Чашата на призраците

Той описа положението в Шотландия, мощта на Брус и заплахата, отправена от него откъм северните графства. Описа подробно проблемите с хазната си, липсата на пари, нарастващия натиск за повишаване на данъците от страна и на парламента, и на Събора на духовенството. Гейвстън остана мълчалив през цялото време. От време на време хвърляше поглед към мен, но си остана седнал, с наведена глава, заслушан внимателно, докато Едуард изброяваше проблемите си с благородниците. Едуард описа как неговият прадядо Джон, дядо му Хенри, както и Едуард I до един се били сблъсквали със силната съпротива от страна на големите аристократи с техните лични армии и свити, и с дълбоко вкоренената им решимост да контролират властта на короната.

— Питайте Сандуик — изсумтя презрително кралят, като посочи към вратата. — Преди четирийсет и седем години той се сражава на страната на бунтовника херцог Лестър, Симон дьо Монфор, срещу моя баща и дядо ми. Спаси се от полагащата се на предателите смърт на дръвника на палача, защото скъпият ми баща се възхищаваше на почтеността му. Едно от решенията — добави сухо Едуард, — за което и двамата с баща ми бяхме единодушни.

Колкото повече говореше Едуард, толкова по-голяма несигурност ме обземаше. Във всичко това имаше някаква мистерия, загадка, странност. Той говореше гладко и логично. И все пак — защо да играе ролята на онзи, другия Едуард — некадърния крал, поддържащ своя фаворит, покровителстващ шутове, докато в същото време открито обижда благородниците в кралството, да не говорим за могъщия си тъст? Едуард Английски проявяваше хитрост, за която дори Изабела не се беше досетила. Тя също изглеждаше объркана, озадачена, сякаш съпругът, когото срещаше сега, беше различен човек от онзи, за когото се беше омъжила в Булон: един крал, който беше имал прозорливостта да си даде сметка за истинските отношения между нея и семейството й, както и тези с мен, която Едуард и Гейвстън сега приемаха като довереница на Изабела. Прикрих усмивката си. Казалес и Розалети бяха докладвали както подобава на предани поданици: и кралят, и неговият фаворит се държаха така, сякаш ни познаваха от години. Озадачението на Изабела намери израз в определени въпроси относно тамплиерите и относно женитбата й. Едуард ги подмина с пренебрежение, като повтори онова, което вече бяхме научили от Сандуик: и двете се налагаха поради политическа необходимост. Едуард призна, че няма да има кърваво преследване на тамплиерите, а само заграбване на богатствата им, от които отчаяно се нуждаеше. Вежливо ме включваше в разговора, макар да си давах сметка, че Изабела не е доверила на съпруга си пълната истина за мен.

Най-сетне Гейвстън се надигна и затрупа с пънове лакомия огън, после, като взе една висока скосена свещ, запали още свещи, като смени догорелите. Светлината лумна, съживявайки красивите гоблени, украсяващи стените. Гейвстън затегна един от капаците на прозорците, който се беше разхлабил, след това отиде до вратата, отвори я и проведе кратък разговор със застаналия отвън Сандуик. Чух да се споменава името на Кловлен, печалния нотариус от Соасон. След това Гейвстън затвори вратата и отново дойде при нас на масата. Едуард мрачно отпиваше от виното си, докато Гейвстън започна да разпитва двете ни с Изабела за смъртта на Пурт и Уенлок. Той умело ме въвличаше в разговор, докато всъщност признах подозренията си, че е възможно и двамата да са били убити. Гейвстън и Едуард изглеждаха разтревожени от това, но леко и плавно преминаха нататък, като попитаха Изабела дали е познавала търговеца мосю дьо Витри. Изабела ме погледна, давайки ми знак да запазя мълчание. Мисля, че този поглед не убягна на Гейвстън. Той прехапа устни, докато приемаше уверението на Изабела, че, разбира се, мосю дьо Витри й бил познат като един от банкерите на баща й, а кървавото убийство на него и слугите му било шокирало цял Париж. Чашите за вино бяха напълнени отново и двамата мъже замълчаха, потънали в собствените си мисли, докато Едуард се наведе през масата и хвана ръцете на Изабела.

— Две неща ще те попитам, mon coeur36. Искам истината. Преди да попитам, нека да те уверя, да ти дам тържествен обет, че ти си моя кралица и съпруга, единствената жена в моя живот, чието място никога няма да бъде заето от друга — той говореше разгорещено, с пламнало и почервеняло лице, с блестящи очи. Ако някога крал е изричал истината, онази нощ Едуард Английски със сигурност го стори. Изабела сведе глава, за да скрие изчервяването си. Едуард леко притисна пръсти към устните й.

