проблясващ в далечния край точно до вратата на лечебницата, когато върху главата ми бе хвърлен чувалът от зебло, груб и вонящ на пръст. Започнах да се боря и да пищя: един удар в слепоочието ме зашемети и аз се олюлях. Започнаха да ме дърпат и блъскат, изтикаха ме насила отново навън, за да ме хвърлят надолу по стръмните стъпала. Споменът за Пурт, падащ в мрака, ме накара да отвърна на удара, но бях объркана. Губех битката, усещах слабост в краката си и нападателят ми сигурно ме беше избутал до края на площадката, когато дойде избавлението ми.

— Au secours! Au secours! — гласът бе силен и звънтящ — отекнаха стъпки, сякаш някой бързаше нагоре към нас. Борех се отчаяно, решена да се спася от жестокото прекатурване надолу по стълбите. Поемайки си мъчително въздух, аз се блъснах в голямата врата, която беше дръпната назад, и се смъкнах на земята. Освободих се от чувала, после бързо хвърлих поглед надясно. Нищо, само проблясващият мангал. Пропълзях като куче на четири крака до най-горния край на стълбите и надникнах надолу. Отново нищо. Със залитане се изправих на крака и внимателно се отправих обратно към усамотената къща за гости. Стигайки безпрепятствено до нея, се повлякох нагоре по стълбите, а после заключих и залостих вратата на стаята след себе си.

Известно време просто лежах на пода. Имах нужда да повърна и забързах към гардеробната — тясно кътче, плътно отделено с врата. Щом стомахът ми се успокои, се върнах, и като използвах ръчното огледало на принцесата, внимателно разгледах мястото отстрани на главата си, където ме бяха ударили. Напипах цицина и чувствителна на докосване синина, но нямаше кръв. Смених си роклята, погрижих се за натъртванията по ръцете и краката си, пийнах малко разредено с вода вино и легнах. Сякаш ме обгърна страховита тъмнина, която изпълни душата ми със страх и увисна като среднощна мъгла около сърцето ми, смразявайки смелостта ми и отслабвайки волята ми. Кой би искал да ме нападне? Защо? Ами спасителят ми, онзи ясен, силен глас, който беше отекнал като звън на камбана? Тази мисъл донякъде изпълни с утеха сърцето ми. Виното се просмука в мен, стопли кръвта ми и съживи телесните течности. Не трябваше, нямаше да отслабвам духом. Спомних си чичо Реджиналд и кратката молитва, която той беше съчинил:

Иисусе Христе, що от кал Си ме направил,

и Който с Твойта кръв Си ме избавил,

Kyrie eleison, Господи помилуй.

После съм заспала. Разбуди ме завръщането на Изабела: принцесата затръшна вратата, за да заглуши глъчката на бъбрещите жени. Тя мърмореше полугласно някакви ругатни, но замлъкна, щом ме видя, и като хвана здраво ръцете ми, ме накара да обясня какво се бе случило. Прегледа главата ми, като използва собствените ми отвари, за да наложи синината, а освен това изпрати да доведат брат Амброуз и Саймън. И двамата се появиха, примигвайки учудено, и коленичиха точно на прага, докато моята господарка, въпреки протестите ми, ожесточено ги разпитваше. Брат Амброуз поклати печално глава и заяви, че не е пращал да ме викат. Нима нейна светлост, продължи той, не била наясно, че според обичаите на манастира, на жените е строго забранено да влизат в лечебницата? Нещо повече, по време на нападението той, заедно с брат Саймън, който не бил съвсем с ума си, бедният, били в мястото за хора сред останалите братя от манастира. Саймън не можеше да се сдържи, а непрекъснато мърмореше „красавица, красавица“, взирайки се с почуда в Изабела. Той наистина не можеше да разбере въпросите й, но с помощта на брат Амброуз накрая призна, че един от братята му бил заръчал да ми предаде това съобщение. Не, увери ни той, не си спомнял лицето: било тъмно, а братът бил вдигнал качулката си, за да се предпази от студа, но го бил благословил на латински, като цитирал приветствието на свети Бенедикт. Тайнственият монах заявил, че говорел от името на игумена и Саймън трябвало да ми предаде съобщението. Веднага се сетих за Розалети — бивш послушник в бенедиктинския орден и за разлика от Казалес, Сандуик или Бакел, прекрасно владеещ латински. Прошепнах това на Изабела, после брат Саймън описа как бенедиктинецът бил стиснал ръцете му със своите.

— Бяха груби — промърмори той — като на селянин, на земеделец.

Хвърлих поглед на Изабела и свих рамене. Ръцете на Розалети бяха по-меки от моите.

Брат Амброуз с мъка се изправи на крака с думите, че трябвало да разкаже всичко на игумена. По моя молба Изабела закле и двамата мъже да запазят мълчание, като сложи по една сребърна монета в ръката на всеки.

