огледахме английския крал, когато той посети Филип. За да постигнем това, двете с Изабела заехме тайни наблюдателни постове. Едуард II беше висок повече от шест фута, с тънък кръст, с дългите крака на роден ездач и жилавите ръце на човек, свикнал да върти меч. Имаше красиво лице, кожата му беше загоряла, силно контрастираща със златистата му коса и спретнато подрязаната руса брада и мустаци. Имаше сини очи с тежки клепачи. Дясното бе леко присвито, сякаш той изпитваше недоверие към света — впечатление, усилвано от присвитата му в кисела гримаса уста. Вървеше бързо, с полюшващи се ръце, с наперена походка, и все пак, когато се отпуснеше, изглеждаше безкрайно вежлив. Не човек, а истински ветропоказател! Наблюдавах го внимателно: дори от тези няколко пъти, когато го зърнах набързо в началото на живота си, разбрах, че Едуард е непостоянен. Случваше се да потупа одобрително по гърба някой слуга, но обземеше ли го гняв и мрачно настроение, се нахвърляше с юмруци и ритници и изсипваше цял порой обиди и ругатни. Имаше мощен глас и властно присъствие: беше човек, изпълнен с нервна енергия; с крясъци нареждаше на конярите си да се погрижат за конете, оглеждайки се нервно наоколо, сякаш очакваше наблизо да се спотайва някой френски стрелец или платен убиец.
Едуард очевидно нямаше търпение да приключи приготовленията за сватбата и да си замине. Не проявяваше особено уважение към Филип или към чувствата на френския крал, оплаквайки се горчиво от студа, от уединеността на Булон и необходимостта да се върне в Англия, за да се занимае с неотложни дела в Уестминстър. Според Сандуик Едуард изтъкнал довода, че бил дошъл във Франция, щял да се ожени за Изабела, да плати дължимото за Гаскония и да потисне Ордена на тамплиерите, така че какво още искал Филип? Разбира се, безпокойството му бе породено от нарастващите неразбирателства в Лондон между Гейвстън и херцозите, водени от братовчеда на краля, Томас от Ланкастър. Освен това тази група благородници, които щяха да установят власт над целия ни живот, бяха враждебно настроени спрямо женитбата на краля с французойка. Те открито настояваха техният крал да загърби всякакви подобни веселия, да свика нова армия и да потегли на север, за да се справи с шотландците, които предприемаха набези през блатистата област на север. По един въпрос всички благородници бяха единодушни: Гейвстън трябваше да бъде изпратен в изгнание. Според Казалес той не беше нищо повече от обикновен гасконски земевладелец, удостоен с титлата херцог, а сега останалите херцози трябваше да скърцат със зъби от гняв, докато Гейвстън разполагаше с пълна власт.
Всички тези наблюдения и новини кръжаха вихрено около нас, докато Изабела се подготвяше за венчавката си в катедралата „Нотр Дам“ в Булон, където архиепископът на Нарбон, заедно с други видни духовници, щеше да отслужи литургията за годежа и сватбата й. На празника, честващ покръстването на свети Павел, двайсет и пети януари 1308 г., Изабела, бляскаво облечена в сребърна мантия от чиста коприна, с бял воал, прикрепен на главата й с диадема от най-фино злато, посрещна своя царствен жених, пременен в мантия в синьо, алено и златно, пред дверите на „Нотр Дам“, за да разменят брачните си обети. Принцесата изглеждаше и се държеше като благородна високопоставена дама от романсите, които така ненаситно четеше. Не бях допусната да се приближа до нея: натикаха ме в преддверието на катедралата заедно с другите слуги и хората от свитата, а принцесата бе придружена нагоре по стълбите до църквата от високопоставени дами от кралските дворове на Европа. Сватбената литургия бе отслужена: силните гласове на хористите от катедралата пееха мелодични грегориански припеви, докато Изабела и Едуард коленичиха на великолепни молитвени столчета пред високия олтар, полускрити от облаците тамян, издигащи се от многобройните кадилници. Щом архиепископът на Нарбон изпя
По-късно същия следобед, когато започна да пада мрак, празненството и пиршествата се състояха в кралските покои, набързо подредени за случая. Аз не присъствах. Според дворцовия протокол и етикет през първите дни от брака й на Изабела можеха да прислужват само жени с кралска кръв, които бяха присъствали на сватбата и на последвалата първа кралска брачна нощ. Не напусках стаите си в близкия дворец на епископа, приемайки, като другарите си, остатъците от пиршествата: остатъци от еленско месо, свинско, говеждо, риба, наполовина изядени малки хлебчета от пшеничено брашно, натъртени плодове и кани с най-различни вина.
