— Ти коя си? — Луи залитна с издадена напред долна устна и замъглен поглед. Филип беше толкова пиян, че се строполи на ръба на леглото.
— Аз съм Матилда дьо Клербон — отвърнах, — камериерка на сестра ви, назначена да се грижи за нея. Тя не желае присъствието ви тук. Трябва да си вървите!
— Ами ако… — Луи понечи да направи нова крачка; аз вдигнах арбалета. — Ами ако… — той се отдръпна назад, олюлявайки се — не искаме да си тръгнем?
— Тогава, господарю, ще сторя това, което изисква дългът ми към вашата сестра, към краля и към Бог. Навярно кралският съд ще реши дали съм постъпила погрешно или не — бях замислила това, докато лежах в тъмнината и ги чаках да дойдат.
Филип се изправи, олюлявайки се, и изтри уста с маншета на ръкава си.
— Искам да изляза — той забързано мина покрай мен, излезе в галерията и повърна.
Луи се изправи с ръце на хълбоците.
— А ако се върнем?
— Ако се върнете, милорд, мога да ви уверя в следното: ще напиша определени писма и ще ги поверя на свои доверени хора в Париж. Ако това се случи отново, копия от тези писма ще бъдат изпратени до негово светейшество папата в Авиньон, да не говорим за краля на Англия! Оставям на вас да прецените какво би казал баща ви за това.
Луи поклати глава — похот гореше в очите му като огън. Няколко мига обмисляше възможността да ме нападне. Отстъпих назад, давайки му възможност да си тръгне. Той въздъхна шумно, шмугна се покрай мен, но се насочи към вратата.
— Матилда дьо Клербон — той ме посочи с пръст, — няма да те забравя.
— Благодаря ви за комплимента, милорд. Бъдете сигурен — аз също ще ви запомня завинаги!
Луи си тръгна, затръшвайки вратата след себе си. Чувах как шепне дрезгаво на Филип отвън в галерията, после стъпките им заглъхнаха. Веднага взех един стол, пренесох го през стаята и го подпрях на вратата.
— Защо не направи това веднага? — Изабела се приближи до мен — лицето й беше побеляло като сняг, очите й вече не бяха сини, а приличаха на тъмни езера. Беше на ръба на сълзите, долната й устна трепереше.
— Милейди, всяка битка трябва да се проведе — просто избираш къде. Тази вечер ние се сражавахме и победихме: не мисля, че ще се върнат.
Изабела се приближи и стисна рамото ми — тъй като беше малко по-ниска от мен, тя се повдигна на пръсти и ме целуна леко по устните, после по всяка от двете бузи.
— Ела с мен, Матилда.
Тя ме изведе от стаята. Набързо се увих с една наметка, като продължавах да държа под нея арбалета и колчана със стрелите. Минахме покрай галерията и слязохме по стълбите. Осъзнах, че се връщаме в параклиса, който бяхме посетили при връщането ми от града. Резето на вратата не беше пуснато и Изабела ме въведе в наситения с благовония мрак, където слабите пламъчета на свещите, сега покрити, още проблясваха пред статуята. Тя припряно дръпна резетата, после отиде до мястото, където светото причастие висеше в сребърната си дарохранителница, окачена на верига, захваната за една скоба в стената; до него проблясваше червената светлина от олтара. Действията на Изабела бяха целенасочени и уверени като на свещеник. Тя свали дарохранителницата и я положи върху олтара. След това ми даде знак да пристъпя напред и ме накара да положа ръка върху дарохранителницата, като постави своята отгоре.
— Кълна се — погледът й прикова моя, — кълна се в тялото и кръвта на Христа, на нашия повелител Господ Иисус Христос, че ще бъда твоя приятелка в мир и война, докато смъртта ни раздели.
— И аз, милейди — сложих ръка върху нейната, — и аз съм ваша приятелка.
Изабела примигна, за да прогони сълзите, вдигна дарохранителницата и я закачи обратно на мястото й. Хвана ме за ръка и ме отведе да седна на крайчеца на подиума. Параклисът беше студен, но наметките ни бяха плътни и подплатени с кожа. Изабела ме потупа по коляното.
