—
—
Проследих посоката. Под прозореца имаше редица от няколко ръждиви железни скоби, забити в стената от груб сив камък, за да поддържат поставените там подвижни стълби, така че зидарите, дърводелците и мазачите да могат да извършват поправки. От една от тези скоби, проблясваща на светлината на факлите, висеше дебела златна верижка, видяна за последен път около врата на Пурт по време на празненството предишната вечер. Дали Пурт я беше изпуснал и бе паднал при опита си да се наведе и да я вземе?
— Матилда! Матилда! — гласът на Изабела накара глъчката да утихне. Аз също чух глухите звуци като от тупване на нещо и слабите викове от вътрешността на двореца. Изабела се беше оттеглила в кръг от тежковъоръжени войници и ми даваше знак с ръка, че трябва да разбера откъде идва шумът.
Побързах да вляза обратно в двореца. Дотогава вече знаех накъде да вървя. Пажове палеха още факли. Галериите бяха пълни с трепкащи светлини и движещи се сенки; викове отекваха в отговор на дрънченето на оръжия и шума от бягащи крака. Изкачих се по стълбите до третата галерия. Беше дълга и тясна, с врати от двете страни — тълпяха се войници и слуги, някои от които все още сънливо търкаха очи. Около една от вратите се бяха скупчили войници. Сред тъмните силуети, очертани в светлината от фенерите, разпознах Казалес и писаря с маслинената кожа, Розалети — насилваха една врата, която изщрака и увисна назад на пантите си, докато аз забързах надолу. Сега бях придворна дама и камериерка на Изабела, но за мъжете, скупчили се в онази стая, не бях нищо повече от слугиня, не по-важна от гризачите, които с писъци и скимтене бягаха да се скрият от тях.
Стаята на Пурт беше просторна. Различих легло с балдахин със затворени завеси; останалото тънеше в мрак, тъй като студеният нощен вятър, нахлуващ през отворения прозорец с широка дървена рамка, беше изгасил свещите. Казалес и останалите, бъбрейки на английски, запалиха няколко свещи и веднага побързаха да проверят няколко запечатани ковчежета, без да обръщат внимание на сандъците с отворените и отметнати назад капаци. Казалес ровеше из пергаментите на масата — ако се съдеше по тона му, той смяташе, че смъртта на Пурт е нещастен случай. Никое от ковчежетата или кошниците от канцеларията на тайния съвет на Англия не било докоснато. Нищо не липсвало. След това те се скупчиха около прозореца — от виковете и крясъците им предположих, че са зърнали златната верижка. Сега Марини и още неколцина застанаха на вратата, обзети от нежелание да престъпят без позволение прага на покоите на английски дипломатически пратеник. Розалети ги покани вътре и на нормански френски обясни бързо, че това трябва да е било нещастен случай. Били ли са вдигнати на крак след падането на Пурт, запита Марини. Розалети обясни, че той, Казалес и Ногаре били увлечени в разговор в канцеларията на де Плезан, когато била вдигната тревога. Те побързали да се качат и насилили вратата. Тя била заключена и залостена, ключът още бил вътре: ето какво намерили, когато я разбили. Розалети посочи към прозореца и малкото столче под него. Той обясни, че Пурт сигурно е отишъл до прозореца, за да вдъхне нощния въздух, изпуснал е верижката си, навел се е да я прибере и е паднал, намирайки смъртта си. Това беше посрещнато с утвърдителни кимания и одобрително сумтене. После Розалети се обърна рязко, сякаш усетил присъствието ми, и ме изгледа гневно. Поклоних се бързо и си тръгнах.
Принцесата вече се беше върнала в стаята си. Слуги, вдигнати на крак от суматохата, чистеха галерията, където беше повърнал Филип. Стражът с киселата физиономия се беше върнал на поста си — червената следа на бузата му и враждебният му поглед ясно свидетелстваха за гнева на Изабела от по- ранното му бягство.
— Закъсня! — изсъска принцесата, когато затворих вратата на стаята.
— Милейди, уморена съм — духнах свещите и легнах на леглото си, като издърпах нагоре покривката, за да скрия лицето си. Беше ми лошо и бях уморена, тялото ми беше сгорещено и потънало в лепкава пот: бяха се случили толкова много неща, беше такъв кошмарен ден.
— Матилда — гласът на Изабела беше кротък. — Матилда, липсваше ми. Изплаших се!
— Хайде да заспиваме, ваша светлост.
— Какво стана с англичанина? — попита Изабела. — Да избяга ли се е опитал?
