блестеше като алабастър. По-нататък на масата седяха фаворитите му — Марини, слаб, с червени коси и остри черти, със скрити от гъстите вежди очи и дълъг нос; правникът Ногаре, вечно усмихната торба лой, с руса зализана коса и цинично лице с очи, които гледаха с презрение на света; дьо Плезан, второто „аз“ на Ногаре, правник с грозно лице на мастиф, с издадена напред челюст, с дебели устни и непрекъснато стрелкащи се очи. Тези мъже бяха убили чичо ми и въпреки това не бях готова, не бях достатъчно опитна, за да им отмъстя.
Днес вече се бях нагледала на смърт: Тесноликият, рухнал до стената, дьо Витри и слугите му, подгизнали в собствената си кръв. Тогава се зачудих дали не се бях вцепенила, вкаменила, като дете, което оцелява след клане и не е в състояние да проумее какво се е случило. Като поглеждам назад, разбирам, че е било различно. Участвала съм в битки, в кървави схватки. Освен това съм разговаряла с войници. Разбирам какво имат предвид с израза „лед в кръвта“: една мистериозна решимост да останат спокойни, убеждението, че смъртта на един враг не означава да не се боиш от останалите. В онази бяла зала преди толкова много години, Бог да ми прости, аз се чувствах по този начин. Моето време още не беше дошло. Още бях в периферията на тълпата, наблюдавайки как събитията бавно се движат към своята кулминация.
Докато разчистваха залата, кралят седеше, притиснал ръце към лицето си, сегиз-тогиз поглеждайки надясно и наляво към английските дипломатически пратеници. Пурт седеше прегърбен: виното не беше подобрило потиснатото му настроение. Казалес се беше навел напред, вдигнал бокала си над масата:
— Милорди — Марини сигурно беше доловил погледа на господаря си, — трябва да се върнем към спорния въпрос за тамплиерите — тези еретици, содомити…
— Не е доказано — излая в отговор Пурт, — не е доказано, сър. Това е въпрос, който трябва да се реши от нашия суверенен господар и съдиите от кралския съд в Уестминстър.
— Но те са престъпници! — настоя рязко Марини с писклив глас.
Седях и слушах как този въплътен демон бълваше мръсотия. Как сто трийсет и четирима от сто трийсет и осемте тамплиери, арестувани в Париж, включително Великият магистър Жак дьо Моле, Жофроа дьо Шарни, глава на монашеското братство на тамплиерите в Нормандия, и Жан дьо Ла Тур, ковчежник на парижкото седалище на ордена, да не споменаваме земеделците, овчарите, дърводелците и слугите, с които броят възлизаше на хиляда и петстотин, били изпратени във вонящи тъмници и зали за мъчения. Общо взето, всички си бяха признали. Чух също имената на предателите — бивши тамплиери, изключени от ордена мъже. Тях чичо Реджиналд бе споменавал на чаша вино: Ескин дьо Флориан, управител на Монфокон, и Бернар Пелет — имена, над които вечно ще тегне позорът на отправените от тях обвинения, избълваната жлъч на зли души — как тамплиерите се били посветили на дявола, как твърдели, че Христос е лъжлив пророк, справедливо наказан за греховете си; как посветени членове на ордена получавали заповеди да плюят, да тъпчат и дори да уринират върху изображението на разпнатия на кръста Христос. Трябвало също да целуват тамплиера, приел ги в ордена, по устата, пъпа, задника… дори пениса. Марини описа как тамплиерите се кланяли на Бахомет — демонът, явяващ се в образа на котка или на череп, или на глава с три лица.
Казалес и Пурт клатеха невярващо глави. Казалес погледна бързо към мен, но не показа с нищо, че ме е познал. Не ме беше грижа. Кипях от гняв. Познавах Ордена на тамплиерите. Знаех какво представляват всъщност тези скалъпени обвинения: ужасни измислици на противни, тесногръди хора. Сатаната и всичките му демони се бяха спуснали и долетели да вечерят тук, в тази призрачна стая с всички тези гоблени и статуи, сребърни паници и златни бокали, и знамената му бяха развети, докато тамплиерите, благочестиви Божии служители, бяха подложени на гонения, за да срещнат смъртта си. Пурт възрази и посочи за пример истории за тамплиери, които били измъчвани чрез издигане и спускане с въже или краката им били напоявани с животинска мазнина и поставяни над буен огън, докато костите им изпаднат.
— Такива хора — коментира той — биха признали всичко.
