изкатерил отвън, но прозорецът сигурно е бил затворен, тъй като нощта беше ужасно студена. Той е поел риска да бъде забелязан, а и би било и трудно, и опасно за когото и да е да се покатери дотук сам през една такава тъмна мразовита нощ.
Излязох от стаята и слязох до помещението, където се съхраняваха телата на покойниците, преди да бъдат погребани. Постройката бе разположена в единия край на дълга пътека, която водеше към една от овощните градини. Отворих вратата и влязох. В стаята за мъртъвци имаше дълга редица дървени маси, някои — голи, други покрити с мръсни чаршафи. Ръждясващ мангал на колела, в който проблясваше догаряща пепел и бяха посипани билки, едва успяваше да прикрие вонята на смърт и разложение. По протежение на измазаната стена имаше картина, съживяваща видението на пророк Йезекиил за полето на сухите кости: зловещи изображения на скелети, изникващи през метално сивата пръст. Зловещата тишина и тези безформени късове плът под мръсните чаршафи будеха дълбоко безпокойство. Отдръпнах едно покривало — под него лежеше проснат старец. На следващата маса беше Пурт. Тялото му беше измито и намазано с някакво билково масло. Разгледах тялото — беше осеяно с белези и натъртвания, макар никое от тях да не беше скорошно, с изключение на пурпурночервената синина на скулата му, разпукнатият като черупка череп и вратът, отпуснат като парче хлабаво въже. Огледах трупа внимателно и отново се зачудих какво се беше случило в действителност. Защо е трябвало Пурт да бъде убит тук и от кого? Дали смъртта му засягаше мен или моята господарка, Изабела?
Излязох от помещението за покойниците. Светлината още беше мъжделива, вятърът изтикваше мъглата на кълбящи се струйки, сякаш наоколо се движеше армия от призраци. Бях толкова вглъбена в себе си, че се спънах в алебардата, нарочно оставена напряко на прага. Когато се претърколих напред, някой хвърли върху главата ми парче грубо зебло, вонящо на катран, и една ръка се сключи около гърлото ми и го стегна като примка. Гласът беше неясен, просто дрезгав шепот:
— Матилда, Матилда, кажи на господарката си да не любопитства! Стойте си в стаите и си гледайте ръкоделието!
Хватката се затегна. Започнах да се задушавам, после ръката ме пусна и ме блъсна грубо напред. Хватката беше толкова жестока, зеблото беше увито толкова стегнато около мен, че докато се съвзема и успея да махна плата от очите си, нападателят ми си беше отишъл и нямаше нищо, освен мъглата, миризмите от обширната пустош и приглушените звуци на пробуждащия се дворец. Изправих се.
Когато се върнах, Изабела бе коленичила на молитвеното си столче, облечена и наметната с мантия, по-скромна и смирена от послушница в манастир. Известно време просто стоях облегната на вратата, чудейки се кой ме бе нападнал и защо. Гърлото и шията ме боляха, бузите ми горяха, тялото ми се къпеше в лепкава пот. Поех дълбоко въздух, застанах зад нея и надникнах към малкия красиво изписан часослов, от който четеше. Главната буква „А“ на молитвата
Изабела се обърна рязко — очите й светеха палаво.
— Мастър Розалети нарисува това. Той е не само духовник, но и опитен рисувач. Някога е бил бенедиктински монах — тя бъбреше неспирно. — Е, някога е бил женен, но съпругата му била премазана от каруца, затова станал духовник.
— Значи познавате Розалети добре, милейди?
— Разбира се — той беше мой възпитател. Той знае всички истории за Артур и неговите рицари.
— Но вие казахте, че е шпионин.
— Логично е — засмя се Изабела, изправяйки се на крака. — Всички в моята прислуга, с изключение на теб, са шпиони! Така наречените
Разказах й за посещението си в стаята на покойниците, и за последвалото нападение. Изабела седеше и слушаше, потропвайки с крак по едно столче. След като свърших, тя задърпа един конец на маншета си.
