Тръгнахме от Дувър на другата сутрин — бляскава кавалкада, показваща мощта на Англия. Едуард бодро заяви, че няма абсолютно никакво намерение да чака френските си гости и колкото по-скоро се върне в Уестминстър, толкова по-добре. Спомням си, че времето бе приело един от онези зашеметяващи обрати, сякаш самата природа искаше да приветства новата кралица на Англия: измити от дъжда, ясни сини небеса, ярко зимно слънце; земята беше твърда под краката ни, въздухът — освежаващ, но не режещ от студ. Едуард и Гейвстън се придвижиха начело на колоната със свитата си от джуджета и шутове, изпълнени с нетърпение да ловуват с ястреби и соколи. Те често се отделяха от линията на движението ни, препускаха в лек галоп през полята, за да пускат великолепните си птици срещу чапли, дъждосвирци и всичко, което се осмеляваше да лети под Божието небе. Отново и отново виждах тези хищни птици, пуснати на свобода, с удрящи във въздуха криле, докато се бореха с ветровете, за да наберат височина и да се издигнат, носещи се като тъмни ангели на фона на синевата, преди да извършат зашеметяващото си, величествено нападение.
Когато голямата игра започна истински, и двете с Изабела бяхме пренебрегнати, но си имахме достатъчно забавления. Яздехме дребни коне, придружени и пазени от Сандуик, Казалес и Бакел, които нямаха търпение да опишат околността, през която минавахме. Въпреки суровата зима, земята притежаваше неповторима мекота, така различна от мрачните, сурови равнини на Нормандия. Околността се простираше като килим от двете страни — големи открити нивя със замръзнала кафява почва очакваха сеитбата, ливади и пасища за големите овчи стада, гъсти непроходими гори, тъмни горички с малки селца, сгушени на завет край някой хълм или горско сечище. Бедните са едни и същи, където и да са, и винаги ни напомнят за себе си. Пътищата бяха пълни с хора, които търсеха работа, както и с търговци, странстващи монаси, калайджии и пътуващи търговци с магарета и коне, каруци и двуколки, в които пътуваха всички онези, на които се беше наложило набързо да се изтеглят настрани поради приближаването на кралския кортеж. Веднъж минахме покрай група катунари — „лунни хора“, вечни пътешественици, с ярко боядисани каруци и пъстра сбруя, украсяваща конете им. Стояха скупчени заедно отстрани на пътя, облечени в ярките си дрехи и пъстри накити и предлагаха за продан евтини дрънкулки. Тълпяха се и поклонници, отиващи и връщащи се от Кентърбъри, Рочестър или намиращия се по на север Уолсингам. На вратовете им висяха молитвени броеници, по парцаливите им наметала бяха прикрепени оловни медальони. Те повдигаха ръце и докато ние минавахме величествено край тях, изричаха Божия благословия за Едуард и неговата кралица.
Такива гледки, заедно със свежия въздух, бяха успокояващи след бурните преживявания през наскоро отминалите дни. Спътниците ни говореха за околността, за отглежданата тук реколта от пшеница и ръж, както и за плодовете и зеленчуците, които раждаше земята — различни видове зеле и лук, сливи, круши и ябълки, отглеждани от селските фермери. Забелязах как, за разлика от Нормандия, тук имаше по-малко живи плетове — различните участъци земя бяха отделени един от друг с купчини неотъпкан торф. Те придаваха на околността странен, оголен вид, а и все повече ниви биваха превръщани в пасища за овцете, тъй като из цяла Европа имаше постоянно търсене на английска вълна. Докато минавахме покрай направените от измазан с глина плет и покрити със сламени покриви къщи, селяните бързаха да излязат, за да позяпат и да ни приветстват. Колкото по-навътре навлизахме в Кент обаче, толкова по-процъфтяващи ставаха селцата; каменните къщи и църкви се срещаха все по-често. Обикновено те бяха скупчени около някое величествено имение с постройки от червени тухли или златистожълт камък, с хубав керемиден покрив, комини за отвеждане на пушека, яки дъбови врати и прозорци, с дребни стъкла в оловни рамки.