Изабела не ме пренебрегваше. Тя ми изпрати малка кесия, пълна с английско сребро, и парче пергамент, върху което внимателно бе изрисувана незабравка. И което бе още по-важно — Сандуик зае отреденото му място. Сега той беше
Казалес и Розалети също признаха, че задачите им се променят. Розалети се подготвяше да носи тайния и личния печат на Изабела, макар че тя тихо се закле, че единствено тя и аз ще подпечатваме онова, което само двете с нея би трябвало да знаем. Между Казалес и Розалети се появи нарастваща дистанция: те вече не бяха дипломатически пратеници, а членове на различни домакинства. Бакел зае определения за него пост, бидейки специално натоварен с организирането на заминаването на англичаните от Булон до близкото пристанище Висан. Разбира се, Сандуик ми съобщаваше новините за пиршествата и празниците, организирани от различните придворни с техните цветисти речи и празни обещания. Освен това ме изведе в мрачния ситен ръмеж на нормандската зима, за да разгледам пейзажа.
Булон беше един преобразен град: знамена, ленти, ярко оцветени панделки се вееха и плющяха навсякъде редом с лилиите на Франция и леопардите на Англия. Епископи, благородници, надменни дами, висши духовници, наперено движещи се дворцови слуги с миши очички, натруфени в бляскавите си одежди от хермелин, брокат, сатен и коприна, лен от тъкачните станове на Фландрия и златни накити от Кьолн. Коне с лъскав косъм от всякакви видове — товарни животни, бойни коне, дребни ездитни кончета и набити късокраки коне трополяха по заскрежения калдъръм. В полята извън града военните знамена пърхаха и проблясваха сред редките и слаби слънчеви лъчи. Мощта на Европа, стегната в доспехи от Лиеж и Лимож, Дамаск, Милано, Лондон и Толедо, бе пристигнала да води инсценирана битка по време на състезанията — големите турнири и игри, организирани в чест на Изабела. Замръзналите ливади пред градските стени бяха преобразени с помощта на многобройни знамена, всички изрисувани с екзотични отличителни знаци: вълци, крилати двукраки змейове с назъбени опашки, леопарди, дракони, огнедишащи саламандри, слънца и луни, житни снопове, приказни птици, хвърлящи се в нападение глигани, изправени на задни крака лъвове, свити на кълбо кучета; гербовете бяха разделени с широка вертикална линия, с кръст или диагонална лента от ляво на дясно. Всички те бяха изрисувани в хералдическите цветове — небесносиньо, червено, черно, зелено, пурпурно и сребърно. В центъра на този град от копринени шатри се издигаха местата за провеждане на турнирите, където рицари в брони от метални плочки, с шлемове, върху които бяха гравирани ужасяващи образи и които бяха увенчани с ярко оцветени пера, се хвърляха в нападение, копията им се цепеха на трески, а щитовете се сблъскваха с грохот. Щом един двубой приключеше, започваше друг, чието начало се оповестяваше от тръби и рогове; въздухът се раздираше от дрънченето на стомана, от гръмкия тропот на копита и от виковете на херолдите:
