Бордо, който сега работеше в Соасон. Беше нотариус, който беше действал като пълномощник на абатството „Сен Жан дьо Вин“: мъж със студени очи, дребна глава и пепеляво лице, който имаше нервен тик на лявата буза, изпоцапани с мастило пръсти и постоянно течащ нос. Въпреки външния си вид Жан беше изключително опитен в канцеларската работа — но при все това Изабела беше изненадана от назначаването му и отправи запитване към баща си за причината. Отговорът на крал Филип бе кратък и рязък: дьо Кловлен бил културен и изискан човек, който щял да бъде приемлив за английския двор. Когато чу това, Изабела направи гримаса, но не възрази. По един въпрос обаче бе категорична, напомняйки ми за клетвата, която си бяхме дали. Пред хората тя щеше да играе ролята си, но никога, в присъствието на слугите и свитата й, двете не трябваше да обсъждаме онова, което тя определяше като
Гардеробът на Изабела се напълни дотолкова, че преливаше, претъпкан със скъпоценни вещи. Две корони, украсени със скъпоценни камъни, златни и сребърни бокали и чаши, скъпи лъжици, петдесет сребърни купички, дванайсет големи сребърни блюда и дванайсет малки, рокли от злато, сребро, кадифе, сатен и тафта в преливащи се цветове, мантии от скъпо сукно от Дуе — шест красиво оцветени в мраморни шарки и шест с цвят на алени рози. Бяха осигурени скъпи кожи, стотици ярдове лен, спални чаршафи, нощни ризи и наметки заедно с великолепни гоблени, украсени със златни ромбове, в които бяха избродирани гербовете на Франция, Англия и Навара. През цялото време, докато се вършеха тези приготовления обаче, тя оставаше обзета от силна нервност, повече заради мен, отколкото заради себе си. Отново и отново ме питаше какво се е случило в Залата на пламъците. Всеки път, когато отговарях, тя кимаше и изказваше предположението, че именно заради нея фаворитите на баща й не смеят да направят нищо срещу мен, поне не пряко. Въпреки това трябвало да внимавам. Тя открито споделяше храната ми, докато в същото време аз я придружавах навсякъде. Убийството обаче се промъква тихо и потайно.
Понякога трябваше да изпълнявам поръчки на господарката си в града. Обичах подобни излизания, особено дългите разходки до левия бряг на Сена. Нищо не бе по-освежаващо от това да пресека моста, да мина покрай Пти Шатле и да навляза в тесните криволичещи улички с високите, украсени с кулички къщи, издигащи се над калдъръмената настилка и привеждащи се една към друга, с гъсто надстроени един над друг етажи. По-ниските бяха украсени с невероятни, издълбани в камък изображения на фантастични зверове и създания. Обичах да се разхождам бавно и да се заглеждам в тях, както зяпах гората от украсени със заврънкулки и изписани с боя табели на магазините и сергиите, предлагащи какви ли не стоки. Беше хубаво да стоя до каменните фонтани или да спирам за миг под сводестите параклиси на всеки ъгъл, с постоянно горящи под арките фенери, запалени за молитва. Постоянно променящото се море от цветове и миризми, обичайното всекидневно бъбрене на хората действаха успокояващо на душата: успокояваше ме постоянното цвилене на коне и товарни животни, в отговор на което се дочуваше писклив кучешки лай, а той пък се удавяше в пронизителните викове на амбулантни търговци, мъчещи се да надвикат камбанния звън. Въпреки неодобрението на Изабела аз имах нужда от такива излизания — бягство от потискащата атмосфера на кралския двор. Обикновено пресичах моста, придружена от двама генуезки стрелци с лъкове — жизнерадостни буйни младежи, специално избрани от принцесата — братята Джакомо и Лоренцо, дребни и тантурести, с груби, осеяни с белези лица. Бяха близнаци, двама дружелюбни грозници: можех да ги различавам само по това, че Джакомо бе леко кривоглед с едното око.
