— Ще видим — прошепна тя. — Ще видим.
— А смъртта на Пурт и Уенлок?
— Едуард не обели и дума за това — тя придърпа завивката по-плътно. — Не изглеждаше доволен и от двамата, като промърмори, че те са подкрепили брака му с мен или по-скоро, френската женитба — тя се усмихна, — както и арестуването на тамплиерите, но се противопоставили на издигането на висок пост на лорд Гейвстън. Ти знаеше ли, Матилда, че Казалес, Сандуик и Бакел мислят едно и също по тези въпроси? Едуард все още им се доверява, но не му харесват възгледите им — Изабела се загледа в пламтящите въглени. — В крайна сметка Едуард Английски — прошепна тя — може да е козел, магаре, дори нерез, и аз пак ще съм готова на всичко за него! — тя ме изгледа ожесточено. — Свободна съм, Матилда, заминаваме! Сега е нашата зима — скоро ще дойде пролетта и аз ще посея семената за бъдещето. Ще ги гледаме как растат през лятото, и ще им се зарадваме, когато дойде време за жътва!
Изабела се отдръпна, пропълзя между ленените чаршафи и издърпа одеялото над главата си, а аз дръпнах завесите на леглото около нея. Поседях малко пред мангала, като се топлех, полузаспала, и размишлявах върху казаното от Изабела. На повърхността излизаше един факт: Пурт, Уенлок, Казалес, Сандуик и Бакел бяха довереници на краля и всички те го бяха посъветвали да не поставя Гейвстън на висок пост. Спомних си какво беше казала Изабела за новия си съпруг. Възможно ли беше Едуард да е отговорен за смъртта на тези двама души? За изпращането на онези платени убийци? Но пък и бях научила, че други в Англия се противопоставят на френската женитба — навярно те бяха имали пръст в това злосторничество? Осъзнах, че не виждам особена логика в това. Спомних си посещението си на Улицата на писарите, онази странна празна стая и човека, който се беше крил там. Беше изчезнал толкова бързо и очевидно ме чакаше в Англия. Дали беше същият, когото бях зърнала в кръчмата „Орифлам“? Дали беше замесен в тези мистерии?
Готвех се да си легна, когато пристигнаха Сандуик и Казалес. Сърце не ми даваше да ги отпратя, затова разговарях с тях долу в малката гостна стая. Един от уелските стрелци беше стъкнал огъня и ни поднесе остатъци храна от килера с провизиите. И двамата донесоха новини. Утре англичаните щяха да тръгнат от Булон за Висан. Трябваше да станем преди зазоряване. Отвън вече чувах носачите и коларите, които изкарваха каруците и стягаха товарните животни.
— Свърши се! — въздъхна Сандуик с облекчение, като изпъна врат назад и отметна глава, сякаш за да облекчи напрежението във врата си. — А сега — обратно към Англия.
— И към Гейвстън ли? — вметна Казалес.
—
— Матилда, може би твоята господарка ще трябва да изиграе определена роля — заяви Сандуик. — Проблемът с Едуард Английски е, че е лишен от добри съветници. Повечето видни благородници в неговото кралство са по-млади от него: Гай от Уорик, Томас от Ланкастър. Освен това те са буйни и с горещ нрав — гледат на себе си като на естествени съветници на краля, съветници, на които тази роля се полага по рождение.
— Така че изпитват естествено презрение към Гейвстън.
— Мразят го!
— Но нима съветниците на стария крал не играят все още ролята си? — попитах аз.
— Тях вече ги няма — уморено отговори Сандуик. — Робърт от Уинчелси, архиепископ на Кентърбъри, е стар и все още в изгнание. Робърт Болдок, епископ на Лондон, бившият лорд-канцлер, е в немилост, защото той също се противопостави на Гейвстън и на краля; същото стори и Уолтър Лангтън, бивш ковчежник, епископ на Ковънтри и Лийчфийлд. И на двамата епископи бяха отнети службата и имуществото и сега те са все още под домашен арест. Други са стари и болнави. Залата на съвета е празна, Гейвстън е единственият, в чиито думи и съвети кралят се вслушва и това — Сандуик насочи пръст към мен — е опасно! — той направи пауза, за да си събере мислите, и се загледа нагоре към тавана. — Това, което е още по-опасно — добави почти шепнешком, — са намеренията на Филип Френски. Какви заговори се въртят в потайния му неспокоен ум? — Той хвърли поглед към мен с крайчеца на окото си. — Да, Филип Френски може да си размени с английския крал целувката на мира и да нарича Едуард свой „скъп син“, но си има своите мечти. Готов е да призове призраците на миналото.