Отпих от бокала си и извърнах поглед. Изабела ме наблюдаваше любопитно, по устните й играеше слаба усмивка. Тя знаеше! Оставих бокала. Марини изместваше разговора към планираната сватба на принцесата. Очите на всички се насочиха към нея. Пурт отново започна да излага възражения — как той и Казалес смятали, че женитбата е в съответствие с най-добрите интереси на английската корона, но неговият господар, кралят, не смятал така. Марини изтъкна с мазен гласец, че френските войски се трупали по границите на намиращата се във владение на англичаните Гаскония, а нима в същото време Едуард Английски не бил заплашен и от война в Шотландия срещу неустрашимия Робърт Брус? В този момент Брус бил враг на френския крал, но пък нещата можело и да се променят. Казалес се намеси: преговорите се лашкаха напред-назад като вода във воденично езеро; никой не обръщаше внимание на нас останалите.
Синовете на краля бяха пили много и хвърляха похотливи погледи към сестра си. Изабела усети това, направи ми знак и се надигна, покланяйки се на баща си, който направи знак, че й разрешава да се оттегли. Всички останали се надигнаха или със залитане се изправиха на крака. Изабела направи реверанс на всички и следвана от мен, бързо излезе от залата и се заизкачва към нашите покои. Остана мълчалива и сериозна дори след като останахме сами, а един въоръжен страж остана да пази отвън. Запалих още свещи и й помогнах да се съблече. Тя съблече всичко, без долната риза, върху която облече украсен с лилии плащ, и седна на един стол с висока облегалка, обръщайки се да погледне през прозореца.
— Матилда — прошепна тя, — заключи вратата.
Побързах да се подчиня, но когато се опитах да превъртя тежкия ключ, той не помръдна — резетата в най-горния и най-долния край изглеждаха плътно покрити с ръжда.
— Милейди — прошепнах задъхано.
— Надникни през вратата — заповяда тя. Подчиних се. Галерията отвън беше пуста. Не се виждаше никакъв страж, само сенки, танцуващи на светлината на фенера; беше тихо, ако не се броеше скърцането на дърво и шумоленето на мишките. Стоях заслушана в слабите шумове на двореца.
— Те ще дойдат — гласът на Изабела затрепери. — Ще дойдат тази вечер, Матилда.
Загледах се надолу към галерията, чудейки се какво да направя.
— Не можем да избягаме — Изабела изрече на глас мислите ми. — Няма къде да отидем.
Стоях нерешително, докато си спомнях къщата на Симон дьо Витри: как бутнах вратата да се отвори, проснатите на земята трупове, стрелите от арбалет, забити дълбоко в плътта им. Побягнах надолу по галерията.
— Матилда! — чух да се провиква Изабела — сигурно си беше помислила, че се измъквам. В края на галерията имаше незаключен шкаф, пълен с оръжия: лъкове и стрели, пики и копия, и онова, което търсех — малък арбалет. Още докато го сграбчвах заедно с колчана стрели, се зачудих дали наемният убиец, промъкнал се в къщата на дьо Витри, не е имал нещо подобно — малки арбалети, може би два-три, вече подготвени за стрелба, в чувал. Затичах обратно надолу по галерията, шмугнах се през полуотворената врата, после я затръшнах и се облегнах на нея. Бях обляна в пот. Изабела, все още седнала в стола, ме наблюдаваше напрегнато. Посочих към тясното легло, в което спях, после опънах тетивата на арбалета, като поставих вътре една стрела, дърпайки обратно тетивата.
— Правила ли си това преди, Матилда? — промърмори Изабела.
— Чичо ми… — направих пауза. — Да — усмихнах се мрачно. — Едно време ходех на лов, и тази вечер също ще ловувам.
Изабела се надигна от стола си и се вмъкна в леглото.
Обиколих стаята, за да загася свещите, после легнах на леглото си. Заслушах се в шума от двореца и чух скърцане по протежение на галерията отвън. Вратата се отвори и в стаята се вмъкнаха две фигури. Не ми обърнаха внимание и затичаха през стаята. Светлината беше слаба, но успях да различа силуетите: Луи и Филип бяха дошли да тормозят сестра си. Отвън не стоеше никакъв страж — никой не опита да ги спре. Луи се хвърли на леглото. Чух приглушените писъци на Изабела, когато ръката му затули устата й. Смъкнах се от походното си легло — Филип се обърна. Вдигнах арбалета, прицелих се и отпуснах тетивата, като незабавно поставих нова стрела в процепа и отново опънах кордата. Първата стрела се заби с тъп звук в стената до леглото на принцесата и едва не улучи прозореца.
— Вън! — изкрещях. Преминах дори на войнишкия жаргон, на който ме беше научил чичо. Принцесата скочи от единия край на леглото. Загърна се в наметката си и тръгна към мен. И двамата натрапници бяха пияни и се олюляваха. Усещах натежалия им от виното дъх дори от мястото, където стоях.
