Томас, херцог на Ланкастър — тя замълча, сякаш се вслушваше в тъмнината. — На Марини дори е било намекнато, да пази Бог, че голяма опасност застрашава мен, а оттам и Пелет.
— И вас ли? — попитах.
— Скоро ще стигна четиринайсетата си година, Матилда; въпреки това понякога се чувствам като стара вещица, понесена от бурния вихър на интригите. Въпросът за брака ми трябва да се реши от папата — Климент V в Авиньон е пионка на баща ми. Англичаните също са обвързани от тържествен договор и все пак, Матилда, за да отговоря на въпроса ти — всички ние сме въвлечени в тъмна, непочтена и злокобна игра, която тепърва предстои да бъде изиграна. Затова бъди внимателна, особено с Пелет. Ти обеща, нали?
— И отново обещавам.
— Да благодарим на Бога, Матилда — тя рязко се изсмя. — Да се върнем към таласъмите. Може да наричаме Луи така?
Такива бяха нижещите се един след друг дни на чакането. Казалес изпрати писма и пратеници до господарите си в Англия. Коледните пости отиваха към края си. Клонки от вечнозелени растения се появиха в параклиса. Свещениците носеха одежди в пурпурно и златно, а в колонадата на двореца бяха поставени празни ясли. Дворът се готвеше за коледния празник. Ловджиите тръбяха гръмко с роговете си, кралските лесничеи и гледачите на ловни ястреби бяха обзети от страст за преследване и улов. Кралските килери за храна бяха натъпкани до пръсване с еленско, глиганско и заешко месо, дъждосвирци, пъдпъдъци и патици. В галериите и стаите на двореца отекваше музика, докато хоровете репетираха хвалебствените песни за постите, както и коледните химни — затрогващи мелодични напеви, горчиво-сладки, за Девата, родила Сина Господен сред мрачната зима.
Дните бяха къси и тъмни, ужасно студени, затова не излизахме от стаите си. За мен всеки ден бе истинско чистилище, докато Пелет се опитваше да се държи и към двете ни като съвършения, галантен рицар. Никога зад толкова красиво и светло лице не се е крило такова зло сърце: предател, страхливец, въплъщение на Юда. Изабела обаче открито му оказваше благоволение и докато дните минаваха, аз се чудех дали бе запомнила клетвата си. Сега Казалес и Розалети станаха постоянни посетители в покоите на принцесата и въпреки това преговорите отиваха на зле, а техните любезности звучаха все по-кухо. Изабела, която тайно обсъждаше с мен този въпрос, се възползва от предоставилата се възможност, когато двамата мъже пиеха заедно вино в стаята й точно преди вечерня през четвъртата неделя от Коледните пости.
— Милорд — Изабела, загърната в кожи пред огъня, протегна нежната си ръка към пламъците, — разкажете ми най-простичко за вашия крал. Той тържествено твърди, че изпитва голяма любов към мен, и все пак…
— Милейди — намеси се Казалес, — Едуард Английски…
— Знам — прекъсна го весело Изабела, — той е смел и красив ерген, висок над шест фута, с хармонично телосложение, с хубави черти. Косата му е златиста, очите му са сини, лицето му — приятно за окото. Опитен ездач, воин, проливал кръвта си във войните с Шотландия, истински рицар. Той обича приятелите си и много се увлича от лова — Изабела имитира носовия говор на монахиня, задъхано рецитираща добре заучена молитва. — Но ако ме обича, защо отлага? Не е ли нашият брак уговорен и благословен от папата в тържествена спогодба между страните ни? Тогава защо е това бавене? Каква е истинската причина? Що за човек е бъдещият ми съпруг?
Розалети нервно облиза устни и извърна очи — съвършен кавалер, опитен царедворец. Казалес беше много по-различен — обичащ уединението, мрачен човек, потиснат поради осакатяването, избухлив и въпреки това достатъчно проницателен, за да разбере нетърпението на Изабела. Той се усмихна, прокашля се и отвори уста да отговори. Изабела, седнала от дясната му страна, се наведе и го докосна леко по ръката.
— Моля ви — изрече настоятелно тя, — без повече натруфени фрази или дворцови любезности.
