бъда уловена в мрачния водовъртеж на английския кралски двор. На кораба бях затворена между стени от дърво, а сега ме подтикваха да бързам по стръмната, лъкатушеща пътека към страшната крепост на Дувър със зинали огромни порти. Влязохме и минахме под извисяващи се кули и мрачни стени, покрай тесни кътчета и проходи, и се озовахме в широк настлан с калдъръм двор, оживен като парижка улица. Ковачи и калайджии чукаха и тракаха, коне цвилеха, касапи режеха трупове на животни и ги окачваха на куки, така че кръвта да се оттича в сложените отдолу кофи. Лаеха кучета, дребни кончета се изправяха на задни крака и цвилеха леко и радостно. Деца пищяха, жени потапяха ръце в корита с пране. Мръсната земя сякаш се полюшваше и се движеше под краката ми.
Усещах замайване и ми се гадеше. Появиха се хора — движещо се море от усмихнати или строги лица. Поднесени бяха приветствия, после най-сетне останахме сами в мрачна, но удобна стая в подножието на една от кулите: стая с висок таван и продълговати тесни процепи, не по-широки от стрела вместо прозорци; стените и подовете й бяха стоплени от пъстри завеси и килими. Имаше в изобилие малки мангалчета за затопляне на храна и големи мангали на колела, а в огромното огнище пламтеше силен огън. В стаята изпъкваше с присъствието си огромно легло с балдахин, с отдръпнати настрани, украсени с ресни завеси и ленени чаршафи, затоплени от грейки съдове, пълни с жарава от дървени въглища.
Изабела и аз веднага заспахме, докато междувременно носачите и слугите качиха багажа ни, а всички останали товари бяха докарани до кея. Събудих се веднъж, рязко осъзнавайки различните реалности, обичайни и необичайни, които бях наблюдавала през последните два дни, после отново заспах.
По-късно същия ден, все още объркани и уморени, вечеряхме в голямата зала на замъка, дълга и висока като хамбар. От свободно носещи греди на тавана висяха ярко оцветени драперии. Всички прозорци и малки процепи бяха закрити с капаци, за да не нахлуват силните въздушни течения. Огънят в огнището представляваше безформена маса от горящи пънове. Седнахме на издигнатия подиум с Казалес, Сандуик и Бакел, заедно с група високопоставени лордове и дами. Единствените други гости, чието присъствие беше знак на открито презрение към видните придворни — кралските джуджета и шутове — бяха настанени на специална маса, отредена за по-нископоставените гости. През по-голямата част от обяда Едуард ги вземаше на подбив, като ги замерваше с парчета задушено месо и пиле, облягаше се назад в троноподобния си стол с палец в уста, като отпиваше шумно от чашата си с вино и се смееше гръмко на лудориите на своите „специални гости“. Държеше се като недодялан младеж. Кралският фаворит, великолепно облечен в ален и златист сатен, не участваше във веселието на краля, а напрегнато наблюдаваше Изабела и мен, сякаш преценяваше колко струваме и замисляше каква да бъде слепващата му постъпка. Веднъж се наведе и хвана ръката ми.
— Матилда — прошепна той, — бъди търпелива с нас засега — нищо не е такова, каквото изглежда.
През останалото време разговаряхме за скорошното пристигане на френските пратеници с техните кораби, за това, че трябваше да им се осигури разрешение за безопасно преминаване, скрепено с кралския печат, за предстоящото пътуване през Кент до Лондон и за датата на коронацията. Обядът завърши мрачно, тъй като двама от благородниците — мисля Уорик и Херефорд — възразиха срещу глъчката, вдигана от шутовете. Едуард отговори, че ако благородниците желаят да си тръгнат, могат да го сторят, което те и направиха, като се поклониха на краля и Изабела, но открито пренебрегнаха Гейвстън.