— Не знам — промърмори тя, — защо му е на някого да те напада. Заради случилото се снощи ли е било? Заради отиването ти в стаята на Пурт или в стаята за покойници? — тя сви рамене. — Би могъл да го е сторил всеки: Луи, някой от тайните съветници?
Тя се обърна към масата и затвори часослова:
— Вслушай се в шумовете на двореца, Матилда! Ние седим и чуваме звуците. Виждаме как хората отиват тук и там, но не знаем какво се случва в действителност. Същото е вярно за теб, за мен…
Вгледах се в тази млада жена, в много отношения просто едно средство в бащините си планове; дете сред възрастни, гълъбица сред ястребите. А дали наистина беше такава? Понякога тя проявяваше лукавство и хитрост, с които баща й би трябвало да се гордее.
— Едно нещо свързва тамплиерите, клането в къщата на дьо Витри и смъртта на англичанина Пурт — тя се усмихна. — И това съм аз! — тя направи физиономия, когато се втренчих озадачено в нея. — Баща ми трябва да плати огромна зестра на англичаните, но хазната му е празна. Плячкосването на богатствата на тамплиерите ще помогне за напълването й. Дьо Витри беше един от неговите банкери. Той преговаряше от името на тамплиерите и на други търговци, като например представителите на фамилията Фрескобалди от Италия. Смъртта на дьо Витри — тя кимна — може да се окаже истински удар за него.
— А Пурт?
— Ах, англичанинът. Едуард направи добър избор. И двамата с Казалес са в английския кралски съвет. Разбирам, че говорят за женитбата ми.
Спомних си празненството предната вечер. Пурт и Казалес не вярваха истински на съобщението, което бяха донесли — точно затова бяха избрани — за да засегнат французите възможно най-малко. И двамата бяха явно смутени от това, че им се налагаше да обсъждат политика, в която не вярваха.
— Мрежи, преплитащи се с други мрежи — отговорих. — Защо тогава са били убити дьо Витри и Пурт? Дали е било заради вас, заради мен? — Не изчаках отговор. — Разбира се — прошепнах, — може да има други причини, а аз да съм била предупредена просто защото ме хванаха да дебна.
— А има и още нещо.
Изабела се надигна и взе един ключ, който висеше на верижка на врата й. Като коленичи, тя отмести турския килим и с тънък нож разхлаби една от дъските на дървения под. Протягайки ръка надолу, извади малко ковчеже и го отвори. Усмихна ми се палаво.
— Само Мария знаеше къде е скрито.
— А къде е сега Мария?
— Отиде си — Изабела се засмя. — Никога няма да се върне. Ето, това е за теб — тя ми подаде малък свитък, чийто печат беше счупен. Веднага разпознах почерка на дьо Витри, характерния размах на перото. Бях видяла достатъчно в канцеларията му, за да разпозная почерка. Разгърнах свитъка. Написаната отгоре дата беше един ден преди убийството му. Текстът беше написан на шифъра, който дьо Витри и аз бяхме научили от чичо Реджиналд, при който гръцката азбука се предава чрез поредица от четни числа, а последната буква, омега, се превежда на френски като „А“.
— Теб те нямаше — отвърна Изабела на втренчения ми поглед. — Матилда, аз също се предпазвам. Всички писма до хората от прислугата и свитата ми се предават първо на мен, помни това.
Тя възбудено се наведе напред:
— Какво пише?
— Този, който ме нападна — отговорих дръзко, — ви каза да стоите в покоите си с ръкоделието си.
Тя тропна с крак.
— Какво пише, Матилда?
Скрих раздразнението си от намесата й, прекосих стаята, отидох до малкото писалище и преведох съобщението, докато Изабела стоеше изправена над мен.
— „Търси табелата на Анания в улицата на писарите. Довери му се, ако ти се наложи! Ако го няма, ако Бог е решил да ти покаже каква е волята Му, ще го намериш над «При жребеца» на Сийдинг Лейн отвъд
