— Изглеждаше много заинтригувана от смъртта на лорд Пурт и абат Уенлок.
— Не, сър, не бях, но господарката ми беше. В края на краищата те бяха изпратени при нея. Отидох, където тя ми нареди. Запалих свещи в деня на бдението, когато тя ми каза.
— Къде се намира катедралата в Поатие?
— На Рю дьо ла Шен.
— Как се нарича?
— „Нотр Дам ла Гранд“, но има и друга катедрала — продължавах да бъбря, — „Сен Пиер“. Но мястото, на което особено обичах да се моля, беше Баптистерията на Сен Жан с прастария кръщелен купел — осмостенен басейн, издълбан в земята. Знаехте ли това? — наведох се напред, сякаш обхваната от възбуда. — Там има фреска от древни времена, изобразяваща император Константин. Аз…
— Какво става? Защо се бавиш? Матилда, чаках те.
Чух вратата на залата да се отваря и когато се обърнах, Изабела, загърната в мантията си, с разпуснати златни коси, стоеше на прага с полирано огледало в едната ръка и украсен със скъпоценни камъни гребен в другата. Всички в стаята, включително тримата злодеи зад масата, скочиха на крака.
— Какво става? — повтори Изабела, втурвайки се в стаята. — Мислех, че сте повикали моята прислужница заради наближаващото ми заминаване, но това? — гласът й трептеше от гняв. — Съд ли е това? Какви са обвиненията? От кого са отправени? Милорд — гласът й прие по-рязък, сприхав тон, — аз съм френска принцеса, бъдеща кралица на Англия. Съвсем скоро трябва да напусна дома на баща си. Нуждая се от Матилда, има толкова много неща за вършене и толкова малко време, през което да се свършат, така че искам да знам защо тя е тук?
— Милейди — Марини заобиколи масата, с протегнати ръце. — Матилда може да се върне при вас. Просто я разпитваме, за да се уверим, че тя е подобаваща придружителка за вас…
— Аз най-добре мога да отсъдя! — процеди Изабела, взирайки се в тъмнината зад Марини. — И предайте това на обичния ми баща!
Аз също се взрях в сенките зад масата. Филип несъмнено се спотайваше там, внимателно наблюдавайки ставащото.
— Матилда — щракна с пръсти Изабела, — ела, имаме работа за вършене.
Тя направи изключително вежлив поклон и като ми направи знак, бързо излезе от стаята.
Щом излязохме, принцесата забърза трескаво покрай галериите, изгаряща от нетърпение да увеличи колкото може повече разстоянието между себе си и онези, които беше оставила. Минахме през кралските параклиси — преживяването беше зловещо. Тревата във вътрешния двор бе побеляла от слана. Кълбеше се лепкава мъгла, пипалата й проникваха вътре, сякаш се опитваха да докоснат каменните водоливници с изображения на митични чудовища, свити върху колоните или скрити в ъглите. Издълбани в камъка демони свеждаха изпълнени с омраза погледи към нас. Вгледах се нагоре към небето и от гърдите ми се откъсна въздишка на облекчение: луната беше в последна четвърт. Винаги ме преследваше една ужасна приказка, чута в детството, която твърдеше, че по време на пълнолунието митичните чудовища и други непознати и странни демони изведнъж оживявали и тръгвали да се скитат дебнешком в тъмнината, търсейки кого могат да погълнат. В такава черна нощ, бързайки от Залата на пламъците с онези дяволи от плът и кръв в нея, лесно можех да повярвам на подобна приказка.
Щом се върна в стаята си, Изабела освободи сънените пажове и прислужници и ме въведе в уединената ниша при прозореца, като ме сложи да седна до нея. Отвори залостения капак и се загледа навън, без да усеща студения вятър, който нахлуваше вътре.
