Чашата на призраците

Речта не ме утешава,
добре съм, когато воювам,
и друга религия нямам.

Казалес, който придружаваше Сандуик и мен, се чувстваше унизен, че не може да участва. Той през смях се подиграваше с моите критики, но Сандуик сплете ръката си с моята и кимна.

— Виждал съм много битки! — отбеляза той, докато се отдалечавахме, и посочи с глава. — Изобщо не прилича на това.

Междувременно наближаваше краят на януари и празненствата и веселията започваха да омръзват на хората, а в същото време турнирите и състезанията вече бяха довели до смъртта на четирима млади рицари, убити в яростна схватка, която всички смятаха за приятелски сблъсък между кралските дворове на Англия и Франция.

— Време е да заминем — изръмжа Сандуик, докато сваляхме наметалата си в склада за храни и питиета, топлейки ръце пред огъня след завръщането си от разходката през заледеното поле, където се беше провело състезанието. — Положението започва да се влошава и скоро ще стане много опасно — добави той. — Добре ще е да потеглим, преди да се случи истинска беда.

— Глупости — възрази Казалес и посочи към Розалети, който беше зает да седи на масата и да преписва списъци с домакински сметки. — Имаме достатъчно припаси, а пък и кралските дворове на Англия и Франция надали ще се срещат скоро пак.

— Не обичам венчавките и сватбените тържества. Те ми носят горчиви спомени — печално произнесе Розалети.

Без всякаква подкана писарят захвърли перото и започна да описва собствените си ранни дни като бенедиктински послушник и как осъзнал, че не е годен да даде свещените обети. Разказа за женитбата си и за трагичната смърт на обичната си съпруга, като говореше толкова тъжно, че разбуди спомените на останалите. Казалес описа сватбения си ден и смъртта на съпругата си при раждане и дългите тежки години оттогава насам. Сандуик кимаше съчувствено, но разведри настроението, като описа собствения си дългогодишен брак, неговите радости и чувството за другарство, макар че се натъжи, когато заговори за смъртта на съпругата си и за честите си препирни с децата си. Долових дълбоката тъга на тези мъже, които, по думите на Сандуик, бяха станали „жреци на политиката“, отдавайки собствения си живот в служба на своя крал.

Настроението ни бе разведрено от пристигането на Бакел. Сандуик ми намигна и допря пръст до устните си, защото на сър Джон не му трябваха много насърчения и увещания, за да ни изнесе дълга проповед върху изключително успешния си брак, за сестрата, повтаряше той непрекъснато, на най-влиятелния търговец на вълна в Англия. Дребният рицар, с лице, почервеняло като домат от студа, бе пълен с разкази за хората, които беше виждал и с които бе разговарял, твърдо решен да изнесе дълга и подробна беседа относно представителите на различните кралски дворове, които се бяха събрали. Сандуик поръча да отворят бъчва с бордо и прекъсна Бакел насред бурното му словоизлияние, като обяви, че сме седнали така, сякаш ни гостуват Тримата Гибелни Гости: Болестта, Старостта и Смъртта. Той напълни чашите ни със силния, замайващ главите кларет, нареди на Розалети да донесе цитрата си и ни каза да не бъдем faux et semblant27 в такъв радостен момент, а да се веселим и да пеем възможно най-добре. Розалети донесе цитрата си и Сандуик запя неприлична песен за някакъв рицар, неговата дама и един похотлив монах, за чиито тестиси рицарят се кълне, че ще натика в свинско лайно. Подобно на Казалес, Сандуик имаше мощен глас, и двамата пееха с пълно гърло мръсната, но въпреки това много забавна песен, докато Розалети се опитваше да изтръгне от цитрата някаква музика. Сандуик ме научи на думите и ме накара да се присъединя към пеенето, докато в очите ми избликнаха сълзи от смях. Беше весел, топъл следобед, в контраст със сипещата се суграшица и сковаващо студения дъжд навън — и все пак, като поглеждам назад, не е ли любопитно как всяка светлина създава свое собствено множество от сенки?

