Старият рицар, който започваше да се изморява и погледът му да става сънен и може би си припомняше други коледни ритуали, както правят старите хора, когато дремят пред някой огън, просто сви рамене. Сега, когато съм вече стара, разпознавам това чувство на примирение, на подготовка за сетния отдих, за вечния сън. Сандуик ни изолира, сякаш въобще не забелязваше присъствието ни. После рязко се изправи, все така без да обръща внимание на въпроса ми, сложи си ботушите, загърна се в наметалото, благодари на принцесата и си тръгна. Натъжих се, когато си отиде. Сякаш огънят беше изгубил яркия си блясък или пламъчетата на свещите бяха помръкнали. Седнах на ниското столче, топлейки ръцете си. Изабела дойде и застана зад мен, поставяйки ръце на раменете ми.
— Долавям скрито напрежение — прошепна тя, — свирепи призраци се събират в мрака около нас и ни наблюдават. Смъртта на абат Уенлок е отмината с пренебрежение като нещастен случай, но чувам, че Казалес и Розалети, а също и Сандуик са разтревожени и изплашени. О, Матилда, какво ще правим? — тя наведе лице и го опря на тила ми. — Заобиколени сме — прошепна тя — от ужаси. Трябва да ти го кажа. Татко ме дебне, както базилискът дебне жертвата си. Смъртта на Пелет отмина неспомената, но не и забравена. Хората на Марини бяха тук. Викат те да се явиш в Залата на пламъците в часа на вечернята. Трябва да отидеш сама.
Обърнах се бързо и рязко. Изабела изглеждаше изплашена.
— Не мога да направя нищо, поне не сега — изрече тя умолително.
— Какво искат?
— Да те разпитат.
— За какво?
— Може би за това, коя си в действителност… — гласът на принцесата заглъхна.
През остатъка от този ден трескаво се подготвях. Изабела се опитваше да ме успокои, като отвличаше вниманието ми с бъбрене за планираното ни заминаване. Казалес и Розалети дойдоха, бързайки да обяснят, че английският крал се чувствал сигурен в Булон, пристанище на Тесните морета дълбоко във вътрешността на графството Понтийо — анклав на Нормандия под английско влияние. Те открито признаха, че Едуард хранел силни подозрения към „скъпия си френски братовчед“, особено след смъртта на Пурт и Уенлок, да не говорим за нападението над Казалес. Изненадващо, никой от двамата не показа, че изпитва някакви съмнения относно смъртта на Уенлок, но повториха как, по време на пътуването си към Ил дьо Франс, абатът постоянно се оплаквал, че се чувства неразположен, което те приписали на трудното прекосяване на морето посред зима. Говориха и за пътуването на Изабела, като повторно увериха и двете ни, че кралският кораб, „Маргарет от Уестминстър“, щял да ни осигури безопасно и сигурно плаване. Розалети бе обзет от отчаяна тревога по този въпрос — той умоляваше принцесата да му позволи да се присъедини към нея, тъй като „Маргарет“ била много по-сигурна и безопасна от другите налични малки рибарски кораби. Изабела се съгласи през смях. Двамата мъже си тръгнаха и когато камбаните на „Сен Шапел“ удариха за вечерня, двама рицари, придружени от един доминикански монах, се появиха и ме помолиха да ги придружа.
Бяха безцеремонни и сурови. Загърнах се в наметалото си, стиснах ръката на Изабела и тръгнах с тях. Слязохме по стълбите, криволичейки през тесните коридори и галериите, осветени от свещи, и през леденостудени вътрешни дворове, докато стигнахме до Залата на пламъците, намираща се в подножието на висока кула. На теория Залата на пламъците беше съдът, занимаващ се с вътрешните неуредици на кралската фамилия, подобен на съда, оглавяван от шамбелана в Англия. На практика обаче, Залата беше наказателен съд, разполагащ с всички правомощия — да изслушва и да взема решения по всички обвинения — този съд можеше, ако пожелае, да налага смъртно наказание. Самата зала наподобяваше пещера. Факли осигуряваха светлина и хвърляха сенки над онова, което трябваше да бъде скрито. Стените й от червени тухли бяха покрити с плътни бродирани гоблени, изобразяващи всякакви форми на съдене. На един от тях Христос, подобен на призрак, обвит в надиплен плащ, седеше начело на съда. Под Божествения престол дебнеха всевъзможни демони, очакващи произнасянето на присъдата. Правдиво изобразена тълпа от отвратителни фигури, брадати и крилати, с люспеста кожа и огнени гриви се готвеше да сграбчи злочестите грешници, за да им изтръгне вътрешностите и да изяде сърцата им. В ъгъла, специално осветен от пламтящ мангал, свети Михаил претегляше душите на везни, докато един дявол посягаше да грабне някоя за вечерята си. Целта на тази картина, оживяваща на трептящата светлина, бе да внуши ужас и да разпали пламъците на страха. Зарекох се, че няма да проявя слабост.