Когато запитах Сандуик за това, той стана мълчалив и затворен. Жалко — забележката на стария комендант беше ключ към тези мистерии.
Тръгнахме за Висан на следващата сутрин. Едуард се изтегли от Булон без почти никакви церемонии: умишлено нагласена обида за Филип. Изабела се държа подобаващо, като изпрати един най-обикновен вестоносец да се сбогува от нейно име, обяснявайки, че се бои да не забрави нещо. Дългата редица от английски двуколки, каляски и товарни коне потегли от Булон с развети знамена. От двете страни на колоната бавно вървяха уелски стрелци с лъкове със стоманените си каски и кожени къси палта, докато по- надалеч леко въоръжени конници разузнаваха пътя пред нас. Изабела можеше да пътува в носилка, но вместо това тя яздеше дребен кон, като често препускаше в галоп нагоре и надолу по дългата колона от войници, предлагайки сладкиши и насърчителни усмивки. Правеше го, без да изпитва свян, с разпуснати, падащи надолу по гърба й златни коси, с повдигната рокля, така че отдолу се виждаха леката фуста и хубавите глезени. Войските харесаха това и я поздравиха с възторжени възгласи. Едуард, който яздеше начело на колоната, изпрати благодарностите си на своята
Пътуването се оказа лишено от значителни събития, но неудобно. Не се случи нищо особено, с изключение на това, че Сандуик и Казалес се отделиха от колоната, отправяйки се с малък ескорт от конни стрелци да проучат околността. Отначало се зачудих дали подозират засада. При завръщането си вечерта те дойдоха и седнаха до бумтящия огън, разговаряйки шепнешком помежду си. Разпитах ги внимателно. Сандуик отговори разсеяно. Казах троснато и на двамата, че мога да повярвам във всяка опасност, особено във Франция. Сандуик се беше привел така, че почти се докосваше до огъня — толкова премръзнал беше след усилената езда.
— Забеляза ли? — прошепна той и бързо се огледа наоколо, но нямаше никого: Изабела се беше върнала в покритата носилка.
— Дали съм забелязала какво? — отвърнах рязко.
— За Бога, тези пътища! — възкликна Сандуик. — Поправени са, живите плетове са подкастрени, над потоците са поставени нови мостове, селяните бързат да избягат, щом се приближим…
— И? — настоях.
— Самият Филип се готви да дойде тук — обяви Сандуик. — Открихме поставени предни постове; по протежение на брега се простира редица от насочващи светлини. Селяните говорят, че в пристанищата по на изток се изпращат войски, че се събират лодки и баржи.
— Приготовления за кралската сватба? — попитах.
— Възможно е — изръмжа Сандуик, като посочи в тъмнината. — Съобщих на краля, но той се интересува единствено от Висан.
Желанието на Едуард да стигне до това пристанище бе разбираемо. Околността между Булон и крайбрежието беше усамотена, замръзнала пустош, която не предлагаше особена защита срещу хапещите морски ветрове. Стигнахме до пристанището на следния ден и видяхме „Маргарет от Уестминстър“ и нейния ескорт от лодки, полюшващи се на котва във водата. Кралският кораб беше величествен — голям кораб с мачти, с висока кърма и издаден напред нос. Това беше първата ми среща с морето и скоро разбрах молитвата на моряка: „От гибелни морета избави ни, Боже!“ Плаването с баржа до бойния кораб беше началото на ужасите. Мощното, безшумно надигане на плътната сива вода, солените пръски, буйните пориви на вятъра, опасното изкачване отстрани до непрестанно движещата се палуба не могат лесно да бъдат забравени. Качиха ни на кораба, беше припряно и грубо. Кралят беше твърдо решен да отпътуваме вечерта. Той се качи първи на борда, вървейки с широки крачки по палубата, с отметнат назад плащ, разкрачил обутите си в ботуши силни крака, за да устои на люлеенето на кораба. Минах покрай него — не бях го доближавала толкова — докато принцесата забърза към каютата си под кърмата. Той ми намигна палаво като хлапак. Имаше открито, много красиво лице с прав нос, пълни устни, със сплъстена от морските пръски златиста коса, сините му очи обаче бяха студени и гневни, сякаш душата зад тях кипеше от ярост.
