фалшивите обвинения в магьосничество, отправени от вас към бившия ви господар, не бяха доказани. Надявахте се да придобиете богатството му, да бъдете възнаграден. По-късно, когато моят баща, Арно дьо Гейвстън, беше заминал да изпълнява войнишкия си дълг, вие тайно наклеветихте майка ми като вещица пред Инквизицията. Имаше мнозина, изпълнени със завист и омраза, които побързаха да ви повярват. Вие предоставихте сведения за познанията на майка ми относно отварите и билките. Майка ми беше честна жена. Тя отговори на въпросите, но чрез тази постъпка подписа присъдата си, като отхвърли историите за демони и чудодейни лечения и настойчиво твърдеше, че първо трябва да се разглеждат естествените причини. Срещу нея беше организиран процес и тя бе изгорена. Вие сте бил възнаграден със сребро и закрила. Изчезнали сте само за да възкръснете като Жан дьо Кловлен, правник и нотариус.
Гейвстън прошепна в ухото на Кловлен.
— Преследвах ви, сър, под дърво и камък.
— Не съм аз, не съм аз! — умолително захленчи дьо Кловлен.
— Служители на Инквизицията в Каркасон твърдят, че сте вие — Гейвстън отпусна напълно гаротата, оставяйки жертвата си да се просне в стола си. — Инквизицията винаги обръща внимание на всяка подробност — продължи Гейвстън. — Имате бенка от дясната страна на врата — той сграбчи дьо Кловлен за редките коси, като дръпна надолу високата му яка и изви главата му, за да я видим. — Освен това имате белег, дълъг около един инч, от вътрешната страна на лявата ръка — той хвана ръката на нотариуса, като рязко издърпа назад ръкава на късото му палто, при което по масата се пръснаха кукички, и обърна ръката, за да можем да зърнем изпъкналия белег. Накрая, с ръка върху рамото на дьо Кловлен, Гейвстън рязко бръкна в пазвата на нотариуса и измъкна металния кръст на медна верижка. На светлината на свещите зърнах релефното разпятие на Инквизицията. Гейвстън дръпна грубо разпятието от врата на дьо Кловлен и го хвърли на масата.
— Това се дава на всеки — изсъска той, — който попадне под закрилата на
Дьо Кловлен, пребледнял и облян в пот, се облегна на масата.
— Те не биха разкрили… — задъха се той.
— О, разбира се, че биха — презрително изсумтя Гейвстън, като седна до жертвата си. — О, да, сториха го! Парите и властта, мастър нотариус, са двата ключа към всяка тайна. Вие не бихте го отрекли. Е, разбира се, че няма да го отречете. Помните какво се случи преди толкова много години, преди двайсет и две; помните, нали, дьо Кловлен? — той тикна лицето си по-близо. — Бях съвсем невръстен. Мислели сте, че ще забравя — той придърпа късото палто на нотариуса и го изтупа внимателно. — Проследих ви. Търсих ви из цяла Франция. Абатът на Сен Жан де Вин наистина ми дължи пари. Той наистина ви преследваше, нали? Започна да ви разпитва за определени ренти, които бяха изчезнали, както и за обвиненията в опит за насилие, отправени към вас от една млада жена. Изгаряли сте от желание да получите назначителното писмо на крал Филип; той, разбира се, не е давал и пет пари за вас!
—
В отговор Едуард се втренчи в него с каменен поглед.
— Скоро ще заспите — усмихна се Гейвстън, като ми хвърли поглед през масата. — Мосю Сарнен, сложих във виното ви настойка от мак и когато се събудите, след падението си, ще бъдете в ада! — той вдигна чашата си. —
Като кашляше и плюеше, дьо Кловлен понечи да се надигне, но се блъсна в масата и падна на пода. Гейвстън скочи на крака.
— Толкова скоро, толкова скоро? — той ритна дьо Кловлен, който простена, но остана да лежи неподвижно. Едуард също стана и отиде при Гейвстън, и двамата ожесточено заритаха проснатия на земята човек с обутите си в ботуши крака.
— Спрете! — обади се умолително Изабела, скрила лице в ръцете си. Аз седях застинала от страх. Изабела изкрещя отново. И двамата мъже спряха: гърдите им се повдигаха, лицата им бяха мокри от пот. Гейвстън изтри чело с опакото на ръката си.
