деца, но пък и по това време ние не бяхме по-различни. И двете с господарката ми имахме много да учим. Едва след като виното и сладкишите бяха изядени, Изабела посочи към прозореца, като промърмори, че денят си отивал и скоро трябва да тръгваме. Тя прие на драго сърце те да се присъединят към нас и малко по-късно всички излязохме от двореца.
Усещането бе толкова странно — да напуснем кралската обител, да пресечем моста и да влезем в града. Изабела и аз, загърнати в наметки, яздехме дребни кончета — Казалес и Розалети яздеха до нас. Цялата ни група беше обкръжена от отряд генуезки конни стрелци с арбалети в ливреи в червено и златно, с железни шлемове на главите — тежките им арбалети бяха прикрепени с кожени ремъци на гърбовете им или висяха от закрепени на седлата куки. Херолди и тръбачи, понесли блестящите си сребърни инструменти и синьо- златистите знамена на кралския дом, вървяха пред нас във великолепните си туники, за да удържат тълпите. Миризмите и звуците на града ме посрещнаха като съживителен бриз, извиквайки обратно всички спомени за годините, прекарани с чичо Реджиналд. Опитах се да не мисля за това, макар да прошепнах молитва за него и мосю дьо Витри. Дължах живота си и на двамата, затова вечно щях да съм им дълбоко задължена. Докато размишлявах върху речта на Марини по време на празненството, осъзнах, че и чичо Реджиналд, и дьо Витри се бяха оказали прави в подозренията си. Всеки, свързан с тамплиерите, бил той рицар или наемник, беше покосен от указа на Филип. Ако чичо ми не беше толкова предпазлив, а мосю дьо Витри — така великодушен, сега щях да съм в някое подземие в Шатле или, може би да бъда вече труп, люлеещ се на някое въже на бесилката на площада. Подобни мисли ме смразяваха. Отново се зарекох да играя възложената ми роля: да се преструвам в настоящето, да бъда ожесточено предана на миналото, и, ако е необходимо, да се възползвам от предложените ми от бъдещето възможности да получа справедливост и възмездие.
Загърнах се по-плътно с наметката си, утешавайки се с такива мисли. С една ръка държах поводите на коня, с другата стисках високия лък на седлото. Загледах се в морето от лица: жени с воали и забрадки, търговци с румени бузи, сладките като ябълки лица на деца, вдигнати, за да видят зрелищното преминаване на кралските особи, изпитите, бледи лица на монаси с качулки на главите, замъглените очи на бедняците, всички събиращи се да позяпат как величията влизат тържествено в града. Изабела прошепна нещо на церемониалмайстора, който бе начело на малкото ни шествие. Мъжът изглеждаше изненадан, но изкрещя някаква заповед и нашата кавалкада се люшна, излезе от главния път и се отправи по оживени странични улички. Над нас се извисяваха къщи, горните им етажи бяха надвиснали толкова близо един до друг, че препречваха слънчевата светлина. Минахме покрай тъмни входове, подслоняващи мълчаливи наблюдатели — просяци с помътнели очи, крещящо облечени блудници, жени с децата си. Зловещо проскърцваха табели, тракането и глъчката от малките работилници заглъхваха, докато занаятчиите забързано излизаха да позяпат нашето величествено шествие. Спряхме само веднъж, за да дадем път на бедняшка погребална процесия, пред която вървяха момчета, носещи кадилници, и дрипав монах, който държеше кръст. Мръсотията и вонята на градските канали принудиха Изабела да поднесе към носа си топчица ароматни треви; и въпреки това тези миризми, колкото и противни да бяха, възкресиха спомените за онези щастливи дни, когато обикалях из града, изпратена да изпълнявам поръчките на чичо Реджиналд.
