Смъртта на Уенлок хвърли сянка над коледните празненства. Филип и неговите министри привидно скърбяха дълбоко, но истината беше, че френският двор приемаше смъртта на Уенлок като смърт на стар човек, изпратен на изнурително пътуване посред зима — просто беше получил пристъп и беше умрял. Тялото му бе измито и балсамирано, ковчегът от орехово дърво — натъпкан с ароматни пастили и торбички с билки, а след това запечатан, за да може да бъде изпратен възможно най-бързо обратно в Уестминстър.
Отново слязох до помещението за временно съхранение на телата на покойниците, където двама слуги с мръсни лица подготвяха тялото на абата, докато един от членовете на свитата на Уенлок — млад капелан, наречен Робърт от Рединг, четеше погребалната служба за мъртвия. Беше стигнал до думите: „Ах, добри Иисусе — не отминавай ме с презрение: спомни Си — моята душа довела е до Твойто въплъщение“ — на латински тези мрачни фрази звучаха още по-тържествено. Стоях, увита в наметало: в помещението за покойници беше ужасно студено. Наблюдавах напрегнато, докато прехвърлях зърната на молитвената броеница през пръстите си. Бях поставила до главата на покойника зимните цветя, които принцесата беше изпратила, заедно с няколко клончета вечнозелени растения. Сега разгледах внимателно трупа. Към деня на свети Стефан трупното вкочаняване, разбира се, вече беше направило мъртвата плът твърда като мрамор, но забелязах също и слабия пурпурночервен обрив върху косматия корем — същият се беше появил и по бузите на мъртвеца, а езикът и устните му бяха оцветени в пурпурно, сякаш с вино. Лекарите на Филип може и да хранеха подозрения, но кой се осмеляваше да ги изрече гласно? Или пък може и да не бяха запознати с бучиниша във всичките му форми, градински и блатен. Смъртта винаги настъпва бързо, от началото до края не минават повече от три часа, докато в същото време е възможно последиците да се ускорят в зависимост от това, дали отровата е извлечена от плода на бучиниша, от неговите листа или — което е още по- смъртоносно — от корен, престоял повече от една година. Възможно е старостта и умората на Уенлок, а също и виното, да са усилили злотворните последици.
Вратата на помещението за покойници се отвори и влезе Сандуик, който носеше траурна свещ. Постави я на масата, където лежеше трупът, прекръсти се и рязко си тръгна. Чакаше ме отвън, като духаше върху облечените в ръкавици пръсти на ръцете си и тропаше с крака. Земята беше хлъзгава от леда, затова той ми предложи ръката си. Виждах, че възпалението на гърлото и ухото все така го мъчи.
— Елате — поканих го, — на принцесата ще й бъде приятно да ви види, а аз ще мога да приложа на практика уменията си.
Той се усмихна закачливо и ме потупа по ръката.
— Истински късметлия съм. Никога не съм си и помислял, че такава прекрасна млада дама ще прояви подобна любезност към мен.
Преминахме към размяна на закачливи реплики, така напомнящи ми за дните ми с чичо Реджиналд, че в очите ми започнаха да парят сълзи, които побързах да припиша на студа. Сандуик спря на половината път през двора и се загледа през пустошта. Слуги теглеха бъдници към широкия, подобен на пещера вход на кухнята, придружавани от прислужници, понесли в ръцете си бодлива зеленика: кървавочервените й плодчета бяха налети и ярки. Други носеха клонки бръшлян, все за украса на кухнята, килерите с напитки и храна и помещенията за прислугата, защото денят на свети Стефан беше техен празник.
— Негова светлост милорд Уенлок е бил убит, нали?
Отвърнах му с хладен, втренчен поглед.
— Както беше убит Пурт, както едва не беше убит Казалес? Както може да бъда убит и аз? — Сандуик се закашля и плю.
— Защо? — попитах. — Защо твърдите това?
Той се канеше да отговори, когато влязоха Казалес и Розалети, носейки погребални свещи, покрити, за да не ги изгаси ветрецът, които искаха да сложат край тялото. Спряха, за да ни поздравят. Казалес имаше разтревожен и измъчен вид.
— Милорд — Казалес се приближи колкото можеше, като говореше тихо на английски. — Милорд, колкото по-скоро се махнем оттук…
— Да — прекъсна го Сандуик, — но трябва да чуем волята на владетелите.