— Той изпрати майка ми на ужасна смърт. Завързали я с ремъци за един стълб на градския площад в Беарн и струпали около нея висока купчина съчки. Пламъците се издигали с рев толкова високо, горещината станала толкова силна, че палачът не можел да стигне до нея, за да й дари милостива смърт — да я удуши. Казват, че плътта й клокочела като… — гласът му изневери и той извърна очи. Едуард се приближи да го утеши. Гейвстън вдигна бокала си и изсипа капчиците вино върху изпадналия в безсъзнание човек.
— Той ще умре бързо, не като майка ми! — той отново ритна жертвата си и ме погледна, търсейки разбиране. — Трябваше да го сторя сега. Той мислеше, че светът е забравил, но аз не съм светът — фаворитът прекоси с големи крачки стаята и отвори вратата: двамата му помощници безшумно се вмъкнаха вътре. Гейвстън ритна проснатия човек.
— В крепостната стена има тясна странична врата. Използва се за изхвърляне на нечистотии и отпадъци. Ще откриете, че пантите са смазани — вземете го и го изхвърлете навън.
Затворих очи и си представих как тялото на дьо Кловлен пада надолу в онази отвесна камениста бездна и после в леденостуденото бушуващо море.
— Обявете, че е вървял по парапета и че е изпил твърде много вино — Гейвстън цъкна с език. — Кажете, че се е подхлъзнал: кой ще задава въпроси, кого ще го е грижа?
Двамата мъже преместиха тялото. Гейвстън задиша дълбоко. Изглеждаше удовлетворен, като човек, който се е насладил на хубаво ядене.
— Справедливост — промърмори Едуард.
Гейвстън събра металните скоби, кукичките и кръста на нотариуса и ги хвърли в огъня. Настоя за една последна чаша вино. Седяхме и пиехме, настроението бързо се промени. Дьо Кловлен беше забравен, поне от тях, и за първи път се зачудих дали Изабела и аз не бяхме заменили един затвор с друг. Принцесата се приготви да си върви. И Гейвстън, и кралят, сега преливащи от любезност, ни изпратиха, докато влязохме в галерията, която се пълнеше с камериери и слуги, подготвящи оттеглянето на краля. Стаята на Гейвстън беше по-нататък по коридора. Влязохме в нея. Стисках здраво подаръците, които ни беше дал. Бях уморена, трябваше ми тишина, отчаяно се нуждаех от сън. Стаята на фаворита приличаше на преобърнато ковчеже за скъпоценности, с разхвърляни из нея скъпи дрехи и скъпоценни украси. Сега и двамата с краля говореха за заплануваното поклонническо пътуване през Кент до гроба на Бекет в Кентърбъри и скъпоценния камък, който искаха да поднесат като дар там. Гейвстън искаше да ни го покаже, развълнуван, както се вълнува малко момче заради подаръка, който е приготвило. Загледах се в голямото легло с отметнати назад чаршафи от чист лен. На пода до него имаше ловни ботуши, украсени с позлатени шпори. В далечния ъгъл в клетката си стоеше забулен сокол, звънчетата по ремъка, с който бе вързан, звънтяха, докато той се движеше неспокойно. Зърнах един закачен доста накриво на стената триптих, набързо сложен там, когато Гейвстън бе подреждал дома си. Прекосих стаята, за да го изправя, и едва прикрих изненадата си — картината възхваляваше мъченичеството и славата на света Агнес. За последен път я бях видяла в къщата на дьо Витри. Отначало си помислих, че е копие, но леко ръждавеещите панти около сгъвките на картината и тъмните петна около блестящия й ръб ме убедиха, че е същата. Но как се беше сдобил с нея Гейвстън? Забелязвайки интереса ми, фаворитът бавно прекоси стаята и се приближи, за да опише дълбоката си преданост към светицата, носеща същото име като майка му. Изабела чу това и припряно направи знак да тръгваме. Отидох при нея, двете се поклонихме на краля и Гейвстън и се оттеглихме.
Щом останахме сами, Изабела заяви, че не иска да си ляга да спи. Тя разглеждаше внимателно подаръците от Гейвстън и учудено размишляваше върху събитията от вечерта.
— Те направиха същото като вашия баща — отвърнах дръзко, — чудесна демонстрация на власт, всяваща страх: именно затова дьо Кловлен бе убит в наше присъствие. Те възнамеряват — допълних — да бъдат единствени господари в дома си.
Изабела притисна една от самурените кожи към бузата си и се усмихна:
— Аз също, Матилда, аз също!