На втори февруари отбелязахме празника Обрезание Господне28. Вмъкнах се с тълпата в голямата катедрала „Нотр Дам“, заставайки между кръщелния купел и Дяволските двери29, през които Сатаната си тръгваше всеки път щом бъдеше кръстено някое дете. Като проточех врат, можех да зърна величията, насядали в отделението за хора, но заради тежката преграда между мястото за хористите и кораба на църквата зърнах единствено бързо мяркащи се цветове. Задоволих се да наблюдавам тържественото влизане в църквата на млада майка и детето й, възседнали магаре, в знак на възпоменание за излизането на Девата и Младенеца от Египет. Един хор припяваше добре познатия химн „Orientis Partibus Advenitavit Asinus, Pulcher et Fortis“ — „От земите на Изток магарето идва, прекрасно и смело, достойно да носи своя товар. Изправи се, магаре, и запей.“ Последвалата литургия — отекващо, шумно събрание — беляза края на всички празненства. По време на службата паството имитираше магарешки рев на обичайните места в литургията, където трябваше да има отговор, сякаш и кралският двор, и тълпата изгаряха от нетърпение да се възползват от тази възможност да компенсират за гръмките и надути, тържествени литургии от предишните дни. След това величията вечеряха в залата на „Мезон дю Роа“.

Вечерта, щом падна мрак, Изабела се върна в обитаваните от нас стаи, придружена от свита оръженосци и пажове с пламтящи факли и заобиколена от шумна група знатни благородници. Те се събраха във вътрешния двор, докато принцесата слизаше от дребния си ездитен кон. Стълпиха се около нея, като я обсипваха с благопожелания, въвеждайки я в широкия коридор. Изабела, пребледняла от умора, стоеше с фалшива усмивка. След като всички си отидоха, тя сграбчи ръката ми и ми позволи да я отведа до спалнята. Залости вратата и я заключи, изрита тежките брокатени пантофи, разхлаби връзките и панделките на роклята и мантията си и ги остави да лежат захвърлени на пода. После взе една покривка от леглото, обви я около тялото си и се сви като някоя кухненска прислужница пред мангала, топлейки пръстите си. Дадох й топла бира, смесена с хмел, за да я успокои и отпусне, тя сграбчи бокала и отпи жадно, а после се обърна към мен:

— Ще попиташ ли?

— Не е нужно да отговаряте.

— Едуард Английски е мил и внимателен, вежлив, благороден рицар — Изабела се засмя. — Казва, че ме обича, и помоли да ме види гола. Показа ми онова, което нарече креватно боричкане, а трубадурите разкрасяват с името „любене“. След това влезе в мен и ми причини болка; опита се и да ме възседне, както жребец кобила. След това ме взе в прегръдките си и ме целуна — тя говореше със сух, равен тон, не личеше да е оскърбена или наранена — физическите страни на първата си брачна нощ Изабела пренебрегна с просто свиване на рамене. — Едуард често сменя настроенията си, Матилда. Никога не забравя обидите. Може да бъде внимателен и нежен като изгарящ от любов паж, но после се вкаменява, взирайки се в нищото, с движещи се устни, сякаш си говори сам. Матилда — Изабела се премести, за да застане изцяло с лице към мен, — чудя се дали моят съпруг Едуард Английски не е малко странен — тя примигна, облиза устни и се усмихна сияйно. — Той мрази баща ми. Не може дори да го гледа и твърди, че собственият му баща и Филип Френски напълно се заслужават един друг. Когато му казах, че и моите чувства не са много по- различни, Едуард се разсмя гръмогласно и ме прегърна силно. Разказах му за теб, Матилда — тя остави бокала си и стисна ръката ми. — Но не всичко за теб. Той каза, че си добре дошла, че неговият дом ще бъде и твой, като добави, че всички ще направим заговор срещу Филип. Той обича това, Матилда — да се подиграва, да преобръща нещата наопаки. По време на литургията тази сутрин той първи подемаше звуците, имитиращи магарешки рев, като се смееше на висок глас, подобно на ученик, когото са освободили от четене на буквара.

— А лорд Гейвстън?

Изабела усука няколко измъкнали си конеца от покривката на леглото.

— Те са като един човек, Матилда! Едуард казва, че Гейвстън е негов брат, негов баща, негова сестра и негова майка.

— И негов любовник?

Изабела поклати глава, не точно в знак на отрицание, а по-скоро смутена и объркана.