— Истина е.
— Какъв пост заемаше той?
Отговорих. Въпросите се посипаха като дъжд от стрели. Не бях изплашена, хватката не беше здрава и аз разпознах същия глас, висок и ясен, който отекваше по мрачните стъпала на лечебницата в малкия манастир „Свети Августин“. Мъжът отпусна ръката си.
— Кажи на придружителите си, че си в безопасност.
Побързах да се подчиня — коремът ме присвиваше от вълнение. Когато се върнах в стаята, свещите бяха отново запалени и непознатият, облечен в тъмно кадифе, с епитрахил около врата и преметнат на ръката манипул, продължаваше да води службата. Стоеше до масата, свел глава, четейки канона на Светата литургия от разтворения върху поставката малък молитвеник. Вдигна просфората — кръгло бяло парче хляб — и едва чуто изрече над нея думите на освещаването, след това взе оловната чаша и освети виното. Коленичих пред масата и разгледах внимателно този странен свещеник. Беше доста млад, строен, висок около метър и осемдесет. Имаше продълговато, по-скоро сериозно лице, леко изпито. Носът му беше прав, устните — пълни, устата — белязана от „бръчици на смеха“, с каквито бяха заобиколени и прекрасните му сиви очи. Косата му беше прошарена, разделена на път по средата. Когато за първи път го видях в кръчмата „Орифлам“ в Париж, тя беше по-къса, но сега се спускаше под ушите му. Високите скули му придаваха строго, доста сурово изражение и въпреки това, когато се вгледаше в мен, очите му се присвиваха весело. Поднесе ми Светото причастие, като отчупи с дългите си, тънки пръсти част от големия хляб, а после — глътка от Христовата кръв от висока оловна чаша. След
Ах, всеблаги Иисусе, споменът е толкова ясен, сякаш е било вчера. Беше облечен в къса дреха с тъмносини гамаши в същия цвят; носеше тесни, малко ожулени ботуши. От него се излъчваше приятен мирис на мента и тамян. Той просто се взираше в мен. Отвърнах на погледа му. Бог и всичките му светци да са ми на помощ, в този миг го обикнах. Така е! След чичо Реджиналд, Бернар дьо Монтегю беше единственият човек, когото някога истински съм обичала! Готови сте да пренебрегнете подобен разказ като някоя от измислените истории на трубадурите. Направете го! Казвам истината. Вероятно е, физически е възможно, да се влюбите само за няколко мига и едва по-късно да го осъзнаете. В такива случаи сърцето не бие по-бързо, нито пък кръвта се движи по-мощно. Изпитах само дълбоко усещане за покой, желание да съм близо до него, да гледам, да говоря, да докосвам. Когато описват душата, учените мъже говорят за нея така, сякаш нейното вместилище е в плътта. Кой го казва? Нима не може плътта да се помещава в душата и защо да не може душите да се целуват и сливат, да стават едно цяло, когато се срещнат? Менестрелите пеят една песен — думите й сега ми убягват — за това, че нашите души са като недовършени мозайки: сами те са недовършени, но когато срещнат своята половинка, те придобиват собствена богата пълнота. Бертран дьо Монтегю бе моята половинка. Ако той е в пъкъла и аз бъда с него, ще се чувствам като в рая, а без него дори раят ще ми се струва истински ад. Затворя ли уморените си стари очи, той е там — кротък, със спокойно лице, с онази леко крива усмивка и очите му, весели и любящи, се взират в мен. Заспя ли, той идва — дори сутрин точно когато се събуждам, той е винаги при мен. Вървя ли през оживената колонада, понякога зървам да се мярка нещо цветно. Той ли е това? В онази мразовита февруарска сутрин, преди толкова много години, той докосна лицето ми така, както беше докоснал душата му.
— Матилда, малка моя, трябва да вървим. Твоето пристигане може да донесе голяма опасност. Нокталиите може да са те последвали.
— Кои?
Той отново докосна бузата ми.
— Няма значение, трябва да тръгваме.
— Имам придружител, Ап Ител, той е…
— Остави го — отвърна Дьо Монтегю, като протегна ръка. — Аз съм Бернар дьо Монтегю, с мен ще си в безопасност.
Стиснах ръката му.
— Ап Ител също ще бъде в безопасност, не го преследват. Ще го оставят на спокойствие веднага щом обкръжат тази къща.
— Но аз не забелязах никого.
— Разбира се, че не си, ти никога никого не забелязваш.
