пивници, вертепи, кръчми, ханове и бордеи, занаятчии, благородници, търговци, писари и учени — той поклати глава. — Всичко, което пълзи или върви под слънцето, може да се намери в Лондон. Ако дяволът върши чевръсто делата си, то същото важи и за Бог. Тук е катедралата „Сейнт Пол“, чиято камбанария е отрупана със свещени предмети, пазещи я да не бъде ударена от гръм, и още сто и десет други църкви, макар че на всеки свещеник се пада по някоя проститутка, на всеки монах се пада по един разбойник, а на всеки калугер — по един крадец. Както ще ви каже и Сандуик, градските бесилки на брястовете в Смитфийлд винаги са заети.
Няколко дни по-късно и сами видяхме Лондон. На Блекхийт ни посрещнаха кметът, съветниците и стотици изтъкнати граждани, облечени в алени мантии с поръбени с кожа качулки. Бяха строени като войници според гилдиите, към които принадлежаха, всяка под собственото си пъстро знаме, с емблема, съставена от типичните инструменти и отличителни знаци на занаята. Те ни поведоха на север във вътрешността на Лондон и ние прекосихме дългия мост, прехвърлен над Темза. Под нас се гонеха водите на реката и от движението им ни се зави свят. Баржи и лодки, всички великолепно окичени, плаваха напред- назад, разкривайки пред нас необикновена гледка от развяващи се драперии, гръмко свиреха тръби, носеше се шумно ликуване. От двете страни на моста се редяха къщи и магазини, с пролуки между тях за големите купчини боклук, и сергиите, сега почистени и празни. От острите колове, стърчащи от перилата на моста, бяха махнати гниещите отсечени глави и те бяха окичени с пъстри ленти, танцуващи необуздано на лекия ветрец.
Щом напуснахме моста, чакащите тълпи се разпростряха навсякъде, струпани в поне двайсет редици. Одобрителният им рев се издигна към небесата, когато те приветстваха своя крал и неговата невеста. Изабела беше пременена във великолепна мантия в алено и сребърно, златната й коса бе увенчана с украсена със скъпоценни камъни малка корона, сатенена наметка, поръбена със скъпа кожа, топлеше раменете й. Яздеше млечнобял дребен кон. От дясната й страна я придружаваше Едуард, облечен в алено златиста връхна дреха над снежнобяла ленена риза, с владетелска мантия на раменете и украсена със скъпоценни камъни корона на главата. Кралят яздеше бащиния си буен черен боен кон Байар — и той, и конят на Изабела бяха украсени с блестяща червено-кафява кожена сбруя, инкрустирана със скъпоценни камъни. Златни шпори красяха токовете на ботушите на краля, а направените от солидно сребро стремена на коня на Изабела, подарък от гражданите на Кентърбъри, проблясваха на зимното слънце.
Хората, излезли да гледат, по-късно ги описваха като Артур и Гуиневир, влизащи в Камелот. В известен смисъл бяха прави, защото също като тази приказка, и историята на Едуард и Изабела завърши трагично, но това все още беше в бъдещето, далеч напред в кръговрата на годините. В онази февруарска утрин всички жители на Лондон се бяха изсипали навън да приветстват красивия си млад крал и неговата прекрасна невеста, която яздеше като кралица от приказките — красива като някоя митична дама от рицарски романс. Бях изпълнена с трескаво очакване да видя гледките, понеже бях слушала толкова много за Лондон. В онзи ден долових пулса на един оживен, кипящ град, обзет от пролетна жизненост, в който всеки от кварталите се опитваше да надмине съперниците си и така да преобрази Лондон в огромен празничен площад.
Влязохме в същинския град. От дясната ни страна се издигаха куличките и високата централна кула на Тауър. Направихме завой, за да преминем в бляскаво шествие из лондонските улици и да присъстваме на благодарствена служба в Уестминстър. Минахме покрай разкошни градски домове на видни търговци, по чиито черни греди и измазани в розово стени висяха платове във всякакви цветове, бляскави транспаранти и великолепни знамена. Оттатък моста минахме пред специално издигната кула. На върха стоеше великан, който държеше в дясната си ръка брадва, както се полага на пазител на града, а в лявата, в качеството си на вратар — ключовете от градските порти. От алебарди, забити на върха на кулата, висяха знамена, върху които се виждаха кралските гербове на Англия и Франция. Великанът посочи към тях и поде хвалебствено слово в чест на своя млад крал и неговата кралица.
