Патерностер Роу в Лондон.“
— Какво означава това? — попита Изабела.
— Означава, милейди — обърнах се и я погледнах, — че дьо Витри е размишлявал и се е чудил дали тук съм в безопасност. Подозирам, че се е чувствал виновен. Беше добър човек. Изпратил ми е това като допълнителна помощ, а всъщност именно той е имал нужда от помощ.
Изабела се наведе към мен и устните й леко докоснаха ухото ми, като любовна ласка.
— Ние нямаме нужда от него, Матилда, винаги помни това. Ние стоим, както е казал твоят нападател, тук в стаите си с това, което той нарича наше ръкоделие. Ако е рекъл Бог, Матилда, ти и аз ще изтъчем нещо, което хората, включително баща ми, винаги ще помнят. Никога не забравяй това! — Тя говореше разпалено: високо по скулите й избиха алени петна от гняв, а сините й очи пламтяха яростно. Никога преди не я бях виждала такава: още не бях успяла да осъзная с колко дълбока омраза беше изпълнена тази млада жена. Пренебрегвана и тормозена, тя тъчеше своя собствена паяжина на отмъщението, изпълнена с нетърпение да го приведе в действие. Именно за това искам да разкажа. Трябва да го опиша така, както бих описвала признаците на заболяване или подреждането на планетите, за да се движат в логична последователност. Трябва да обрисувам правдиво какво чувствахме, какво виждахме, какво правехме в определен момент. Твърдо решена съм да не изглеждам арогантна, сякаш бих могла да предвидя какво ще се случи. Поглеждането назад в миналото превръща всички ни в мъдреци, но само глупак или лъжец изтъква подобна мъдрост.
Прекарахме остатъка от сутринта в подготовка за срещата с Казалес и Розалети. Сега към принцесата се отнасяха като към особа, заслужаваща специално отношение и когато се отправихме към стаята, където се събираше съветът на баща й, към нас се присъедини само един кралски писар — старец с изпито бледо лице. Изабела седна начело на масата в стол с висока облегалка, аз — от лявата й страна, Казалес и Розалети — от дясната. Писарят се настани на края на масата, с перо, вдигнато над мастилницата, готов да води бележки, за да съобщи след това на господарите си всичко, което бе казано. Огледах се из стаята на съвета. Проста, мрачна стая, с матово бели стени и картини по стените, представящи сцени от живота на Христос. В далечния край висеше огромно разпятие; в другия имаше подиум и редица от писалища, където кралските писари можеха да седят и да бъдат повикани от господарите си, ако им потрябват. По тавана бяха кръстосани греди като в обор. Колкото повече седях там, толкова повече се чудех дали това не беше преструвка. Дали не беше някаква жива картина, дворцово представление, поръчано от Филип, Марини или някой от тайните съветници? Изабела, облечена изключително скромно, със сигурност се държеше подобаващо.
— Искали сте да ме видите? — принцесата, следвайки дворцовия протокол, заговори първа. Писарят чакаше, вдигнал перото. Розалети отговори с обичайните любезности. Оглеждах внимателно и двамата мъже. Казалес бе жилав професионален войник, рицар, който бе пътувал надалече и се бе сражавал в много битки. Косата му беше подстригана късо, по слабото му избръснато лице личаха белезите от годините, прекарани във военни походи. Държеше ръката с отсечената китка в кожен калъф, скрит под масата. Имаше вид на аскет: хлътнали очи под гъсти вежди, остър нос, тънки устни. Единствената черта, смекчаваща суровото му лице, беше трапчинката на брадичката му. В много отношения Казалес ми напомняше за някои от тамплиерите. Беше облечен простичко, в дълга зелена дреха над черен елек и тесни панталони. Не носеше украшения, с изключение на една сребърна верижка около врата — подарък, каза ми по-късно, от отдавна починалата му майка. Беше професионален боец, затова му беше трудно да стои неподвижно — лявата му ръка постоянно потропваше по масата. Наистина веднъж ме погледна, но отново не показа с нищо, че ме е познал, и от облекчение аз прошепнах тихо молитва към Девата. Казалес говореше дворцов френски и подразбрах, че е близък довереник и главен поддръжник на английския фаворит лорд Пиърс Гейвстън, херцог на Корнуол. Казалес обясни, че сам той е наполовина гасконец и е служил на лорд Пиърс и в Гаскония, и в Англия. Той и Розалети бяха прекарали месеци в Уестминстър, срещайки се във връзка с планираната женитба, и между двамата дипломатически пратеници се беше завързало здраво приятелство.
