одежди като врани. Зад краля висеше изящно избродиран гоблен, показващ как великият му предтеча свети Луи пристига на пристанището Дамиета — въздействаща, впечатляваща картина, изобразяваща облечени в брони рицари, възседнали пръхтящи бойни коне под величествени знамена. На заден план се виждаше чисто синьо море, а начело на всичко това — Светият Дух в образа на снежнобял гълъб с очи от аметист и криле, позлатени по краищата. Светият Дух обаче не витаеше из тази заседателна зала. Крал Филип кипеше от гняв (макар че го прикриваше изключително добре) след спречкването си с Казалес — ледено сините му очи бяха твърди като стъкло. Непрекъснато потропваше по масата наклонил леко глава, сякаш слушаше пукота от мангалите. Рицари стояха наоколо, облечени в доспехи с кралския герб, с ръце, отпуснати върху мечовете. Един от тях обаче, поставил колана с меча между краката си, седеше на малко столче от дясната страна на Марини: мъж с красиво лице, с напомадена черна коса, спретнато подстригана брада и мустаци. На външен вид ми напомняше за Розалети. Седеше леко приведен напред и се усмихваше на принцесата. Колкото повече се взирах, толкова по-сигурна бях, че съм го срещала преди.
Марини заговори от името на краля, като описа брачните преговори и изрази дълбокото раздразнение, което царственият му господар изпитваше спрямо Едуард Английски. Накрая крал Филип вдигна ръка и даде знак за тишина, приковал поглед върху дъщеря си. О, помня този арогантен поглед! Сега, вече на преклонна възраст, все още се чудя защо не скочих на крака и не го обвиних в истината, защо не излях ужасяващата литания на отвратителните му грехове спрямо чичо ми и тамплиерите, спрямо собствената му дъщеря, мен и всички останали. Отговорът, предполагам, беше следният: бях млада, исках да живея; въпреки това имаше и още. В Лондонския Тауър и на други места съм виждала прочути зверове като любимия леопард на Едуард Английски — свирепо животно, което би ме разкъсало на парчета: въпреки това стоях пред него и го гледах като прикована. Крал Филип беше същият. Във въпросната вечер, докато говореше за смъртта на Пурт, нападението над Казалес и опасностите, заплашващи принцесата, той играеше ролята на леопарда: опасен, хитър, извиваше се и се изплъзваше. Огледах се бързо наоколо. Братята на Изабела ги нямаше. Можех да се възгордея, че съм ги прогонила, но в действителност ролята ми не беше голяма. Луи и Филип, сега трезви, се държаха на разстояние, защото не бяха толкова глупави — присъствието на Казалес, възможната скорошна женитба на сестра им, да не говорим за зловещия гняв на баща им, бяха охладили порочната им страст.
В онази мразовита декемврийска вечер крал Филип със сигурност беше твърдо решен да осигури благополучието на дъщеря си. Той драматично подчерта опасността, която я беше заплашвала по време на нападението. Не ме погледна нито веднъж, но жълтеникавото лице на Марини, с онези немигащи очи, като тъмни езера от амбиция и власт, ме изучаваше, сякаш ме виждаше за първи път. Тогава научих един урок, който помня и до днес. В света на мъжете жените са като децата и старците: те не са пренебрегвани — те дори не са забелязвани, дори не съществуват, докато това не се окаже от значение. Изпитах топло чувство към мосю дьо Витри. Той беше осъзнал тази истина, беше действал, придържайки се към нея, и така ме бе опазил невредима. Казалес не ме беше познал, нито пък седналият на малкото столче рицар, когото Филип сега ни представи като сър Бернар Пелет, верен поданик, някогашен член на омразния орден на тамплиерите, който, според краля, бил направил изключително много, за да въздаде докрай Божията справедливост и тази на кралската корона. Филип гордо оповести, че Пелет щял да бъде началник на личната охрана на Изабела,
Изабела сигурно бе доловила настроението ми — тя отговаряше бързо и живо, докато аз можех само да се взирам с безмълвен ужас. Познавах Пелет отпреди, но и тогава бях стояла скрита в сенките. Чичо Реджиналд някога бе разговарял топло с него като с благочестив и верен рицар, служител в хазната на тамплиерите, когато всъщност той е бил предателят, присъстващ на пиршеството. Бях чувала достатъчно слухове и клюки, за да науча, че Пелет изключително ожесточено бе отправял обвинения срещу бившите си другари и вероятно бе имал пръст в залавянето на собствения ми чичо. Не можех дори да го гледам и изпитах огромно облекчение, когато срещата свърши.