Сега, след като коледните празненства вече бяха приключили, след празника, на който се чества бягството на светото семейство в Египет — на седми януари — тълпите на моста бяха твърде големи. Джакомо заяви, че ще отидем с лодка от кралския кей до Кея на августинците на далечния бряг. Принцесата връщаше на един продавач на пергамент обемист пакет от стоки, които не беше харесала. Много добре си спомням онази сутрин. Казалес, Розалети, Сандуик и Бакел бяха в покоите на принцесата. Английските дипломатически пратеници, все по-обезпокоени от количеството натрупани товари, бяха заети да си разменят хапливи реплики със служителите от свитата на Изабела. Исках да се измъкна и дадох указания на Джакомо, че трябва да тръгнем преди пладне. Излязохме от двореца и тълпите, шляещи се по моста, затвърдиха решението ни да се качим на кралска лодка, за да пресечем обвитата в мъгла река. Забързахме към кея, където лодката ни беше приготвена. Седнах на кърмата, стиснала в ръце ловджийски рог. Джакомо ме помоли да го надувам от време на време, за да предупреждавам другите лодки, плаващи по реката, докато той пък запали фенера, който висеше от една кука на носа. Двамата братя хванаха здраво веслата, усмихвайки ми се закачливо. Винаги пълнех рога със слюнка, което ги караше да избухват в гръмък смях. Наведоха се над веслата, като се кикотеха и бъбреха помежду си. За да ги развеселя, надух рога и нададох дълъг, подобен на конско цвилене звук — през мъглата в отговор се разнесе звукът на други рогове, докато пламтящите фенери примигнаха предупредително. Нашата лодка се устреми напред, за да бъде поета от реката и започна да се извива и разтърсва по течението й.
Смъртта със сигурност прилича на стрела, изстреляна от мрака. Едва се бяхме поотдалечили, когато чух звук от дясната си страна, мъглата се разнесе и огромният остър нос на голяма военна баржа връхлетя към нас, спускайки се с бързината на ястреб. Блъсна се в нас, точно в средата. Двамата генуезци просто потънаха. Паднах в разпенената тъмна бездна, студът ме скова, аз панически гълтах вода, докато потъвах в мътно зелените дълбини. Джакомо и Лоренцо вече бяха носещи се по течението трупове, повлечени надолу от тежестта на ризниците и коланите с оръжията си. Не знам дали умееха да плуват. Аз умеех. В края на краищата, буйните потоци и обраслите с плевели езера на Бретини подхранват с водите си много растения, затова се бях научила да плувам също така естествено, както и да ходя. Истинската опасност идваше от тежките ми ботуши и наметалото ми. Изритах ги, отърсих ги от себе си, и се показах на повърхността. Навсякъде беше тихо и пусто, с изключение на далечния звук на рогове и забулената от мъглата проблясваща светлина на фенерите. Устремих се нататък с надеждата, че плувам обратно към кралския кей, и извиках, когато една лодка мина близо до мен. Припламнаха фенери, груби ръце ме сграбчиха за раменете. Заритах и закрещях, докато един суров глас извика:
—
Издърпаха ме на борда и зърнах прашни, груби лица. Едно от тях се наведе над мен, бъбрейки неспирно. Усетих вонята на сурова риба и с мъка седнах, като кашлях и се разтърсвах от пристъпи на гадене. Бях в безопасност сред тези бедни рибари. Те се събраха около мен и ме обсипаха с въпроси. Помолих ги да потърсят придружителите ми. Те го направиха, но беше безполезно. От силния студ ме разтърсиха тръпки. Рибарите казаха, че трябвало да тръгват и че не могат да направят нищо повече, като ме утешиха с чаши чисто вино, твърдейки, че подобни злополуки по реката били обичайни, особено когато се спуснела морската мъгла. Въпреки това можех да видя, че дори те изпитваха подозрения. Военната баржа, която ни беше ударила, бе изчезнала бързо. Не бях зърнала на носа й светлина от фенер, не бях чула рог, който да издаде присъствието й. Не беше вдигната тревога. Помнех само светкавичната й бързина, като тази на нападаща змия.
Рибарите ме загърнаха в груби одеяла, сложиха ме да седна на кърмата и ме върнаха обратно до Мезон дю Роа, сградата в центъра на дворцовия комплекс. Началникът на стражата, разбирайки какво се е случило, изпрати вест за появата ни. Изабела, придружена от Казалес, Розалети и Сандуик, побърза да слезе във вътрешния двор, за да ме посрещне. Тя обсипа рибарите с благодарности, като нареди на Казалес да запише имената им, за да бъдат възнаградени в бъдеще. Междувременно Розалети беше изпратен до двореца да донесе малка сребърна чаша, която Изабела пъхна в ръцете на рибарите. Казалес и Розалети имаха да ми зададат купища въпроси. Сандуик остана мълчалив, със стиснати устни, взирайки се напрегнато в мен със студените си и твърди, зорки като на сокол очи, като клатеше глава, сякаш водеше вътрешен разговор със себе си. Изабела попита къде е Бакел. Сандуик посочи към портата:
— Отиде в града.
— Надявам се, че е в безопасност — прошепна Изабела.
И тримата английски дипломатически пратеници решиха да потърсят Бакел, а през това време Изабела ме отведе в кухните. Съблякох се и се загърнах в дебела роба, с меки чехли на краката, след това се свих