Той ме отведе нататък до стълбището. Не зададох никакви въпроси, не изразих учудването си. Последвах го навън през тясна врата и надолу по разнебитената стълба към улицата. Той вървеше целеустремено. Излязохме от мръсната странична уличка, свърнахме зад един ъгъл и от една ниша на около два ярда пред нас се измъкна фигура с качулка като на монах. Дьо Монтегю ме блъсна назад, пусна дисагите и измъкна меча и кинжала си. Противникът му се хвърли напред, но Дьо Монтегю парира удара, който онзи се канеше да му нанесе с дългия си уелски кинжал. Нападателят ни, чието лице беше скрито, се приведе като уличен побойник, с кинжал в едната ръка и с меч в другата. Двамата мъже се вкопчиха един в друг и се сблъскаха, тропайки с крака, при което се разнесе звън на стомана. Дьо Монтегю рязко се отскубна и се освободи, но вместо да отстъпи назад, връхлетя бързо, забивайки меча си дълбоко в стомаха на противника си. Платеният убиец рухна, плюейки кръв.
Отекнаха стъпки, изсвири рог. Побягнахме нататък по тесните улички. Дьо Монтегю, комуто тежките дисаги пречеха да се движи бързо, ме повлече за ръката. Спрях, събрах полите си и грабнах една от кожените торби. Дьо Монтегю, облян в пот, стисна ръката ми и затичахме нататък — смъртоносно, страховито бягство през тесните лондонски улички — занемарени, мръсни, задръстени с воняща мърша и всякакви боклуци. Тъмни силуети се трупаха като призраци на праговете и входовете на уличките. Блудници, с избелени лица и боядисани в червено коси, ни зяпаха; просяци, мръсни и сакати, размахваха металните си панички за милостиня; жълти мършави кучета, чиито ребра се брояха, ни се зъбеха и ръмжаха; голи деца се разбягваха, щом ни видеха да се приближаваме. От прозорци и врати ни замерваха с отпадъци. Криволичехме и свивахме в различни посоки като зайци, навлизайки по-навътре в бедняшките квартали около Уайтфрайърс — лондонския ад на земята, с рушащи се къщи и пълчища от злосторници. Те не се изпречваха на пътя ни. Смятаха, че сме престъпници, бягащи от закона, а оръжейният колан на Дьо Монтегю ги караше да стоят надалече.
Бях на края на силите си. Тялото ми лепнеше от пот, болка пронизваше ребрата ми, краката и стъпалата ме боляха и бяха натежали като олово, очите ми бяха замъглени от сълзи. Свърнахме по един изровен коларски път. Дьо Монтегю ме повлече през обрасла с растителност порта в едно запуснато гробище, с рушащи се кръстове и избуяли бурени. Затичахме към вратата на параклиса. Дьо Монтегю я отвори с ритник и ние влетяхме в покритото с плесен преддверие, като се подслонихме в едно кътче недалече от Дяволските двери. Свихме се между кръщелния купел и стената, като си поемахме мъчително въздух и бършехме потта от лицата си. Дьо Монтегю остана нащрек, напрягайки слух като дебнещ крадец да чуе някакъв шум от преследване. Отначало само седеше изпружен, с изпънати крака и сведена глава. Аз се съвзех първа и задишах по-бавно. Взрях се в грубите рисунки по стените, разказващи на вярващите известната история за стълбата на спасението към другия свят. Спомням си това съвсем ясно — то подхождаше на собственото ми настроение след подобно ужасно бягство. В десния ъгъл на картината беше изобразено райското дърво на познанието, а около него се беше увила змията. Над нея се виждаше мост от остри колове, по който кохорта от демони бе подкарала послужили си с измама търговци. Под това изображение се виждаше друго — на лихвар, когото измъчваха с огън. В центъра на картината беше стълбата на Яков, по която душите се изкачваха към Христос. Някои стигаха до върха, но други биваха сграбчвани от демони, за да бъдат подложени на безброй страховити мъчения в ада. Едно куче гризеше ръката на жена заради това, че бе показвала повече грижовност към него, отколкото към бедняците; един пиян поклонник беше затворен в бутилка; демони варяха убийци в кипящ казан; подобно на грифон същество дъвчеше краката на танцьори на неприлични танци. Изправих се да я разгледам по-внимателно, като се опитвах да се разсея. Гърдите още ме боляха, стомахът ме присвиваше. Накрая изтичах навън в пустошта да се облекча. Лепкавият студ смрази потта по тялото ми. Измих ръцете си в заледено езерце и се върнах в църквата.
— Какво е това място? — попитах.
— Параклисът на мъртвите — отговори Дьо Монтегю, застанал с гръб към мен, загледан в стенописа. —
