пред големия буен огън и пих топло вино с подправки, докато се унесох в сън. Когато се събудих, бях в стаята на Изабела, чувствайки се не чак толкова зле, като се има предвид изпитанието, през което преминах, макар да бях изплашена и стресната. Искаше ми се да изкрещя на принцесата, че трябва да тръгваме. Тя просто седеше на крайчеца на леглото, стиснала ръката ми, галеше я внимателно и ме разпитваше подробно. Съгласи се, че не е било злополука. Аз също бях сигурна в това, но колкото до въпроса защо се беше случило и чия беше вината… Изабела обясни, че когато съм тръгнала, тя говорела с английските дипломатически пратеници. Появата на братята й, злобно усмихнати, я накарала да се почувства неспокойна: били дошли под предлог, че искали да говорят с англичаните, но после се измъкнали. Попитах дали смята, че те носят отговорност за станалото. Изабела поклати глава. Каза, че не знаела, но ми довери, че и тримата, заедно с Марини и Ногаре, ще ни придружат до Англия след коронацията. Тя поръча храна и сама ме нахрани. От време на време спираше, потупваше ме по ръката и промърморваше нещо на наварски — знак, че и самата тя беше дълбоко разтревожена.
След това изобщо не напусках двореца. Непрекъснато ме преследваха онези смразяващи образи: острият извит нос на връхлитащата върху нас лодка, генуезките стрелци, носещи се с размахани ръце и крака и потъващи надолу в зелената тъмнина, обгръщащите ме ледени води. Кой го беше планирал, защо? Бяха ли ни чакали? Бях допуснала грешка. Приготовленията ни онази сутрин бяха гръмко оповестени, когато Джакомо и Лоренцо слязоха на кралския кей да търсят лодка. Такива тревоги терзаеха ума ми и разяждаха сърцето ми. Разбира се, нападението бе замислено да изглежда като нещастен случай, но какъв беше зловещият му корен? Злобата на принцовете — братята на Изабела? Подозренията на Марини? Неприязънта на крал Филип към мен заради близостта ми с дъщеря му? Или беше нещо друго?
Чичо Реджиналд ме беше наставлявал винаги да изучавам причината и следствието, да събирам доказателства; но дълбоко в себе си бях убедена, че нападението има нещо общо с клането в имението на дьо Витри. Марини ме беше разпитвал специално за това, но защо? Дали самотният убиец се беше крил там през цялото време, наблюдавайки ме внимателно? Дали бях видяла нещо, важността на което по онова време ми беше убягнала?
Сандуик дойде да ме посети. Донесе ми подарък — екземпляр от трудовете на Тротула22, който беше купил в Латинския квартал. Грубият стар войник тикна книгата в ръцете ми с думите, че е благодарен, задето съм оцеляла, като добави, че е дори още по- благодарен, задето възпалението и треската му били изчезнали, а язвата на крака му била зараснала прекрасно. Беше непохватен и смутен. Искаше да говори с мен, но все още беше подозрителен и предпазлив, затова след малко отново промърмори няколко благодарствени думи и си тръгна. Колкото до останалите, на преживяната от мен беда се гледаше като на обикновен нещастен случай — поднесени бяха любезности, бяха изпратени вежливи послания, но това беше просто дребна неприятност, помрачила за миг дворцовите приготовления. Около празника на свети Хилари те бяха приключени и херолдите оповестиха деня и часа на заминаването.
Дълга редица от двуколки, карети и товарни животни прекоси мостовете на Сена, като заобиколи града и се отправи на североизток през голата, замръзнала околност към Булон — едно неудобно пътуване, при което каретите и каруците се друсаха и подскачаха по неравните пътища. Внушителното шествие, доказателство за огромната мощ на Франция, с развети и пърхащи на вятъра знамена и флагчета, се движеше бавно през суровата околност, събирайки по пътя храна за краля и неговата свита, спирайки за отдих в кралски имения, дворци, малки монашески обители и манастири. Изабела и аз пътувахме в каляска, подплатена с възглавници, но въпреки това ужасно неудобна. Често сменяхме положението си и се излагахме на освежаващия въздух, като яздехме дребни кончета с кротки очи. През нощта се хранехме, пиехме и се топлехме, а след това заспивахме съня на изтощението. Беше тежка, сурова зима. Околността сякаш никога не се променяше — само изровени пътища, лъкатушещи покрай сковани от лед ниви, ливади и пасища, до едно обгърнати от извисяващите се живи плетове, и дълбоки канавки, толкова често срещани в Нормандия. Селяните, научили за наближаването ни, събираха вещите и добитъка си и бягаха, но сеньорите, игумените на манастирските клонове и абатите нямаха друг избор, освен да се усмихват неискрено и да приветстват пристигането ни като огромно благоволение.