Из стаята стояха кралски стражи, докато писарите се бяха навели задълбочено над писалищата си. В далечния край, на един подиум, седеше Марини зад висока дъбова маса. Червената му коса проблясваше на светлината на факлите. Двамата му любимци — Ногаре и дьо Плезан, седяха от двете му страни, а в двата края, подобно на гарвани, бяха кацнали писари с покрити с качулки лица, вдигнали пера над мастилниците си. Марини ми направи знак да пристъпя напред и да се кача на подиума, като посочи едно столче пред масата. Приближих се и седнах.
— Добре дошла, Матилда.
— Господарю, защо съм тук?
Марини, изненадан, се наведе през масата, с дебнещи като на ловец очи, взиращи се от бледото му лице, с уста, присвита в гримаса, сякаш не можеше да повярва на подобна дързост.
— Това е съдът, занимаващ се с вътрешните проблеми на кралския дом. Ти си част от този дом. Можеш да бъдеш призована тук, когато ние пожелаем това.
— Господарю, защо?
— Матилда, намираш ли се под Божията закрила и благоволение?
— Ако се намирам под тях, сър, моля Бог да продължи да ме удостоява с тях, а ако ли не, аз смирено Го моля да ги спусне отново над мен. Защо питате?
— Представяш се за учена жена — усмихна се неискрено Ногаре, — а може да си и нещо друго. Знаеш много за билковите лекове и отварите.
— Същото важи и за кралските лекари. Какво намеквате — че съм вещица ли?
— Не — дьо Плезан отново седна в сенките.
— Матилда, Матилда — поде нападките Ногаре, — срещу теб не се води съдебен процес.
— Тогава защо съм тук?
— Ти спечели благоволението на принцесата толкова бързо… — той замълча.
— Не мога да отговарям от името на господарката си, трябва сам да я попитате.
— Матилда — сбръчка се развеселено лицето на Марини, — не се страхувай.
— Кой твърди, че се страхувам?
Марини облегна лакти на масата, полюлявайки се напред-назад, сякаш обмисляше отговора ми. Казах си, че не бива да се страхувам. Мразех тези мъже, следователно защо трябваше да се страхувам от въпросите им? Бях живяла в дома на чичо Реджиналд — най-строгия и взискателен учител. Той се държеше като някой от онези важни многоучени преподаватели от училищата, докато ми задаваше въпроси върху онова, което бях научила и забелязала, дори след като се връщах от изпълнението на някаква поръчка в града. Той изстрелваше въпросите си с такава бързина и лекота, с каквато опитен стрелец с лък изстрелва стрелите си. Бях подготвена, бях опитна. Тогава се сетих за него. Благодарих на Бога за желязната дисциплина, която ми беше налагал. Марини размаха пръсти, давайки знак на останалите да пазят тишина. Взе парче пергамент.
— Матилда, ти бе препоръчана от мосю дьо Витри.
— Да.
— Неотдавна той беше убит.
— Бог да даде покой на душата му и дано Христовият кръст бързо въздаде възмездие на убийците му.
— Разбира се, разбира се — промърмори Марини. — Ти присъства ли на погребението на този голям свой приятел?
— Никога не съм казвала, че ми е бил голям приятел. Запалих една свещ и платих за заупокойна служба.
— Много добре — отговорът прозвуча като съскане. — И ти си от Поатие и се казваш Матилда дьо Клербон?
— Разбира се. Майка ми беше вдовица, баща ми бе аптекар, оттук и познанията ми за отварите — знаех наизуст онова, на което ме беше научил мосю дьо Витри.
