— Отговори на въпроса ми, Матилда.
— Да! — отговорих откровено. — Ние сме две врабчета, паднали точно на пътя на някоя котка. Едуард Английски и неговият фаворит определено не са набожни и благочестиви праведници, затова трябва да действаме бавно и много внимателно. Те показаха истинската си природа.
— А именно?
— Те няма да търпят никаква съпротива. Подчиняваш ли им се, всичко е наред. Ако възразиш или се противопоставиш на волята на краля, е възможно да се случи всичко, а това, милейди — настаних се на една пейка, — може да включва и убийствата на сър Хю Пурт и лорд Уенлок.
По време на пътуването ни от Дувър бях размишлявала върху тази възможност. Във Върховния кралски съвет на Англия е имало малка вътрешна клика,
— От кого? — попита Изабела.
— Ваша светлост, не мога да отговоря на този въпрос.
Девета глава
„Всяко приятелство и доброта изчезнаха.“
Останахме известно време в манастира „Свети Августин“, в очакване да посрещнем френската делегация: двамата братя на Филип, графовете Валоа и Еврьо; Марини, Ногаре, дьо Плезан и тримата принцове. Два дни след като пристигнахме, те нахълтаха във вътрешния двор на малкия манастир — величествена кавалкада под синьо-златни знамена — и бяха приветствани от Едуард и Гейвстън. Последваха обичайните пиршества и празници в сградите на манастира. Изабела отново беше заобиколена от дворцовите дами, а аз бях пренебрегната. Принцесата определено беше попаднала под надзора на „онзи зеленоок лисугер“ — прякорът, даден от нея на Марини, който, по време на литургията сутринта след пристигането си, се втренчи злобно в мен, докато бавно се изнизваше заедно с останалите от църквата. Изпитах облекчение, че съм изключена от злостните им сблъсъци, а Изабела нетърпеливо разказваше подробностите за всичко, което ставаше. Как Едуард пред очите на всички обръщал повече внимание на Гейвстън, отколкото на „многообичаната си съпруга“, а кралският фаворит открито се кичел с някои от скъпоценностите, подарени от Филип на Изабела. Французите, разбира се, възразили, и отношенията между двата двора постепенно ставаха все по-обтегнати.
Бях доволна да съм далече от шума на срещите, пиршествата и дворцовите разговори. Когато можеха, Казалес, Сандуик, Розалети и Бакел се присъединяваха към мен в просторния салон на къщата за гости или ме придружаваха из билковата градина на малкия манастир, а аз обсъждах с тях имената и свойствата на различните растения. Сандуик проявяваше специален интерес. Все още не можеше да нахвали лечението, с което му бях помогнала. Той и останалите ме слушаха, докато обяснявах, че малкият манастир притежава многобройни градини: манастирската градина с трева и цветя, растящи около каменната чаша със светена вода в центъра; градината на гробището с плодни и цъфтящи дървета; градината с кухненските подправки и болничната — или билковата — градина на север от манастира. Последната можеше да се похвали с шестнайсет лехи, добре прекопани и поддържани, всички отделени с настлани с чакъл пътечки. Билковите насаждения бяха нарочно разположени така, че да улавят слънцето. Беше приятно място, дори в зимен ден. Ароматът на растенията все още подслаждаше въздуха въпреки леките покривала, които брат Амброуз, отговарящ за градината с лекарствени растения, беше поставил над тях, за да ги защити от природните стихии. Този стар бенедиктинец наистина беше човек, влюбен в Божието творение. Той отговаряше и за градината с лечебни растения, и за манастирската лечебница. Той често се присъединяваше към нас, пъхнал под ръка овехтял екземпляр от