Щом остана сама, Изабела изгони от вътрешната си стая всички, освен един паж, комуто беше наредено да седне до вратата и да свири някаква нежна мелодия.
— Нещо леко и тихо — прошепна принцесата, — за успокояване на душата — без да говори, тя седна в подобния си на трон стол и като взе един свитък с домакински разходи, започна да го чете, сякаш погълната от мисълта за разходите на склада й за храни и напитки. Не вдигна поглед към мен нито веднъж. Исках да бъда сама. Прекосих стаята и отидох до малкото писалище, опряно в стената под една картина, изобразяваща въвеждането на Детето Иисус в Храма. Изабела често седеше там, като изучаваше един тъничък сборник с основни познания за млади хора, преглеждаше сметките си или пишеше писмо вместо някой от писарите. Аз седях, с гръб към нея, заслушана в тоновете на виолата, в далечните шумове на двореца, в приглушеното тананикане на Изабела. За известно време можех само да се боря с вълнението, което кипеше в сърцето ми и раздвижваше буйно кръвта ми, така че у мен се надигаше горчива жлъчка. Пелет щеше да се присъедини към нас! Един платен убиец, един Юда! Изправих се и свалих медицинската книга, за да открия настойка, която да усмири гнева ми, но се улових как прелиствам страниците, за да проуча свойствата на беладоната, напръстника и други силни отрови. Вече мислех за отмъщение.
Погълната от проучванията си, аз се стреснах, когато Изабела положи ръце на раменете ми и ме целуна нежно по тила. Обърнах се. Музиката бе секнала, стаята беше празна. Изабела беше по нощница, с разпуснати коси. Тя пъхна бокал вино с подправки в ръката ми и сведе поглед към страницата, която изучавах.
— Слушай, Матилда — не, не, не! — тя поклати глава. — Не така! Ела, ела — тя ме накара да се приготвя за сън, а след като изпихме виното, настоя да легна в едно легло с нея. Угасих свещите и легнах до нея в тъмнината. На слабата светлина можех да зърна златното сияние на косите й. Тя се наведе към мен и ме докосна по бузата. — Едно време имах навика да се промъквам и да лягам до майка си — Изабела се примъкна по-близо, взирайки се в мен през тъмнината. — Тя ми разказваше истории за Испания, за Родриго Диас, известен като Ел Сид, или описваше Сантяго и голямата църква в планината, посветена на свети Яков. Чувствах се толкова близка с нея! — тя направи пауза. — Ти знаеш ли някакви истории, Матилда? — опитваше се да ме разсее, затова й разказах една история от Бретини за таласъм, който ядял горделиви принцеси. Изабела се засмя и ме хвана за ръката. — Скоро — тя потисна кикота си — ще легна с Едуард Английски. Някога лягала ли си с мъж, Матилда?
— Само в мечтите си, милейди.
Изабела отново се засмя:
— Матилда, закълни се, закълни се, че няма да сториш нищо, за да навредиш на Пелет.
Запазих мълчание.
— Закълни се — промълви тя — и ще получиш святата ми клетва, че ще се погрижа за този дявол! Матилда, обещавам ти.
Преглътнах гордостта си и напиращите гневни думи, и обещах.
— Добре — Изабела се претърколи по гръб.
— Толкова много загадки — промълви тя. — Нападението върху тамплиерите, клането в дома на мосю дьо Витри, смъртта на Пурт, нападението над Казалес — тя отново се претърколи на една страна. — Казалес твърди, че убийството на писаря в гробищата „Дез Иносан“ показва колко опасно е за него да бъде тук. Казват, че писарят, Матю от Крокъндън, бил с някаква млада жена. Видели го да влиза с нея в гробището — тя отново ме докосна леко по бузата. — Матилда, внимавай да не те разпознаят.
Затворих очи и се вслушвах в тихото дишане на Изабела. Пъхнах горещата си ръка между гладкия студен чаршаф и пълната с пух валчеста възглавница.
— А баща ви? — попитах. — Какво казва той?
— Той смята… — Изабела направи пауза. — Той смята, че в Англия има хора, които остро се противопоставят на брака ми. Те силно желаят да внесат смут в тези преговори. Баща ми използваше дьо Витри при събирането на зестрата ми. Пурт беше доверено лице на английския крал и на лорд Гейвстън, какъвто е и Казалес: и двамата подкрепяха женитбата. В заседателната зала на англичаните има хора, които ще побързат да изтъкнат, че дори английските дипломатически пратеници не са в безопасност във Франция.
— Кой е начело на тези хора? — попитах.
— Чичото на английския крал, Хенри Лейси, херцог на Линкълн, и могъщият братовчед на Едуард,
