Щом Изабела се настани, аз отидох и застанах под навеса близо до стъпалата, водещи нагоре към кърмата. Едуард още крачеше нагоре-надолу, като крещеше заповеди към капитана и извличаше нагоре закъснелите, включително изпоцапания, ужасен Розалети, когото почти хвърли на палубата. Моряци и слуги започваха да залитат, докато кралят ги блъскаше и удряше, крещейки заповеди на капитана, който отвърна грубо с поток от ругатни, като посочи към небето и брега. Едуард го заплаши с юмрук. Капитанът забързано слезе от кърмата, като крещеше обиди и размахваше ръце. Едуард го изблъска към мачтата, като му говореше яростно. Екипажът ситнеше зад тях. Никой не изглеждаше особено загрижен; босите им крака шляпаха по подгизналата палуба. Капитанът отговори също толкова разярено. Едуард се извърна, с ръце на хълбоците, полюлявайки се от движението на кораба. После отново се обърна, като се смееше гръмогласно, сграбчи капитана за късата прилепнала дреха, извлече го напред и го замери с шепа монети. Капитанът бе спечелил спора. Изчакахме, докато корабите от ескорта ни станат напълно готови, а след това „Маргарет“ направи завой, наклони платна три пъти в чест на светата Троица, и навлезе в открито море.
Адски видения! Виждала съм много, но това първо плаване през надигащите се, кръстосвани от бури Тесни морета беше истинско слизане в царството на Хадес. Надигаха се буйни пориви на вятъра, разбиваха се вълни, корабът се издигаше и спускаше, докато се бореше с кипящото море. Солена вода избликваше навсякъде, жилещо студена, с летящи пръски, остри като бръснач; усещаха се замайването, гаденето, неподправеният ужас от това да бъдеш затворен между дървени стени — единствена защита срещу жестоките природни стихии. Разтърсвах се от пристъпи и повръщах, без да ме е грижа дали някой ме гледа. Въпреки това, един спомен е оцелял. Кралят слезе и коленичи до мен, видях усмихнатото му лице, докато се опитваше да ме убеди да пийна чиста вода; той галеше косата ми, казвайки ми да не се страхувам, като ме наричаше по име и казваше, че не бива да се тревожа. По-късно ми помогна да се кача на палубата. Осъзнах съществуването и присъствието на завихрените звездни небеса, бушуването на бурното море и буйната сила на вятъра. Кралят ме притисна много плътно до себе си и ми казваше да вдишвам свежия въздух, да не мисля, а да ликувам! Напусках Франция — бях свободна от зловредната власт на Филип. След това кралят ме отведе обратно долу, загърна ме в наметало и коленичи до треперещата в койката си Изабела, като разтриваше ръцете й и говореше бързо на английски, който не можех да разбера.
Заспах. Когато се събудих, зората беше изгряла. Писъци от палубата горе ме накараха да изтичам бързо навън. От „Маргарет“ бяха зърнали земя, но моряците от екипажа се бяха събрали да гледат как техният крал налага с камшик един моряк, който беше заспал по време на нощната си вахта. Единствената вина на нещастника бе неговото изтощение и въпреки това той беше завързан за мачтата, облечен само в изпоцапана набедрена препаска с гръб, нашарен от кървави белези от бастуна, който запотеният Едуард държеше в ръка. Кралят стоеше, с повдигащи се гърди, с оголени зъби и изблещени очи. Когато стигнах до най-горното стъпало, налагането спря. Хванах се за едно въже, за да запазя равновесие и да не падна от люлеенето. Кралят вдигна бастуна, съзря ме, после го хвърли на палубата и извика да освободят човека. Морякът беше развързан и рухна на палубата. Едуард взе ведро солена вода и го изля върху покрития с белези гръб на мъжа; морякът изпищя. Едуард коленичи до него, преобърна го и като извика да доведат капитана, взе подадената чаша вино и я тикна насила между устните на мъжа. След това се изправи, зарови в кесията си, пъхна една златна монета в стиснатия юмрук на мъжа, ритна го леко в ребрата и забърза към най-високата част на кораба, за да застане до кормчията.
