направи гримаса — нещо друго? — Тя припряно стори кръстен знак. — Никой — просъска тя, — няма да се моли за техните души.
— А новите прахове?
— Матилда, Матилда, може и да не отидем в Англия. Ако не отидем — тя ме изгледа гневно, — с каква закрила разполагам? — тя остави думите да увиснат като заплаха. Повика генуезеца и напуснахме църквата.
Казалес и Розалети ни помогнаха да се качим на конете си и излязохме от уединеното кътче. Улицата на Писарите се намираше наблизо — широка къса уличка, където продавачите на суров, неогладен с пемза велен, мастило на прах, пемза, кожени подвързии, печати и восък бяха разположили сергиите и магазините си. Няколко табели с разноцветни надписи изброяваха различните стоки, които се продаваха вътре. Беше шумно, весело място, където се тълпяха ученици, пременени в най-различни фини туники, къси палта, опърпани плащове, с евтини украшения, проблясващи по пръстите и китките им. Учениците се блъскаха припряно с чираците, облечени в тъмни вълнени дрехи. Уличници се спотайваха в ъглите на страничните улички и във входовете на сградите, дебнейки с лукав поглед възможни клиенти.
Заради пристигането на Изабела цялата улица трябваше да бъде разчистена. Прибрахме конете си във вътрешния двор на голяма кръчма и Изабела си намери някаква работа, докато аз се измъкнах малко по- надолу по улицата под предлог, че отивам да изпълня някаква поръчка. Намерих табелата на Анания, забързах към нея, изкачих се по паянтовото външно стълбище и почуках на най-горната врата. Прозвучаха стъпки, последвани от шум от сваляне на вериги и дърпане на резета. Вратата се люшна и се отвори, и едно джудже, облечено в тъмнокафяви дрехи, вдигна гневен поглед към мен — дребното му противно лице беше закрито от плътно прилепнала качулка. Напомняше ми за зъл таласъм.
— По каква работа? — пискливо запита той. Насили се да се усмихне при вида на монетата, която вдигнах към лицето му, и ми махна да вляза вътре.
Стаята беше странна, сякаш обитавана от призраци. От нея беше изнесено всичко, с изключение на няколко вещи: малко столче, маса и легло със сламеник, над което висеше разпятие. Беше чиста и ухаеше приятно. Шмугнах се покрай джуджето и влязох в средата на стаята. Въпреки сивия мраз навън, стаята бе топла и гостоприемна. Но дори тогава изпитах нещо странно, долових нечие приятно присъствие. Приближих се до масата и погледнах надолу към оградените в кръг отпечатъци върху двете страни и онзи в средата. Като олтар ли беше служила? Свещеник ли беше подслонилият се тук човек? Но защо да отслужва литургия в тясна таванска стаичка, когато на всеки ъгъл имаше църкви? Зачудих се кой ли може да е той. Спомних си човека, когото бях зърнала в кръчмата „Орифлам“, онзи с проницателния поглед. Той ме беше разглеждал внимателно, но след това беше изчезнал. Съвпадение ли беше това? Плод на трескавото ми въображение? Някой от тайните съветници, който ме следваше из цял Париж? Но защо ме гледаше така печално? И защо му бе да изчезва?
— Отиде си!
Обърнах се. Джуджето се взираше алчно в монетата, сложило ръка върху грубата ръкохватка на ножа, втикнат в опърпания кожен колан около кръста му.
— Не ви мисля зло — отговорих, като се върнах и застанах над него. — Отвън ме чакат хора — ръката се отпусна, а аз се наведох. — Кой беше тук?
— Един чужденец, с ниско подстригана коса — изломоти джуджето. — Потаен, с непроницаемо лице, нае тази стая от господаря, дойде, после си отиде — може би някакъв учен? — той разпери ръце. — Плати си наема и преди три дни си стегна багажа — той посочи към дървените куки, забити в стената. — После си тръгна — той поклати глава. — Не знам кой беше, защо си тръгна, нито къде отиде.