— Не, милейди. Твърдят, че е отишъл до прозореца да подиша чист въздух, изпуснал е една златна верижка, опитал се е да си я вземе, паднал е и е загинал.
— Но ти не вярваш на това, Матилда, не и ти с твоите зорки очи. Напомняш ми за една котка, която някога имах. Тя винаги знаеше къде са дупките на мишките. Никога не се приближаваше, просто стоеше отстрани и ги следеше.
— Милейди — с мъка се изправих и се облегнах на напълнените с пух продълговати възглавници, — трудно ми е да разбера защо сър Хю Пурт, който е бил по нощни дрехи, ще носи златна верижка до някакъв прозорец. Пил е много, бил е уморен. Нощният въздух е бил ужасно студен. Защо му е било да отваря толкова широко прозореца? Защо ще държи златна верижка? Още повече — и ще се наложи да поразмишлявам върху това — дори да е стоял на нисък стол и да се е навел навън, пак не би успял да си я вземе. Защо не е взел кука или меч — нещо, с което да захване верижката и да си я прибере?
— Значи не е политнал и не е паднал. Да не искаш да кажеш, че е бил блъснат?
— Може би, милейди — затворих очи и си спомних трупа, който лежеше в такава изкривена поза във вътрешния двор: зеещата рана на главата, счупения врат, кръвта, процеждаща се от черепа като жълтък от счупено яйце.
— И все пак казваш, че вратата е била заключена и залостена отвътре.
— Милейди, кой е Ралф Розалети?
— Ах… — принцесата се изкикоти. — Той е нашето куче пазач, Матилда, един от старшите писари на татко. Той ще бъде пазител на тайния ми печат в Англия: ще знае всичко, което пиша. Той ще бъде наш съветник.
— Шпионин ли, милейди? Шпионин на баща ви?
— Ще видим — в гласа на Изабела отново имаше напевна нотка. — Ще се срещнем с него утре: с него и със сър Джон Казалес. Навярно ще можеш да зададеш въпросите си тогава. Матилда?
— Да, милейди?
— Молиш ли се понякога?
— Опитвам се.
— Аз — да! Аз се моля. Молех се да бъда избавена от братята си. Ти си ангел, Матилда, отговорът на молитвата ми.
Отново се отпуснах назад в леглото, придърпах покривката нагоре и се унесох в сън, пълен с кошмари: сънувах тъмни фигури, танцуващи на края на въжетата на ешафода, лица, взиращи се в мен от пълна с привидения каруца, тътреща се из настлан с плочи двор. Когато се събудих, точно преди зазоряване, бях плувнала в пот и замаяна. Принцесата спеше, много дълбоко, навярно обзета от облекчение, забравила опасностите, от които беше спасена. Отворих вратата на стаята — стражът беше заместен от още двама. Върнах се вътре и наплисках лицето си с вода от умивалника. След като си изсуших ръцете, бързо се облякох, излязох от стаята, влязох в двореца, качих се по стълбището и влязох обратно в стаята на сър Хю Пурт.
Счупената врата сега бе подпряна на стената. От стаята бяха изнесени всички мебели и вещи. Прекосих стаята, отидох до леглото и дръпнах завесите — никой не беше спал в леглото. Огледах се. Пурт беше напълнил един бокал с вино. Вдигнах го, подуших го и го опитах — нищо, само най-добро бордо. Отидох до прозореца, застанах на столчето, отворих високия прозорец и се надвесих навън. Спомних си колко беше висок Пурт — дори той никога не би могъл да достигне тази верижка, така че защо ще му е да се опитва? Пиян ли е бил? Ако е бил убит преди това, как убиецът беше успял да влезе и да излезе от стаята му, когато вратата беше заключена и залостена отвътре? Застанах на колене като куче, оглеждайки пода между крайчеца на един турски килим и столчето до прозореца. Опипах пода и открих ръждивочервено петно, застъргах го, вдигнах пръст и го подуших — не беше вино, а кръв. Пропълзях по-близо до прозореца и открих други капки — на горната греда над прозореца и на перваза обаче нямаше нищо. Тази кръв можеше да е от какво ли не: дали въобще беше на Пурт? Дали не бе нападнат и убит в стаята си от удар по тила, вратът му — строшен, а високият прозорец — отворен и тялото — изхвърлено навън? Ако беше така, как беше избягал убиецът? Върнах се до прозореца, покачих се на столчето и надникнах. Убиецът можеше да се е