Изабела и аз се държахме настрани от другите. От време на време се опитвахме да разпознаваме и назоваваме различните растения, които забелязвахме, или да размишляваме и предполагаме какво ще стане в Булон. Английските дипломатически пратеници често присъстваха, но безцветната скука на отминаващите дни направи и тях мълчаливи и безчувствени. Най-сетне наближихме крайбрежието: полята отстъпиха място на покрити с пясък възвишения и пусти земи. Солен, остър морски вятър брулеше лицата ни и въпреки това всички възликувахме, когато пред нас се появиха камбанариите и кулите на Булон.
Седма глава
„Мирът на Църквата загива, и арогантните царуват.“
Как мога да го опиша? Всички народи на Европа си бяха дали среща на това пристанище. Съюзниците на Филип от Лотарингия, от другата страна на Рейн, от Испания и от други страни се бяха събрали да станат свидетели на един брак, който трябваше да възвести траен мир между Англия и Франция. Само едно помрачаваше радостта: Едуард Английски не беше пристигнал. Въпреки обещанията му, нямаше вести от английския крал. Казалес, Розалети и останалите бяха обхванати от силно безпокойство. Продължихме към Булон. Останалите от двора бяха оставени да се грижат сами за себе си, но кралската свита се настани в едно имение близо до катедралата „Нотр Дам“, високо в града, в границите на вътрешния кръг от укрепителни стени. Мразех това място, студено и неприветливо, въпреки огромните усилия на гражданите да украсят улиците със знамена, боядисани платове и панделки в пъстри и весели цветове. В действителност исках само Едуард Английски да пристигне, женитбата да се състои и да напуснем Франция завинаги. Паметно време. Бях стигнала дотук, а все още бях толкова млада. Сънищата ми в стаята, която делях с Изабела, често бяха помрачавани от кошмари и видения, особено когато виждах отново как чичо Реджиналд седеше в онази двуколка, как го блъскаха нагоре по стълбата в Монфокон, как поставяха примката около врата му. Станах толкова нервна, че се разболях, и използвах собствените си медицински умения, за да успокоя кипежа на четирите телесни течности.
Гневът на Филип заради забавянето беше очевиден — почти ежечасно се изпращаха кралски вестители да открият английските пратеници. Най-сетне новината дойде. Едуард Английски бил принуден да се забави, но бил напуснал Дувър, бил пристигнал във Висан и бързал с всички сили към Булон. Градските камбани започнаха да бият, за да го приветстват, докато Изабела и аз се качихме на градските стени да наблюдаваме приближаването му. Множество блестящи знамена бяха първият предвестник на пристигането му. Зърнах златните леопарди на Англия на ален фон, вихрено препускащи ездачи с развети плащове, войници и рицари, облечени в одеждите на кралския дом, всичките скупчени около един конник, великолепно облечен в алено и сребристо; златистите му коси можеха да се видят ясно от всички. Едуард Английски беше пристигнал! Гора от шатри израсна около града, заета беше всяка налична стая и таванско помещение; заети бяха дори преддверията и входовете на църквите и кръчмите, когато величията се събраха с придружителите си. Англичаните благоразумно се бяха разположили на лагер в и около градчето Монтрьой. Оттам Едуард заведе делегация в Булон, за да преговаря с бъдещия си тъст относно Гаскония и други спорни въпроси. Нямаше официална среща с Изабела — протоколът и етикетът изискваха Едуард да стои настрана от своята избраница.
Казалес, Сандуик и Бакел даваха откъслечни сведения за това, което се случваше. Отношенията между двамата крале си оставаха ледени като времето. Едуард се беше съгласил да унищожи тамплиерите, като беше по-обезпокоен от исканията на собствените си видни благородници по отношение на Гейвстън. Той бе пренебрегнал въпросните искания, като дори беше назначил Гейвстън, вече ползващ правомощията на херцог на Корнуол, за регент по време на отсъствието му. Разбира се, ние не се успокоихме, докато не