„Маргарет“ се промъкна под надвисналите скали на Дувър и високата крепост, издигаща се над тях. Слязохме от кораба и се прехвърлихме на баржи и лодки. Изабела се чувстваше доста зле и трябваше да я занесат до брега. Аз се клатушках отзад, толкова погълната от мисълта, че съм отново на сушата, че почти не забелязах очакващата ни свита. Изабела бе внимателно положена в носилката си, а аз се канех да се присъединя към нея, когато през мъглата отекна острият звук на тръби. Намирахме се на кея, който беше влажен, мокър и от него се разнасяше воня на солена риба. Мъглата се поразнесе и през здрачевината изплува яркоцветна стена. Видях, че висок, строен, тъмнокос мъж, облечен в ярки като слънцето дрехи, върви към Едуард, който стоеше пред нас, обграден от Сандуик, Казалес и други от кралската свита. Подпрях се на носилката и се втренчих, сякаш ми се явяваше някакво видение. Зад облечения в цвета на слънцето мъж тържествено вървеше кохорта от фигури, приличащи на облечени в ярки дрехи деца, които подскачаха и се премятаха, а звънчетата по костюмите им прозвънваха. Зад тях наперено крачеха знаменосци, понесли знамена, украсени с герб, изобразяващ ален орел с разперени криле. След тях забързано вървеше група благородници и благороднички, облечени в натруфените церемониални одежди. Гейвстън в целия си блясък беше пристигнал! Без да чака, Едуард се затича към него с протегнати ръце. Те се срещнаха и се притиснаха един към друг, като се прегръщаха и целуваха, без да обръщат внимание на възраженията и възклицанията на лордовете и дамите, които бяха придружили Гейвстън, както и на онези, които се качваха по стъпалата, идвайки от баржите и лодките.
По онова време те бяха просто силуети, същества с горящи очи и холерични лица, загърнати в наметала и кожи, с пръсти, китки и шии, по които проблясваха скъпоценности; мъже и жени, които отначало за мен бяха просто силуети, макар че след време щяха да повлияят на живота ми със своята амбиция, алчност, отмъстителност, пороци и добродетели, таланти и слабости. Не можех веднага да ги назова по име, но титлите им вече бяха известни. Гай Бийчам, навъсеният херцог на Уорик; Еймър дьо Валанс, слаб като змия с набожно лице на духовник; Томас от Ланкастър, висок и костелив, с бледо лице, закривен като кука нос и арогантни сиви очи; Бохун от Херефорд, тантурест и як, и разбира се, Мортимър от Уигмор. В онзи ден обаче значение имаше единствено Гейвстън. Кралят го хвана за ръка и го завлече обратно до носилката, като отдръпна завесите. И двамата мъже се снишиха. Гейвстън застана на колене, хвана ръцете на принцесата и ги целуна, засвидетелствайки й предаността си.
Изабела, изтощена след плаването, с мъка се надигна и седна, облегната на възглавничките. Тя отговори със силен глас колко се радва най-после да се запознае със „скъпия си братовчед“. Гейвстън се поклони отново, свеждайки глава напред в дълбок поклон; подпирайки се с една ръка на рамото на краля, той се изправи с мъка и застана, загледан надменно в мен.
Гейвстън беше наистина красив мъж. Беше облечен в късо палто от златотъкан плат, тесни панталони до коленете и скъпа пелерина под наметало от чиста вълна, ефектно преметнато през раменете му. Лъскава аметистова брошка, закрепена на яката на късото му палто, проблясваше на пъстрата светлина, по дългите бели пръсти блестяха скъпоценни камъни, а от мантията му се разнасяше уханието на изискан парфюм. Беше висок колкото Едуард, с тъмна коса и светла, гладко избръсната кожа; с лице като на момиче, с кротки очи и пълни устни. На пръв поглед изглеждаше женствен, но при по-внимателно вглеждане се забелязваха твърдата му брадичка и тънкия, властен нос, докато блестящите кафяви очи отразяваха като в огледало многобройни, непрекъснато менящи се емоции. Дори тогава, в онези първи няколко мига на първата ни среща, Гейвстън се промени: очите и устата му бяха свити в приветствена усмивка, докато наклони глава назад и чу мърморенето наоколо си. В миг лицето му придоби сурово изражение, долната му устна се издаде напред, очите се присвиха, кожата се изпъна в пристъп на гняв и високите му скули изпъкнаха. Той се огледа властно наоколо, след това се втренчи отново в мен — усмихна се, сви рамене, хвана пръстите ми и ги целуна, приветствайки ме с „добре дошла“ с ясен, трептящ глас. В дворцовия му френски се долавяше лек акцент.
Около нас кръжаха онези, които най-напред бях помислила за група деца: това всъщност бяха кралските шутове, неговите
Толкова отдавна бе това и все още спомените се връщат стремително, ясни и пълни. Беше време на сънища, като момента на непосредственото събуждане след дълбок сън. Учените мъже говорят за различаване на онова, което е действително, от онова, което не е, но може би техните разбирания са погрешни. Не съществуват разлики, а само различни, сблъскващи се помежду си реалности. Бях свободна от Франция и все пак в известен смисъл не бях. Корабът ме бе подхвърлял и подмятал по Тесните морета, за да