По кръстопътищата, на границите между отделните енории и при градските порти ни посрещаха множества високопоставени служители, шерифи, управители, пристави, дворцови служители, църковни и светски сановници, всички облечени в съответните си церемониални одежди, с окачени на шиите тежки верижки, показващи служебното им положение. Те поднасяха дарове и уверения в преданост, които Изабела приемаше, отговаряйки с ясен, звучен глас, като понякога преминаваше на английски, който така упорито, макар и тайно, бе изучавала. Всяко населено място се бе постарало да се представи най-добре. От големите общи бесилки бяха свалени труповете, позорните стълбове бяха опразнени, главите и отсечените крайници на предателите бяха свалени от градските входове и порти, за да бъдат заместени с хералдически щитове или широки пъстри драперии. Нощем отдъхвахме в помещенията за гости на манастири, малки обители и метоси. През деня понякога се освежавахме в просторните поклоннически кръчми с техните пъстри гостоприемни табели и топли общи помещения. Нямаше почти никакво време за мислене, какво остава пък за разговори насаме, и колкото по на север отивахме, толкова по-оживена ставаше нашата кавалкада. Прекосихме буйните води на Медуей, възхитихме се на извисяващата се крепостна кула на замъка Рочестър и накрая отседнахме в обителта „Свети Августин“ в Кентърбъри, на съвсем кратко разстояние пеша от катедралата и впечатляващата гробница на свети Томас Бекет — изобилие от злато, сребро и скъпоценни камъни. Посетихме катедралата и се помолихме в най-долния край на стълбите. Параванът пред гробницата беше повдигнат, за да можем да поднесем даровете си от цветя, високи свещи и скъпоценни предмети.
Срещнахме се също и с лелята на Изабела, вдовстващата кралица Маргарет, вдовица на Едуард I и сестра на Филип IV. Още от самото начало леля и племенница почувстваха взаимна неприязън. Кралица Маргарет притежаваше бледа красота, беше лицемерно набожна и с покровителствено държание, обсебена от мисълта за собствената си доброта и набожни постъпки. Тази жена беше открила религията и беше изгубила сърцето си, напълно отдадена на лицемерно набожните си поклоннически пътувания. Тя изброяваше монотонно различните места, които Изабела трябвало да посети в качеството си на кралица, независимо дали ставаше дума за „Сейнт Суитин“ в Устър, реликвите от Гластънбъри или Къщата на Девата в Уолсингам. Бъбреше неспирно за собствените си дела и пътувания, докато най-сетне Изабела, потискайки една прозявка, благодари на „милата си леля“. Вдовстващата кралица обаче нямаше така лесно да се остави да бъде накарана да замълчи. Изабела трябваше насила да се усмихне, докато Маргарет рязко спря до прозореца, откъдето се откриваше гледка към двора на кралския параклис, и започна да разказва за неотдавнашното си поклонническо пътуване, когато отишла да види чашата със скъпоценната Христова кръв в абатството Хейлс. Втората жена, с която се запознахме, беше Маргарет дьо Клер, племенница на краля и съпруга на Гейвстън: бледа, доста нервна млада жена, която непрекъснато опипваше старомодната забрадка около лицето си. Тя седеше като някоя набожна послушница в манастир, с ръце в скута, жадно заслушана в монотонната проповед на вдовстващата кралица за различните параклиси. От време на време по-младата Маргарет кимаше в знак на съгласие и ожесточено забиваше иглата си в някакво ръкоделие.
Щом Изабела и аз останахме сами в покоите си, принцесата седна на земята с гръб към вратата и се смя, докато по лицето й не потекоха сълзи. Тя смъкна рязко украшението си за глава, като едва не го тикна в устата си, за да потисне кикота си. Най-сетне се овладя, взе салфетка, уви я около главата си и с най- лицемерно набожно изражение, с вдигнати към небето очи, започна да имитира двете жени, включително и носовия говор, с който леля Маргарет изнасяше поученията си:
„О, Матилда, трябва да посетиш Чепстоу и тамошния манастир, знаеш го, онзи, посветен на сламата в яслите. Там се пази лайно, изсрано от самия вол, намирал се в обора през първата коледна нощ, а пък надолу по пътя, в Метоха на Благословените овце, можеш да поднесеш почитанията си пред самата кожичка от члена на овчарчето, донесло агнето. Там има дори крак от него — очите на Изабела се вдигнаха към небето. — И то все още с късчета месо по него, защото светото семейство е изяло останалото.“
Тя избухна в смях и като се изправи на крака, тържествено закрачи нагоре-надолу из просторната стая за гости, като изброяваше най-необикновените реликви, които леля Маргарет може да събере: първата пеленка на детето Иисус, треска от работната маса на Йосиф, перо от ангел, счупен напръстник, принадлежал на Дева Мария. Най-после замлъкна, хвърляйки салфетката на земята.
— Набожна кучка! — промърмори тя. — Такава лицемерна светица е, че би трябвало да е на небето! О, не се шокирай, Матилда — Изабела размаха юмрук към вратата. — Леля Маргарет е шпионка на своя брат. Ако Маргарет Набожната постигне каквото си е наумила, татко ще знае всичко още преди то да се случи — тя размаха пръст към мен. — Трябва да не забравям това — тя напълни две оловни халби до ръба с ейла, който благочестивите братя бяха поднесли, и седна на едно позлатено столче, взирайки се в мен.
— Е, Матилда, какво сме ние според теб? Две врабчета, паднали от перваза на прозореца на пътя на някоя котка, така ли?
— Ваше величество, обичате ли своя съпруг?
Изабела нацупи устни и сви рамене.