Поговорихме любезно с тях, след това продължихме по пътя си и влязохме в двореца, където настаних удобно Сандуик в покоите на принцесата. Внимателно прегледах ушите и гърлото му, след това приготвих разтвор от силно подсолена топла вода и му казах да я вдишва през носа си. Той се подчини, като се давеше и плюеше, изкашляйки болестната слуз. След като свърши, налях в ушите му затоплено олио, специално пречистено. Дадох му върбинка за гърлото и превързах една малка язва на крака му с билкова лапа.
Изабела, зачетена в няколко листа, изпратени от баща й, бавно прекоси стаята и се приближи да гледа. Никога не е била превзета, тази моя господарка, въпреки всичките си изтънчени дворцови маниери. Беше особено заинтригувана от последната отвара, която забърках за Сандуик, със съставки, взети от кухните и складовете: ситно счукан сух мъх, накиснат в стипца и смесен с разбития на прах каймак на пресечено мляко. Обясних и на двамата, че не знам как точно действа, но е сигурен лек за многобройни вътрешни инфекции, когато четирите основни телесни течности се сгорещят и болният има чувството, че гори в огън. Сандуик определено имаше треска. Той бавно се отпусна, отпивайки от чашата с греяно вино, която Изабела приготви на плочата на огнището. Осведоми ме, че изпитвал недоверие към всички лекари, а след това ме разпита подробно за уменията ми и къде съм учила. Разказах историята, която бях подготвила и наизустила така внимателно, както някой учен наизустява силогизъм. Сандуик ми повярва — или поне така мисля. На свой ред аз го разпитах за смъртта на Уенлок и Пурт, но той беше нащрек, макар да призна неохотно, че хранел подозрения относно смъртта и на двамата.
— В нощта, когато умря Пурт — заяви той, — Казалес и Розалети бяха насаме с дьо Плезан и Ногаре. Очевидно Пурт е заявил, че е твърде уморен, за да присъства — искал да си легне. Следователно е бил сам. Възможно е истинският убиец или убийци да са наели платени нападатели — същите, които по-късно нападнаха Казалес — старият рицар продължи, сякаш говореше на себе си. — Но как е възможно снощи лорд Уенлок да е бил отровен, освен ако не е от човек, който е седял на неговата маса?
— Или преди това — прекъснах го. — Бучинишът е бавно действаща отрова.
— Вярно — съгласи се Сандуик. — Говорих с Марини. Макар че е възможно и да лъже, той твърди, че лорд Уенлок бил много мълчалив, напрегнат, сякаш още от самото начало на празненството не се чувствал добре. Пил и ял съвсем малко — Сандуик изпъна инфектирания си крак върху ниското столче за крака и въздъхна с облекчение. — Чувствам се по-добре — промърмори той. — Хубаво е да седя, да ми е топло. Жал ми е за клетия Уенлок. Сър Джон Бакел — добави той, сякаш това му беше хрумнало впоследствие — е добър човек, но не обърна достатъчно внимание на смъртта на абата, подминавайки я с пренебрежение като Божие дело. Бакел се интересува повече от настоящите дела.
— А именно?
— Вашата женитба, милейди, разбира се!
— А Едуард Английски? — Изабела щракна с пръсти, нетърпелива да се върне към един въпрос, който постоянно я терзаеше. — Той си промени мнението ей така, изведнъж!
— Изстреляна е стрела! — изръмжа Сандуик. — Тя може да полети, може да се издигне, но в крайна сметка трябва да падне — той потупа ръкохватката на креслото. — Вашата женитба, милейди, е абсолютно сигурна. Няма друг начин — той се прозина. — А колкото до тамплиерите, главата на този орден е във Франция и ако тази глава бъде отсечена, каква полза има от ръката или крака?
— Милорд — попитах, все още замислена върху онова, което беше казал за убийствата, — познавате ли някой си мосю дьо Витри?
— Чувал съм името. Марини спомена нещо за някакво клане. Не беше ли търговец, изиграл важна роля в събирането на зестрата на твоята господарка? — той ме погледна. Не си направих труда да отговоря, затова той се загледа в огъня.
— Има ли нещо общо между Пурт, Казалес, Уенлок, Бакел и вас? — попитах.