О, наистина обичах тази приятна, излъчваща блажено спокойствие градина — убежище от омразата и интригите, които кипяха и обгръщаха манастира като зловеща мъгла и разбира се, в крайна сметка ме впримчиха. Един следобед си тръгвах от градината с билките, когато зърнах някакъв монах, застанал в сенките на малкия параклис, полускрит от един стълб. Претърсвах билковите насаждения и не можах да повярвам, когато открих, че в една от лехите растеше пелин — бързах да говоря за това с брат Амброуз. Тръгнах си бързо и изненадах наблюдателя, който се беше разсеял. Той побърза да се отдалечи, но се препъна върху неравност на настилката, хвана се за стената и се обърна разтревожено. Вървях бързо. Зърнах лицето му и спрях, стресната и изненадана. Бях сигурна, че е същият човек, когото бях видяла в кръчмата „Орифлам“ — както ми се струваше сега, преди цяла вечност. Винаги щях да помня това лице, тези проницателни очи, но — зачудих се — това бе невъзможно, нали? В Париж той беше облечен като английски писар, не като бенедиктински монах. Наистина ли се намираше тук, в Англия? Бях толкова стресната, така изплашена, че седнах на един каменен перваз. Писар ли беше този човек? Беше ли ме забелязал да тръгвам от кръчмата заедно с Тесноликия? Дали ни беше последвал и дали ме беше видял как намушках Крокъндън зад костницата? Когато се съвзех, вече беше твърде късно да тръгна да го преследвам. Бях много объркана и накрая реших, че ми се е привидяло.
Същата вечер Изабела и нейните придворни дами отидоха в Кентърбъри като гости на кмета и първенците на града, които бяха уредили разкошно угощение в близката великолепна и просторна кръчма — „Двор на надеждата“. Манастирът утихна, с изключение на звучните напеви на монасите по време на вечернята, чиито латински фрази се носеха из манастирския двор. Вечерях сама в малката трапезария на къщата за гости. Казалес, Сандуик и останалите се бяха присъединили към кралската свита в Кентърбъри. Останах известно време в трапезарията — четях на светлината на свещ един ръкопис, който брат Амброуз ми беше заел. Канех се да се оттегля, когато вътре забързано влезе един послушник, когото останалите от монашеската общност наричаха Саймън Симплекс40 — стар човек със стърчащи разчорлени кичури коса, с бели от перде очи и стичаща се от ъгълчето на устата му слюнка.
— О, мистрес — размаха ръце той, — брат Амброуз ви вика в манастирската лечебница.
Върнах се в стаята си, взех наметката си и тръгнах из пустата колонада, край каменните стени. Градските камбани започваха да звънят, монасите бяха започнали вечернята. Въображението ми беше развълнувано от една фраза от Посланието на свети Петър, в който се казваше, че Сатаната е като дебнещ лъв, който търси кого да погълне. Трябваше да се вслушам в това предупреждение.
Лечебницата беше двуетажна постройка в далечния край на манастира, от която се виждаше градината с лечебните растения. До самата лечебница се стигаше по много стръмни стъпала. Брат Амброуз ми бе доверил, че основателят на манастира нарочно ги бил направил такива, за да принуди хората да се замислят дали са наистина болни, преди да се опитат да се изкачат. Стъпалата бяха толкова стръмни, че и самият Амброуз имаше нужда от помощ, за да се изкачи по тях, докато ранените и болните трябваше да бъдат носени на ръце догоре от снажни слуги.
Когато стигнах до лечебницата, беше паднал мрак. Най-горе на стълбите високи, сложени в поставки факли, закрепени от двете страни на зейналата врата, припламваха подканващо в лекия ветрец. От храстите и дърветата успоредно на сградата се чуваше затихващото грачене на враните. Ловният крясък на лисица, прониза тъмнината. Веднага му отговори дълбокият лай на манастирските кучета. Изкачих се по стълбите, чудейки се какво ли иска брат Амброуз. Саймън беше изчезнал, затова предположих, че въпросът сигурно е спешен, иначе Амброуз щеше да се присъедини към своите братя монаси в хора за вечернята. Бях стигнала до входа и се готвех да тръгна по тясната галерия, осветена само от един факел и от мангал,
