продължих нагоре.
Мосю Симон дьо Витри лежеше върху малката галерия точно под един диптих, изобразяващ възкресяването на Лазар. Търговецът беше по нощница, плътта му още не беше изстинала. Заключих, че убиецът сигурно е нанесъл удара си малко преди да дойда, а след това е избягал. Прекрачих трупа на дьо Витри и влязох в малката спалня: сандъците и раклите вътре бяха отворени със сила, наоколо бяха разхвърляни книжа и пергаменти. Огледах внимателно мястото, гледайки петната. Колцина са били убийците? Успях да намеря само един отпечатък от стъпка. Погледнах отново надолу по стълбите: капаците на прозорците бяха отворени — вероятно последното, което бе направила прислужницата, преди да бъде изненадана от това дяволско нападение.
Не зная нищо за настроенията на ума. Смъртта на Тесноликия може и да ме беше разстроила, но сега се почувствах студена, безпристрастна и решителна: пулсът ми бе равномерен, а дишането — спокойно. Имах чувството, че наблюдавам някаква селска поетична драма или миракъл17, изпълнявани на селския мегдан. От мен се искаше да отбелязвам какво казват актьорите, да слушам монотонното им пеене, но да не вземам участие в тяхната драма. В тази къща бях изложена на голяма опасност, но исках да знам защо мосю дьо Витри, който ми беше помогнал толкова много, е бил така зверски убит. Ако се надигнеше врява, ако се разнесяха викове:
Върнах се в спалнята, където по пода имаше разпилени монети. Ценните вещи, статуи и сребърни поставки за свещи, не бяха откраднати; нямаше дори опит да се внуши, че убийствата са били извършени при опит за кражба. Убиецът, безсърдечен и жесток, вероятно платен злодей, бе налетял уверено като петел на торище. Сигурно се беше чувствал защитен. Спомних си думите на Тесноликия за тайните съветници, агентите на Марини — мрачната сянка на Филип; как Филип, братът на Изабела, се обърна и се втренчи в мен с онази злокобна усмивка на лицето. Заради мен ли беше убит Симон дьо Витри?
Върнах се в преддверието, постепенно давайки си сметка за натрапчивата, зловеща тишина. Зърнах изображението на разпнатия Христос, с изпито лице и очи, взиращи се към тази гледка на вопиюща, родена в пъкъла жестокост и злина. Изрекох шепнешком молитва и сведох поглед към слугата, в чийто гръб стрелата от арбалета се беше забила толкова дълбоко. Сигурно е познавал убиеца си. Сигурно е отворил вратата и го е поканил да влезе, а после се е обърнал да го отведе горе в спалнята на търговеца. Дали е бил някой важен човек?
Някой, пратен от Филип или Марини? Със сигурност е бил човек, комуто в този дом са имали доверие. Прекосих стаята и се приближих до трупа на секретаря. Стрелата, която го беше убила, беше различна от онази, с която беше убит слугата. И въпреки това откривах само един отпечатък от стъпка, не два. Как беше възможно убиецът да е действал толкова бързо? Затворих очи и си представих мъж, понесъл торба, пълна с големи арбалети, малки арбалети със спретнато изпъната тетива — как изважда един, после друг, изпускайки торбата, докато пресича бързо коридора, как прислужницата се спъва и пада по стълбите, улучена от друга стрела, но защо това петно от кръв бе толкова високо на стената?
Звуци от улиците навън отекнаха зловещо. Дочу се монотонният траурен напев от преминаващо погребално шествие: платен поет смесваше всеки стих от песента с поема за смъртта. Спомням си един ред: „Аз лежа ранен в савана“ — той най-уместно описваше случващото се с мен. Вонята от костницата и гробището изглежда ме бяха последвали и тук. Отново се огледах бързо наоколо, прекръстих се и се измъкнах на улицата. Побързах да се върна в двореца. Странно как се променя животът! Сега носех кралски печат. Стражите и придворните церемониалмайстори не ме и погледнаха втори път. Влязох в кралските покои и намерих принцесата във вътрешния двор с водоскока. Седеше с наведена глава, с разбъркани около лицето златни коси. Беше облечена простичко в тъмножълта рокля и наметка и си мърмореше тихо под нос. Прекосих двора и отидох да коленича пред нея. Тя хвърли поглед през рамо.
— Матилда, ела тук.
Седнах при нея на пейката. Тя вдигна поглед — сините очи се бяха уголемили върху бледото й като слонова кост лице. Държеше в скута си ленен вързоп, който сега покри с ръце.
— Пристигнаха — прошепна тя. — Дипломатическите пратеници от Англия. Сър Хю Пурт и сър Джон Казалес. Тук са за женитбата. Казват, че няма да се състои — тя освободи едната си ръка и стисна моята.
— Трябва да избягам, Матилда. Какво ще правим?
Стиснах пръстите й, студени като късчета лед. Тя не се възпротиви, когато развързах ленения вързоп, който взех от скута й. Вътре лежаха четири восъчни фигурки, изцапани с кръв и животински тор. Всяка носеше мъничка книжна корона и четирите бяха пронизани от зловеща на вид голяма игла.
— Милейди — взех вързопа от нея и като прекосих двора и отидох до големия мангал на колела, тикнах вързопа дълбоко в разжарените му въглища.
— Мразя ги! — думите изсвистяха във въздуха като изваден от ножницата меч. Погледнах към рицарите, скупчили се около другия мангал, които разговаряха тихо помежду си. Върнах се обратно, седнах до принцесата, стиснах ръката й и потвърдих онова, което тя вече знаеше за заплануваната сватба. Тя ме изслуша, кимайки безмълвно.
— Бъдете силна, бъдете хитра! — прошепнах. — Каквото и да се случи, запазете маската си — почти се усмихнах при спомена за начина, по който се бях паникьосала и бях проявила такава глупост с Тесноликия. Нямаше да кажа това на принцесата, все още не.
Хванах я за ръката, изправих я, и бавно влязохме обратно в двореца — рицарите тръгнаха незабавно