Слязохме на един площад, където продавачи на благовонни мазила и парфюми бяха разположили сергиите си — сладкият аромат на стоката им донякъде прикриваше острите миризми на каналите, пълни с мръсотия и отпадъци. От другата страна на площада се издигаше мрачната Църква на забравените души, увенчана от драматично изваян тимпан, на който бяха изобразени мъките Христови. Казалес и Розалети изразиха изненадата си, но Изабела настоя, че искала да поръча заупокойни молитви за душата на покойния Хю Пурт. Влязохме в оградения със стени двор на църквата. Казалес каза, че подобна щедрост не е необходима, но Изабела вече викаше паж, който да й помогне да слезе от коня. Придружавани от двама от генуезците, бутнахме обкованата с желязо врата и пристъпихме в осветения от свещи мрак. Пред нас дълъг, призрачен неф се извиваше шеметно напред към олтара, издигнат на върха на стръмни стълби: на това място за отдаване на почит към Бога се таеше неспокоен мрак, сред който светилникът в параклиса проблясваше като сигнална светлина. Пламъчетата на високи свещи потрепваха под обгърнатите в сенки статуи. Откъм нишите от двете страни на нефа се дочуваше напевното произнасяне на траурните меси, а призрачните припеви се носеха в напоения с аромат на тамян въздух:
Изабела се втурна надолу по нефа към пейката зад високата маса, на която седеше един монах. Генуезките стрелци бавно се запътиха да погледнат една картина близо до галерията. Изабела спря и ме подръпна за ръкава.
— Идвам тук — прошепна тя — да поръчвам заупокойни молитви за убитата си майка. Сега ще платя да прочетат една за Хю Пурт — тя разтвори ръка, за да ми покаже три сребърни монети — и една за чичо ти. — Изабела се прекръсти и продължи към покритата с възглавнички пейка с висока облегалка.
Седнахме. Монахът, седнал срещу нас, с лице, наполовина скрито от дълбока качулка, вдигна перото си и отвори заключващата се с катинар голяма книга пред себе си. От двете й страни две свещи изливаха езерца от светлина. Монахът не ни поздрави, а веднага провери празниците на светците и вписа прошепнатите от Изабела имена на тримата, за които тя поръча заупокойни молитви. Тя внимаваше, когато назова чичо ми, и само прошепна: „Лорд Реджиналд“. Монахът промърмори нещо в отговор, определяйки дни за молитвите, и посочи на кое от местата за молитва ще бъдат отслужени. Изабела не обърна особено внимание на това — така и нямаше да можем да присъстваме на тях. Като шепнеше, този монах на смъртта, архиварят на Забравените души, съобщи и други подробности, говорейки кротко, сякаш изричаше опрощение за греховете ни.
Вниманието ми беше привлечено от гоблена, окачен над преградата зад монаха — проблясващите свещи оживяваха изобразените на него сцени. На гоблена беше изобразено чистилището, с души във всякакви пози на физически мъчения, провесени от куки за месо, прокарани през челюстите им, с езици и слабини, замръзнали в лед или пържещи се във врящи казани с разтопен метал като риби в гореща мазнина. Умно творение! Сигурно е накарало всички, идващи в църквата, да се съсредоточат върху последните четири неща, мисълта за края, за собствената си среща със смъртта и тайните си грехове. Картината показваше как между краката на развратниците гори огън, а пияниците биваха принуждавани да пият гореща отвара от противни насекоми. Тя наистина ме накара да се зачудя за любовта Христова и участта на чичо Реджиналд. Такъв човек със сигурност бе преживял всички мъки на чистилището в подземията на Шатле. И ако Христос беше добър, а Бог Отец — състрадателен, лорд Реджиналд щеше да бъде приветстван в рая, без да търпи още страдания.
Изведнъж тонът на водения шепнешком разговор между Изабела и монаха се промени. Изабела се беше навела през масата и говореше на наварски — език, който бе научила от майка си и до който прибягваше винаги, когато бе разтревожена или нервна. Побутваше през масата нова кесия. Монахът бързо я взе и й подаде няколко малки кесийки, които изчезнаха под наметалото й. Монахът заговори отново — този път не на тих френски, а на груб и рязък наварски. Изабела отвърна също толкова бързо. Долових фразата: „Брат Марко“. Монахът набързо произнесе благословия. Изабела се изправи, поклони се пред високия олтар и си тръгна.
Бяхме на половината път надолу по нефа, когато Изабела спря. Посочи нагоре към направения със свободно носещи греди покрив, където архитектът бе поставил медальони с изображения на неземно спокойни лица на ангели. Преструваше се, че ми описва какво представляват.
— Брат Марко е един от монасите на Кръста — прошепна тя. — Някога принадлежеше към свитата на майка ми. Той също знае дадената от Бога истина за миналото. Освен това е опитен познавач на билките — дава ми разни прахове.
Затаих дъх, когато странните сини очи ме погледнаха косо:
— За клетата ми майка се грижеха трима от бащините ми лекари. Матилда, зная истината — гласът й се ожесточи. — През последните две години и тримата умряха от пристъп на треска, от припадък или — тя