— Сега ми кажи, ma plaisance37, приемаш ли лорд Гейвстън? Ако не, кажи истината. Приемаш ли го какъвто е, какъвто се вижда той и какъвто го виждам аз?

Тишината, която последва, бе осезаема, сякаш някакъв невидимо присъстващ човек се приведе напред, изпълнен с нетърпение да изслуша отговора на Изабела. Гейвстън седеше, с прегърбени рамене — вече не беше предишният надут придворен франт.

— Приемам го — Изабела отправи зашеметяваща усмивка към фаворита на Едуард. — Аз, твоята съпруга и твоя бъдеща кралица, съм също и Изабела, наскоро избягала от Франция, от бащиния си кралски двор, който се оказа толкова омразен. Ти — тя притисна ръка към гърдите на Едуард — си крал на Англия. Не си молил да се жениш за мен. Аз не съм молила да се омъжа за теб. Не ние създаваме времената. Трябва да приемаме съдбата, която Бог ни определя, затова защо да възразявам? Ще отнеме ли мосю Гейвстън онова, което е мое?

Едуард поклати глава. Гейвстън си пое дълбоко въздух.

— Кое е второто нещо, mon seigneur? — Изабела държеше ръката си все така притисната към гърдите на съпруга си. Той я улови и целуна пръстите й.

— Слушай добре — гласът на Едуард спадна почти до шепот. — Ти не бива, в никакъв момент, да показваш някаква привързаност към Пиърс: всъщност тъкмо обратното, поне за момента. Не трябва да показваш, поне не публично, че си в приятелски отношения с лорд Гейвстън.

— Защо? — проговорих, преди да се замисля.

— Защото, Матилда, така стоят нещата. Онези, които са мои врагове, по-скоро ще се издадат пред теб, отколкото да прикрият злонамереността си от мен — Едуард се усмихна злобно. — Както казват в училищата, „effectum sequitir causam — причината поражда следствието“. Моите отношения със скъпия ми френски братовчед не са сърдечни и техните плодове може би са станали още по- горчиви! Въпрос на политика и логика е — какъвто бащата, такава и дъщерята. Хората биха се зачудили защо не си тръгнала по стъпките на крал Филип.

— Това не би трябвало да е твърде трудно за разбиране! — възкликна Изабела.

— Ти трябва да играеш подобаващата роля — настоя Гейвстън. — Негово величество се е оженил за френска принцеса. За съвета на английските благородници и преди всичко за самия крал Филип е важно Франция да действа така, сякаш има огромно влияние върху негово величество просто заради брака му с теб — той се поклони на Изабела. — Чел съм написаното от правниците на баща ти, мъже като Пиер Дюбоа. Филип мечтае за деня, в който един принц от династията на Капетите, плод на твоята утроба, ще носи короната на Изповедника, а друг ще стане херцог на Гаскония — Гейвстън вдигна ръце. — Нека Филип лелее мечтите си — това не означава, че ние трябва да ги подпомагаме.

Отговорът на Гейвстън беше логичен, беше изречен с такава лекота, че прозвуча разумно. Стремежите на крал Филип бяха добре известни: ходовете му около женитбата на Изабела и по въпроса за тамплиерите бяха всеизвестни. Сега Едуард трябваше или да се противопостави на Филип, или да играе ролята на негов васал. Въпреки това продължавах да се чувствам неловко и неспокойно.

— Какво означава това, милорд? — попита Изабела. — На практика?

— Според брачния договор аз трябва да ти предоставя земи и имоти тук в Англия. За момента обаче няма да направя това — кралят добави бързо, — но ще се постарая да не ти липсва нищо.

— Можете да направите нещо повече — Изабела взе бокала си с вино и го вдигна за наздравица към него. — Понастоящем в този замък са складирани всички сватбени покупки и подаръци от баща ми, от моите чичовци и братя, от Марини и останалите от свитата — тя изплю тези думи с такава омраза, че изненада дори мен. — Защо не ги дадете всичките на лорд Гейвстън? — Изабела отпи от бокала. — Не ги искам. Не искам нищо от тях. По-скоро бих предпочела да ме изгонят по нощна риза пред замъка. По-скоро бих живяла във въглищарска колиба във вашите влажни гори и бих я наричала дворец, отколкото да живея от нещо, дадено ми от тях. Ето моя отговор.

Гейвстън и кралят я погледнаха изненадано, явно стреснати от това, колко разпалено беше изрекла думите си.

— Alea jacta38 — промърмори Гейвстън. — Значи заровете са хвърлени и играта започва — той се изправи на крака, изчезна за миг в