Розалети кимаше утвърдително, докато Казалес говореше. Седнала срещу тях, видях, че Розалети, в черни одежди като бенедиктински монах, не беше толкова млад, колкото ми се беше сторило. Изглежда, беше родом от Италия или от слънчевите провинции на юг, с красиво, почти момичешко лице с тъмни очи и маслинена кожа, но тази красота се помрачаваше от дълбоките бръчки по бузите му. Беше винаги готов да се усмихне, с неспокойни очи, които се взираха любопитно в събеседника, сякаш тайно преценяваха стойността му. Розалети бе верен на крал Филип до мозъка на костите си и все пак по онова време ми стана симпатичен. Опитвах се да не обръщам внимание на масивния златен пръстен, гравиран с герба на Капетите, на средния пръст на дясната му ръка, която постоянно се движеше, докосвайки мънистата на молитвената броеница, окачена на врата му. Розалети се намесваше понякога с любезен тон, за да насочи разговора към истинската му цел. Как бракът между Изабела и Едуард Английски можел да бъде предмет на спор и все пак любовта и личното уважение на английския крал към неговата годеница били неопетнени. С други думи, и двамата заявяваха, че Изабела не бива да се засяга — враждебната позиция, възприета от английския крал, била само политически ход.
Изабела слушаше внимателно тези изтънчени речи и отговаряше подобаващо. В долния край на масата перото на писаря дращеше по пергамента. Спомням си как подскочих, когато чух рязък звук зад мен. Огледах се бързо наоколо и зърнах силуета на гарван, потропващ с клюн по прозореца. Изабела се усмихна на тази гледка и завърши думите си, прокарвайки красивите си бели пръсти по челото си. След това моята господарка изказа искрените си съболезнования за смъртта на сър Хю Пурт. Казалес кимна.
— Нашето посещение — усмихна се накриво той — бе до голяма степен помрачено от трагедия. Един от моите секретари, Матю от Крокъндън, беше намерен намушкан в Гробището на младенците — никой не знае от кого. За последно е бил видян да си тръгва от една кръчма заедно с някаква жена, блудница, но никой не може да си я спомни.
Придадох на лицето си непроницаемо изражение, докато Казалес започна да обсъжда връщането на трупа на сър Хю Пурт в Англия. Изабела, с неподвижно и овладяно лице, слушаше внимателно и предложи помощта си. Едва когато Матю от Крокъндън бе споменат отново, ангелски невинните й сини очи се преместиха бързо към мен, с изражение на престорена тъга на лицето.
В края на срещата писарят попита дали да поднесат бялото вино и сладкишите. Изабела поклати глава и бързо се изправи. Последвах я. Умът ми кипеше подобно на врящ котел, изпълнен с видения — как Тесноликият плюе кръв, свличайки се до стената на костницата, как изблъскват чичо ми нагоре по стълбите на бесилката към очакващата го примка. Наистина бях изплашена, но Изабела ме докосна успокоително — едно бързо погалване по китката, когато я последвах към вратата.
— Милейди?
Изабела се обърна.
— Милейди — Казалес бързо се поклони, — научавам от баща ви, че отивате на посещение в града.
— Така е. Да — отвърна Изабела. — Имам да направя някои покупки. Трябва да посетя пазарите. Трябва да пиша на годеника си. Трябва ми пергамент — тя кимна към писаря, който припряно събираше перата и книжата си. — Трябва да отида до Улицата на писарите.
— В такъв случай, милейди — Казалес направи нов елегантен поклон, — ще позволите ли да ви придружим? Господарят ми ме помоли да ви разкажа каквото мога за Англия, Лондон и Уестминстър — гласът му прие закачлива нотка и Изабела отговори подобаващо. Казалес отново изрази желание да се присъедини към нас, като обясни, че внезапната смърт на колегата му сър Хю Пурт трябва да бъде оплакана, но задачите, възложени му от краля на Англия, трябвало да бъдат изпълнени.
Изабела не можеше да отблъсне подобна любезност. Тя се върна на масата, като даде знак и на двамата мъже да седнат, и помоли писаря да поднесе виното и блюдото със сладкиши. Изабела бе веща в тези неща, умела и опитна в общуването с хората. Тя скоро въвлече Казалес и Розалети в разговор за собствените им особи, като задаваше на Казалес въпроси за службата му в Шотландия и на други места. След това се обърна към Розалети, изразявайки дълбокото си съжаление за случилите се в живота му трагедии. Макар да беше едва на тринайсет години, Изабела определено бе истинска дъщеря на баща си. Когато пожелаеше, тя можеше да бъде очарователна, мила, разбираща, да слуша внимателно, кимайки точно на местата, на които трябва. И двамата мъже, умели и опитни в собствените си дела, бърбореха като