Малко по-късно се отправихме нагоре по Корнхил под звуците на тръби и рогове, покрай бутафорни замъци, построени от дърво и покрити с колосан плат, боядисан така, че да напомня бял мрамор и зелен яспис. На покрива на най-високия се възправяше на задни крака лъв, изкусно изработен, с щит с изобразен на него кралски герб около шията, със скиптър в едната лапа и меч в другата. От двете страни на пътя се издигаха и великолепни шатри: платнищата на входовете им бяха дръпнати назад и разкриваха образите на свети Георги, свети Едмънд и свети Едуард Изповедника. В други издигнати за церемонията шатри хорове от момчета, облечени като ангели в бяло и златно, с клонки зановец и лавър в косите, припяваха с трептящи гласове:
Навлязохме в Чийпсайд, където постройката при Големия канал — просторна сграда, която покриваше главното напоително съоръжение на Лондон — беше преобразена в приказен замък, пълен с облечени в златотъкан плат девойки, с коси, украсени със скъпоценни камъни. Те пееха с прекрасни гласове —
След това отплавахме нагоре по реката до Тауър. Потеглихме от Кралските стълби в Уестминстър във великолепна, сложно украсена кралска баржа, чиито лодкари се привеждаха над веслата, докато Едуард и Изабела, разположили се на тронове под златен балдахин, поздравяваха тълпите, застанали от двете страни на Темза. Минахме покрай прочутите кейове Куинсхийт, Даугейт и останалите и за първи път изпитах ужаса да пориш водите между опорите под Лондонския мост. Едно истински страховито преживяване, в което буйната, кипяща вода бумтеше подобно на пъклени барабани, а пръските вода и пяна летяха като дъжд, докато най-сетне спуснахме бавно котва на кея на Тауър, а там Сандуик и Бакел, облечени в яркоцветните одежди на кралския дом, чакаха да ни поздравят.
Никога няма да забравя първото си влизане в Тауър — тази мрачна и потискаща, и все пак в някои отношения елегантна крепост, която щеше да изиграе такава важна роля в живота на господарката ми. При построяването и обновяването на абатството и двореца Хенри III беше копирал най-доброто от Франция, но Тауър беше страховито напомняне за воинските навици на стария крал. Нищо чудно, че Сандуик беше така привързан към него. Място за войници, построено за война, чиито размери и якост сами по себе си бяха достатъчни да сплашат и подчинят неспокойните лондончани, той се извисяваше над реката с централната си кула и опасващите го стени, дълбоки крепостни ровове, внушителни бастиони, извисяващи се кули и зинали като пещери входове, защитени от високи стрелкови кули, с тесни процепи за стрелба и проходи, и подвижни вертикални решетки на крепостните врати. Влязохме през Лъвската порта и продължихме към моста, обгръщащ покрития със зелена тиня, вонящ крепостен ров, покрай външните отбранителни стени, където ревяха животните от кралската менажерия — лъвове, леопарди и други страховити зверове. Спряхме и се заслушахме в тях, след това продължихме през Средната кула, минахме под кулата Байуърд и се озовахме във външния крепостен двор — широко, открито пространство, простиращо се между две свързващи отделните укрепления стени, където се намираха конюшните, складовете и жилищата на войниците и слугите.
Продължихме нататък под кулата „Сейнт Едмъндс“, минахме през друга порта и влязохме в затворен със стени вътрешен двор, отделен от останалата част на крепостта чрез голямата четириъгълна крепостна кула, както и кулите „Уейкфийлд“ и „Лантърнхорн“. За свързването на тези кули бяха построени жилищни сгради, внушителни постройки с бяла и розова мазилка и смолисточерни греди върху каменни основи с покриви от червени керемиди. Големи остъклени прозорци осигуряваха и светлина, и въздух, а подовете вътре бяха от полирано дърво. Стените на всички стаи бяха боядисани така, че наподобяваха дялан камък и украсени с привлекателни фризове с изображения на животни, растения, цветя, ангели, грифони и многобройни хералдически фигури. Една от тези сгради в крепостта, която Сандуик наричаше своя Замък на обръча, беше