Подадох му монетата и се върнах при придружителите на принцесата, които се събираха отново във вътрешния двор на кръчмата. Изабела ме повика да се приближа, за да ми покаже калъфче с пера и няколко скъпи пергамента, които беше купила. Докато ги разглеждах, шепнешком й разказах какво се беше случило. Изабела изглеждаше изненадана, но сви рамене и се отдалечи да говори с Розалети. Малко по-късно, докато черковните камбани биеха за следобедната молитва, напуснахме градските улици. Ярката, студена слънчева светлина бързо избледняваше и мразовитият въздух ни караше да се движим забързано из шумните улици. Пресякохме моста над реката, проправяйки си път през мъгливия парк, който заобикаляше двореца. Казалес и Розалети, които ни описваха прелестите на Уестминстър, сега тръгнаха напред, като бъбреха помежду си и оставиха конете си да вървят сами.
Зърнах черните силуети, мяркащи се между дърветата и храстите покрай изровения път точно преди стрелите от арбалет да пронижат въздуха. Един от херолдите изкрещя, когато една стрела го улучи в ръката. Преди да се съвземем, се посипа нова градушка от стрели и облечените в черно фигури, с извадени мечове, се втурнаха, излизайки иззад дърветата. Изглежда, че набелязаната им жертва беше Казалес, чийто кон подплашено се изправи на задните си крака, но този еднорък рицар беше роден убиец. Той измъкна меча си, който проблесна в сребристо и обърна коня си, за да посрещне противниците си, умело нанасяйки удари наляво и надясно. Стреснатите ни придружители се опомниха и побързаха да се притекат на помощ: същото стори и Розалети, подкарвайки коня си напред, за да защити гърба на Казалес. Нападателите ни се изпариха така бързо, както бяха пристигнали — черни фигури, бягащи като демони при появата на Светия кръст. Стражите изкрещяха да се подредим, забранявайки всякакво преследване, което щеше да бъде безплодно сред нагъсто израслите дървета, докато мъглата се сгъстяваше, а дневната светлина гаснеше. Казалес и Розалети слязоха от конете и преобърнаха труповете на четирима от нападателите си. Пришпорих коня си напред, когато Казалес смъкна качулката и маската на един от оцелелите нападатели, който бе получил грозна рана от меч отстрани във врата. Беше млад, небръснатото му лице беше осеяно със синини и белези — някакъв разбойник от бедняшките квартали. Розалети го заразпитва, но от устните на мъжа излязоха само кървави мехурчета, затова писарят, изгубвайки търпение, измъкна камата си и му преряза гърлото.
Той и Казалес възседнаха отново конете си. Спомням си яростния изблик на Казалес от това, как е възможно подобно нападение срещу него, толкова близо до кралския дворец. Никой не се осмели да възрази. Вместо това генуезецът завърза с ремък краката на мъртвите нападатели и ги повлече зад конете ни, когато продължихме пътя си към двореца. Беше вдигната тревога и дори кралят и неговата свита от министри побързаха да слязат във вътрешния двор. Казалес говореше приглушено, но от изражението на лицето му и от начина, по който кимаха Марини и Ногаре, стана ясно, че според него е възможно смъртта на Пурт също да е била причинена от шайката, която нападна и нас. Крал Филип прегледа лично труповете, преди да нареди да бъдат разсъблечени и окачени на голямата бесилка пред портите на двореца.
Пета глава
„А Грижата на този грешен род е сляпа.“
Изабела и аз нямахме много време да размишляваме или да обсъждаме онова, което се беше случило. В подготовка за възможното й заминаване за Англия, домакинството на принцесата се беше увеличило и включваше повече слуги. Да разсъждаваш върху миналото е все едно да стоиш в началото на тясна уличка, нетърпеливо очаквайки някого или нещо да се появи. Виждаш и усещаш присъствието на мнозина други, но душата ти, сърцето и очите ти търсят само онова, което ти е нужно. Така е и с хората около принцесата: бяха вратари, слуги, войници, камериерки. Нещо повече — аз винаги ги избягвах, помнейки властта на тайните съветници, както и известната пословица, че предателят винаги има усмихнато лице и целуващи устни. Не можех да се доверя на никого.
В същата вечер след завръщането ни от града и двете с Изабела бяхме повикани в стаята на кралския съд, където крал Филип се бе разположил като на трон зад овална дъбова маса. Кралят беше облечен в синя мантия, украсена с хералдически златни лилии, на верижка около врата му висеше реликва от свети Луи, а пръстите му бяха окичени със скъпи пръстени. От двете му страни седяха Марини и Ногаре, облечени в черни