Казалес въздъхна и се протегна в стола си. Беше облечен в широка свободна риза и тесни панталони до коленете, а над тях носеше тежък военен плащ — на пода до него лежеше оръжейният му колан. В качеството си на упълномощен дипломатически пратеник, той беше един от малцината, на които беше позволено да носят оръжия в двореца.
— Моят господар кралят — започна той внимателно — е, познавам го от толкова отдавна, от колкото познавам и лорд Гейвстън — той погледна към Розалети и вдигна пръст към устните си — знак, че говори
— Какъвто бащата, такъв и синът — продължи уморено Казалес, — или понякога обратното.
— Толкова много я е обичал? — прошепна Изабела.
— О, да — съгласи се Казалес. — Едуард Първи беше човек от желязо, с огнен нрав: помня как едва не уби един слуга, който бе наранил любимия му сокол. Птиците на краля бяха единствените неща, които той обичаше след смъртта на съпругата си. Когато се разболееха, той дори изпращаше техни восъчни модели в параклиса на блажения Томас от Кентърбъри, за да измоли лек. Жалко е, милейди, че не обичаше наследника си и наполовина толкова много. Принц Едуард израсна самичък в един замък в Кинг’с Лангли в Хартфордшир. Самотно момче, той беше оставен да се отдава на собствените си занимания, с любимата си домашна камила или леопарда си, или да плава по реката със своя лодкар Абскалом. Завързваше приятелства със синовете на слугите: принцът често участваше в техните селяшки занимания, пренебрегвайки правилата на дворцовия етикет или дисциплината, проповядвана от неговата книга с наставления. Растеше като занемарено растение. По времето, когато неговият баща, кралят, осъзна това, вече беше твърде късно: в мъжа се отразява образът на детето. Принц Едуард беше самотен. Хранеше странни фантазии, създаде си митичен брат — Казалес не обърна внимание на рязкото ахване на Изабела.
— Милорд — попитах, — той има ли истински братя?
— Полубратя — Казалес ми се усмихна. — Деца на втората съпруга на стария крал, Маргарет Френска, леля на нейна светлост — те са още съвсем невръстни. Не, принцът искаше брат, другар. Изоставен от всички, той започна да ненавижда баща си и мечтите му приеха плът и кръв в лицето на лорд Пиърс Гейвстън, който се присъедини към кралската свита в Гаскония. Милейди, Гейвстън беше братът, за когото принцът жадуваше, негов най-близък другар, все едно той беше Йонатан, а принц Едуард — Давид — той разпери ръце. — Както казва писанието: „Любовта на Давид към Йонатан превъзхождаше всички останали“ — Казалес си пое дълбоко въздух. — Привързаността на принц Едуард към Гейвстън се задълбочаваше, те станаха една душа. Старият крал беше против, но принцът настояваше на своето. Баща му се опита да го наказва и унижава, но това не промени нищо. Принц Едуард дори помоли баща си да даде на Гейвстън титлата „херцог на Корнуол“. Старият крал, прословут с яростните си изблици, влошени още повече от една язва на крака му, буквално нападна сина си физически — с удари и ритници, като крещеше, че бил негодник и че желаел от все сърце да остави короната си на друг. Гейвстън незабавно беше изпратен в изгнание — Казалес разтърка лице. — Миналия юли, веднага щом старият крал почина, Гейвстън беше повикан да се върне и удостоен с благородническата титла „херцог на Корнуол“ а сетне оженен за племенницата на краля — Маргарет де Клер. Херцозите на Линкълн и Ланкастър се противопоставиха на удостояването с толкова висока титла на един човек от неблагороднически произход, гасконец, за чиято майка се твърдеше, че е вещица. Но господарят ни не отстъпи. Въпросът не е само в Гейвстън, но и в това, че той се противопоставя на волята на мъртвия си баща — било то за Шотландия, било срещу деспотизма на министрите му…
— Или за женитбата ми? — вметна Изабела.
— Да, милейди — призна Казалес. — А сега знаете истината. Всичко, което неговият баща искаше, сега Едуард желае да преобърне, ритайки отчаяно срещу ръжена, така че един Бог знае докъде ще доведе