Накрая Изабела се върна в нашата стая, докато кралят остана в кралските покои, намиращи се до залата. Той настойчиво помоли Изабела да го посети, но тя се извини с изтощението си след дългото пътуване. Известно време седя на ръба на леглото, като решеше дългите си коси и тихичко си тананикаше под нос. Заех се усърдно с различни задачи. Нямах търпение да се уверя, че книгите и ценните ръкописи, които Изабела беше донесла със себе си, много от които посветени на медицината и на свойствата на билките, не са се изгубили.
— Матилда — обади се Изабела.
— Ваше величество?
Господарката ми се усмихна и потупа леглото до себе си.
— Ела. Трябва да свикна с тази титла — тя ми подаде гребена, обръщайки се леко, за да мога да пригладя косата й отзад. — Както трябва да свикна и с решимостта на съпруга ми да си отмъсти за всички обиди и да покаже, че е крал — тя хвърли поглед през рамо. — Това е
— А лорд Гейвстън? — попитах.
— Трябва да приема нещата такива, каквито са, Матилда. Гейвстън е душата на Едуард. Той запълва празнина, която аз никога не бих могла да се надявам да запълня — трябва да се науча да приемам това.
— А вие? — попитах. — Ами празнината у вас?
Стори ми се, че Изабела плаче — раменете й леко се разтресоха. Когато се опитах да я обърна към себе си, тя ме изблъска.
— Не знам, Матилда, не знам къде е тази празнина и не съм убедена, че тя може някога да бъде запълнена — тя се обърна към мен. — Ти правиш това за мен. Нима не виждаш? С приятелството, което храня към теб? — тя ме докосна леко по рамото. — Мога да разбера любовта на Едуард към Гейвстън: всеки от нас е огледален образ на другия.
— Той би трябвало да е по-проницателен, по-хитър.
— Това, Матилда — прошепна принцесата, — идва с годините. Кралят твърдо държи на едно: тази вечер вечеряхме заедно с всички, но утре той, Гейвстън, ти и аз ще вечеряме сами в неговите покои. Той ни каза да си починем, тъй като ще разговаряме и пием до ранни зори. Разбирам го. Скоро — Изабела направи гримаса — пристигат Марини и останалите — те ще ни дебнат така, както котка дебне мишка.
Осма глава
„Цялата земя на Англия е мокра от сълзи…“
На следващата вечер Изабела и аз, и двете много освежени, се присъединихме към краля и Гейвстън в малката стая за хранене в кралските покои. Стаята бе специално подготвена: прозорците й бяха покрити с капаци, на пода бяха застлани турски килими, пред огнището беше поставена голяма овална дъбова маса, за да можем всички да чувстваме топлината от пламъците, които ближеха напоените със сладки аромати борови пънове. Кралят и неговият фаворит бяха облечени скромно в дрехи от тъмнозелен плат, с ботуши на краката — единствената им отстъпка пред изтънчеността бяха блестящите пръстени по ръцете им. И двамата изглеждаха целеустремени, трезви и изгарящи от желание да говорят. Докато поднасяха различните блюда — фазан и див заек, приготвени в различни сосове — Едуард описа какво ще се случи през следващия месец, като даваше съвети на Изабела относно коронацията и ритуалите, които трябва да се следват. Едва към края, след като бяха поднесени сладкишите с пълнеж от дюли и сладко бяло вино, той нареди на всички слуги да си тръгнат и единствено Сандуик остана отвън да пази коридорите и вратите. Едуард отблъсна стола си назад и се извърна леко към огъня.
— Харесвам Дувър — промърмори той, — защото е на границата на кралството, място, където можеш да дойдеш, ако искаш да избягаш — той се обърна отново към нас. — Е, добре — той въздъхна. — А сега да се залавяме за работа.
И двамата — крал и фаворит — се отпуснаха небрежно на местата си: нямаше вече преструвки, нямаше играене на роли, шумно отпиване от чашите или бурни изблици на смях. Не присъстваше никой друг, макар че се зачудих защо до масата е поставен пети стол. Едуард, почуквайки с нокти по високата си чаша, бъбреше за влизането ни в Лондон. После се изправи на стола си, като си играеше с пръстена на кутрето си.