След като монасите си отидоха, Изабела остана да стои неподвижна в езерцето от светлината на свещта.

— Матилда — тя ме погледна от другия край на стаята, — всеки може да те е нападнал. Когато пристигнахме в „Двора на надеждата“, влизаха и излизаха хора. Гейвстън предпочете да пренебрегне чичовците ми, Марини и останалите. Всеки, включително и той самият, е могъл да измине краткото разстояние между кръчмата и манастира, и да извърши това нападение. Сигурно не е било трудно да намери расо на бенедиктинец и да застане в сенките, а освен това са имали достатъчно време да заобиколят покрай манастира. Брат Саймън е толкова слабоумен, че би повярвал всекиму — тя се наведе и ме погали по косата. — Както направи дори ти, Матилда. Трябва да бъдеш по-благоразумна, по-внимателна.

— Възможно ли е да е бил Гейвстън? — попитах.

— Може би — Изабела седна до мен на леглото. — И той е убиец, също като останалите.

Тогава разказах на господарката си за картината, изобразяваща света Агнес и се заклех, че според мен е същата, която бях видяла в къщата на мосю дьо Витри.

— Не може да бъде — прошепна тя. — По онова време Гейвстън беше в Англия, освен ако не е пътувал тайно до Париж.

Разказах й също и за мъжа с проницателния поглед, когото бях зърнала в парижката кръчма и отново тук. Дали беше същият, който се появи, когато бях нападната в лечебницата? Накрая трябваше да признаем, че преследваме неизвестни противници, така че Изабела се върна към дворцовите дела.

— Съпругът ми не смята да се присъедини към мен — тя се изправи и тръгна към прозореца — А и аз не смятам да се присъединя към него, поне не и докато французите не си заминат. Коварни игри, непочтени занимания — така е, Матилда, но как, къде и кога ще свърши всичко това?

— Сред кървави злодеяния и смърт — думите изскочиха от устата ми, преди да мога да ги спра.

— Да, Матилда, мисля, че си права.

Напуснахме манастира скоро след това, потегляйки възможно най-бързо към Лондон. Едуард, чието поведение бе по-непостоянно отвсякога, изведнъж обяви, че коронацията трябва да бъде отложена. Французите приеха това зле. Изабела все така бе пренебрегвана през повечето време от съпруга си. Гейвстън сипа сол в раната, нанесена на френската гордост, като открито изложи на показ в собствените си коли и шатри сватбените подаръци, дадени на Изабела от роднините й. Сандуик и Бакел бяха изпратени да заминат предварително, за да подготвят Тауър и града за пристигането на кралските особи; Казалес и Розалети бяха оставени, за да се грижат за нас. Писарят с мрачното лице и блестящите очи призна, че е потиснат и че малко тъгува за Франция, макар че постоянно бе зает да подготвя канцеларията на кралицата и други отделения от домакинството й. Той будеше присмех и веселие с постоянното си хленчене и оплаквания от студа, докато се наложи Казалес да му припомни, че времето в Париж не е много различно. Щом Сандуик си отиде, Казалес престана да нервничи и призна, че му било трудно да общува със стария комендант на Тауър с неговото постоянно мърморене за краля и лорд Гейвстън. Казалес се доближи още повече към мен. Улавях го, че се прегърбва на седлото, хванал поводите със здравата си ръка, приковал в мен острите си очи под буйната гъста коса, разглеждайки ме внимателно. Забеляза синината на челото ми и попита откъде съм я получила. Отвърнах, че съм паднала, а той не продължи да разпитва.

Казалес започна да разказва клюките от двора, а освен това описа различните дворци и кралските имения в Кинг’с Лангли, Уудсток и на други места. Освен това изгаряше от нетърпение да види отново Лондон, описвайки го на мен и Изабела.

— Лондон има формата на правоъгълник, с шест главни порти, всичките датиращи от римско време — обясни той. — На югоизток се издига гледащият към Темза Тауър — голямата крепост на Уилям Завоевателя, управлявана от Сандуик. Била е построена, за да буди страх у лондончани с централната си кула. Линията на градската отбрана се простира на север до Олдгейт, на запад до Бишопсгейт и Крипългейт, после надолу през Нюгейт до Темза. Заема площ от около сто и трийсет акра и дава подслон на всички видове грешници, каквито има под слънцето. Това, което има Париж, Лондон притежава в изобилие:

Добавить отзыв
ВСЕ ОТЗЫВЫ О КНИГЕ В ИЗБРАННОЕ

0

Вы можете отметить интересные вам фрагменты текста, которые будут доступны по уникальной ссылке в адресной строке браузера.

Отметить Добавить цитату