— Матилда, сега ми кажи коя си в действителност — тайната ти ще бъде на сигурно място при мен.
И аз й разказах. За живота си като дете, за фермата в Бретини, за пътуването ми до Париж, за чичо Реджиналд, за годините ми като негова ученичка, за залавянето и екзекуцията му. Не спрях и за миг. Разказах истината. С Изабела бях в безопасност, тя нямаше да ме издаде. Разказах й също и за смъртта на Тесноликия, за клането в къщата на дьо Витри. Тя слушаше внимателно и кимаше през цялото време. Когато свърших, отново стисна ръката ми, сякаш се опитваше да извлече топлината й и да я вземе за себе си.
— Винаги са идвали — започна тя. — Винаги, откакто се помня. Мразя ги, Матилда — те гледат на мен като на играчка, на блудница — собствената им сестра, принцесата на Франция! В мен също тече кръвта на Капетите. Аз също съм потомка на свети Луи — тя посочи към една фреска на далечната стена, възхваляваща светия френски крал, с когото Филип така се гордееше. — Идват, когато си пожелаят. Ако майка ми беше останала жива, би могла да ме спаси. Тя умря, знаеш ли, от странна болест. Някои мълвят, че баща ми я е убил — толкова силно било желанието му да влезе в ордена на тамплиерите, да живее в безбрачие. В действителност всичко, което искаше, бяха техните богатства, къщите им, техните ферми, чифлиците им, нивите и добитъка им. Той е готов на всичко, Матилда, за да постигне своето. Неговите желания имат силата на Божия повеля.
— Братята ви няма да се върнат — казах, — не мисля, че ще го сторят!
Изабела кимна.
— Става твърде опасно — съгласи се тя. — Ако техните игрички навредят на баща ми, те ще изпитат пълната сила на гнева му — тя присви очи. — Баща ни няма да бъде доволен.
— Мислили ли сте някога да се обърнете за помощ към него?
Изабела се засмя — странен сподавен звук, излязъл от дъното на гърлото й.
— Какъвто коренът, такива и клоните, Матилда. Той също не е напълно невинен по подобни въпроси. Той не ми е истински баща, не и тук — тя се потупа по гърдите. — В сърцето ми, в душата ми той не е мой баща и един ден аз ще си отмъстя. Ела, Матилда.
Четвърта глава
„Вярата, окована в затвор, е много печална.“
Надигнахме се да си вървим и бяхме стигнали до вратата на параклиса, когато беше вдигната тревога: разнесе се вой на ловджийски рог — погребален звук, предвещаващ смразяващи новини. Други рогове подеха зова. По протежение на галерията отвън се появиха малки светлинки и трясъкът на шумно отваряни врати разтърси тишината. Кралски страж влезе тичешком през една странична врата откъм един от вътрешните дворове. Беше изгубил шлема си, наличникът от метални брънки обгръщаше плътно главата му, тъмночервеният му плащ се влачеше по земята. Спря, когато ни видя, и взирайки се с широко отворени очи, вдигна рога, за да изсвири отново. Изабела му каза да пази тишина, тъй като вече целият дворец беше вдигнат на крак. Рязко запита каква е причината за суматохата. Войникът, останал без дъх, просто посочи с пръст, след това ни въведе обратно във вътрешния двор, сега осветен от пламъците на фенерите. Хора от кралската свита и войници се събираха край езерцето от светлината на факлите около тяло, проснато в грозна, разкривена поза на каменната настилка. С усилие си проправих път и се промъкнах, докато Изабела крещеше, заповядвайки на останалите да се отдръпнат встрани, и коленичих пред трупа на сър Хю Пурт. Търговецът беше само по нощница, сега издърпана високо над белите му кокалести колене; очите му бяха отворени и изцъклени в смъртта, а носът, устата и ушите му бяха оплискани с кръв. Вратът му беше счупен и главата му висеше, зловещо отпусната като на мъртво пиле. Плътта му беше още топла, мускулите — не се бяха втвърдили: смъртта беше настъпила съвсем наскоро.