— Странно — промърмори тя, — когато бях дете, чух проповедта на един францискански свещеник за дявола. Според неговото описание Сатаната имал почернено със сажди лице, косата и брадата му се спускали чак до краката. Очите му били от нажежено желязо, от устата му изскачали искри, а от устата и ноздрите му се виел зловонен дим. Имал перести криле, остри като тръни, ръцете му били оковани в железни вериги — Изабела ме сграбчи за ръката и ме придърпа по-близо, отпускайки прекрасната си глава на рамото ми. — После мама умря. Една нощ станах, дойдох тук и отворих този залостен прозорец. Беше красива лятна нощ. Видях как долу баща ми върви със свитата си по дворцовата колонада. Те носеха качулки и мантиите с широки, дълбоки ръкави; писукаха прилепи, кукуригаха петли. В онази нощ промених представата си за дявола. Истинските демони бяха там навън, а прилепите и враните, техни слуги, излитаха от ръкавите на мантиите на баща ми и неговите любимци. Същата нощ сънувах как една кукумявка влетя в устата ми, седна на сърцето ми и го обгърна с извитите си пръсти с големи хищни нокти. В кошмара си отидох на лов с баща ми в гората Фонтенбло — казват, че в нея витае дяволът, яхнал куче, бродейки из гората заедно със свита от демони, облечени в черно. Във всеки случай, чувствах се, сякаш съм осъдена да яздя вечно из тази гора — тя повдигна глава. — Е, как можеш да обясниш сънищата, лечителко моя? Лошо храносмилане или нарушение в хармонията на четирите телесни течности — разни такива теории? — Изабела затвори прозореца. — Матилда, не мога да забравя тази вечер, онова, което си помислих, което видях и което почувствах, когато сънувах: мислех си, че съм хваната в пъклен капан, но сега ще бъда освободена. Трябва да дойдеш с мен. Имам нужда от теб.
— Благодарна съм ви, милейди.
— Недей — Изабела си пое дълбоко дъх и се изправи. — Не бъди благодарна — тя взе молитвена броеница и я промуши през пръстите си. — Просто бъди внимателна, Матилда! Демоните може да разберат коя си и може да опитат, само още веднъж.
Предупрежденията са като птици: идват и си отиват, бързо забравяни, особено в оживеното време около Коледа. Пиршествата и веселието през дванайсетте дни на светия празник достигнаха връхната си точка в церемониите за избиране на момчето-епископ и другите представления в чест на Богоявление. По време на този период английските дипломатически пратеници постоянно посещаваха Изабела и й правеха мили очи — особено Бакел беше изпълнен с нетърпение и желание да описва Лондон, и да подчертава какъв важен град е той. Като си помисля, Бакел беше човек, който си пъхаше носа навсякъде, самовлюбен и егоцентричен. Смъртта на лорд Уенлок въобще не го безпокоеше, макар че именно той бе натоварен да уреди изпращането на балсамирания труп на абата обратно при неговите братя монаси в Уестминстър — задача, която той изпълни така, сякаш изпращаше кошница с жито или бъчва с вино. Сандуик стана по- мълчалив и необщителен, изучавайки ме внимателно, сякаш се опитваше да достигне до някакво решение. Казалес и Розалети работеха в тясно сътрудничество — чрез тях научавах новините от двата кралски двора: как разногласията между английския крал и първите благородници в кралството му се били засилили, докато предводителят на шотландците Брус застрашавал земите на Англия на север. В Париж ожесточените гонения срещу тамплиерите продължаваха с разобличения, изтезания, скалъпени съдебни процеси и фалшиви присъди, последвани от кървава екзекуция. Молех се на колене за тези нещастници. Палех свещи за душите им. Взирах се в нощната тъмнина и се заричах, че ще отмъстя, но моето време още не беше дошло.
След разпита, на който ме подложи Марини, размишлявах и по въпроса за дьо Витри и слугите му, избити от онзи мистериозен убиец. Беше ли се спотайвал там, когато влязох? Кой можеше да е бил? Дори Сандуик, един кален в битки воин, не би могъл да унищожи цяло семейство толкова бързо. Ами сър Хю Пурт паднал като камък от онзи прозорец? Дали по външната стена не се бяха покатерили платени убийци в черни одежди? А лорд Уенлок, завършил гордия си живот, гърчейки се на пода като пребито куче? Защо бяха убити всички те? Убийство или поредица от нещастни случаи? Всичко това беше загадка, но това бяха ранните дни на неопитната ми младост, когато още не бях прекосила Долината на смъртната сянка и не бях минала през Полята на кървавото убийство. Освен това различни неща отвличаха вниманието ми от тези събития. Сега представителите на френския кралски двор се подготвяха за тръгване: един след друг следваха претрупани с работа дни. Списъкът с притежанията на Изабела нарастваше, тъй като баща й настояваше тя да бъде блестяща с великолепието си невяста, истинска велика принцеса от династията на Капетите, която скоро ще стане кралица на Англия и майка на дълга поредица от крале.
Събраха се новите служители в домакинството. Свитата на Изабела набъбна с хората, назначени да се грижат за всяка част от него: кухнята, склада за храни и напитки, кралската канцелария, архивите и параклиса. Разбира се, мнозина от тях бяха членове на тайния съвет, подставени лица, назначени от Марини. Други бяха избрани от самата Изабела — мъже и жени, като например нейната дойка Джоана — които й бяха служили в детството. Неколцина бяха напълно непознати: един от тях щеше да се окаже важна фигура за в бъдеще — Жан дьо Кловлен — от едно малко селце, или поне така твърдеше, в покрайнините на
