— Да, господарю — подхвърлих насмешливо.
— Сега ще те оставя. Ще отида сам в Тауър. Ако си с мен, може да те познаят, ще разберат кой съм, ще запомнят лицето и описанието ми. Ако искаш да се свържеш с мен, иди в една кръчма на кея „Света Катерина“, недалече от Тауър, която се нарича „Изгледът на Уитби“. Кажи на кръчмаря, че търсиш мастър Арно, майстора на лъкове, кажи часа и си тръгни. Разбираш ли?
— Не съм глуха, нито пък няма — отвърнах сопнато, натъжена, че си тръгва.
— Върви сега, Матилда — промърмори Дьо Монтегю. — Пътят е чист. Намираш се близо до Тауър, затова никой няма да ти стори зло. Не сваляй качулката от главата си — настоя той. — Аз ще те последвам.
Преглъщайки резкия си отговор, излязох на улицата, следвайки напътствията, дадени ми от Дьо Монтегю. Тръгнах зад група писари, връщащи се от съда за обичайни жалби в Уестминстър, и вървях след тях, докато стигнах тесните улички, водещи надолу към реката. Наглед бях най-обикновена прислужница, изпратена да изпълни поръчка. Бях стигнала подстъпите към Тауър, когато, близо зад себе си, чух надигащия се шум на тълпата. Хвърлих поглед назад: конници си проправяха път по улиците. Марини! Синьо-златистите знамена на Франция се развяваха и плющяха на лекия ветрец. Френският кортеж се движеше надолу към Тауър с цялата величественост, която беше успял да си придаде. Забързах нататък и се присъединих към тълпите, трупащи се по продължение на подстъпите към Лъвската порта. Огледах се наоколо, търсейки с поглед Дьо Монтегю, но от него нямаше и следа. Затърсих Гастон с огненочервената коса, но отново не забелязах нищо необичайно. Можех да продължа и да се покажа пред Сандуик и Казалес, които чакаха пред главната порта, но исках да остана. Притеснявах се заради Дьо Монтегю, а дори и заради онзи Гастон дьо Прьо, когото никога не бях срещала. Освен това исках да видя какво ще стане, бях изпълнена с нетърпение да стана свидетелка на смъртта на Марини и останалите. Отмъщението, кръвната вражда — такива пожари не започват изневиделица: те се разпалват, силата им се увеличава и намалява, те едва тлеят, но все пак горят. Не бих се смутила да гледам как убиват Марини. Молех се той, дръзкият преследвач, да се превърне в преследван.
Най-сетне те пристигнаха в цялото си бляскаво великолепие — украсени с лилиите на кралския герб знамена плющяха във въздуха, слънцето хвърляше отблясъци върху доспехите и скъпоценните камъни, заобиколени от служители и тежковъоръжени войници. Тълпата се приближи. Бързо огледах грубите лица, сълзящите очи, раздърпано облечените блудници от кея, покритите с прах дърводелци, парцаливите деца, танцуващи от крак на крак. Търсех да зърна нещо необичайно — продавач на реликви с гердан от кости, душещ въздуха като ловно куче. Видях някакъв дрипав празноглавец, сигурно от някой приют за малоумни: имаше червена коса, но лицето му беше безизразно, а погледът — празен. Зърнах млад червенокос мъж, който с бутане си проправяше път през тълпите, но той спря и зашепна нещо в ухото на младо момиче.
Френската кавалкада, с бавно движещи се коне, приближи Лъвската порта. Казалес и Сандуик, в туники в алено и златисто, кралските цветове, украсени с озъбените леопарди на Англия, се отправиха към тях. Един просещ монах, чиято обръсната глава проблясваше на слънцето, се отдели от тълпата.
— Монсеньор Марини, нося писмо от краля.
Марини дръпна поводите и спря сред звън на копита и облак прах. Монахът се приближи, вдигнал високо парчето пергамент, после замахна бързо с дясната си ръка: кинжалът се изви като змия към корема на Марини. Сандуик, който беше излязъл напред да улови поводите, се приближи още по-бързо, и бутна коня на Марини към нападателя. Конят, вече изплашен, с тропот се дръпна встрани, поваляйки нападателя на земята. Групата на Марини моментално бе заобиколена от тежковъоръжени английски войници. Казалес крещеше на останалите да се придвижат напред, за да направят обръч. Изсвири рог. През Лъвската порта се изсипаха уелски стрелци, опънали тетивите на лъковете си. Тълпата, стресната от това внезапно нападение, изведнъж се разпръсна. Излязох напред. Един груб церемониалмайстор ме сграбчи за рамото. Освободих се и му показах личния печат на Изабела, после забързах нататък през портите. Свитата на Марини беше продължила в галоп напред и беше влязла във вътрешното отделение, където сега цареше безпорядък: коне цвилеха, крещяха мъже, припряно се затваряха порти, подвижните решетки на крепостните врати се спускаха със свистене. Държах се надалече от тълпата. Марини не беше ранен, но очевидно бе изпаднал в ярост. Все още на коня, той крещеше на Казалес на френски. Сандуик изпращаше още мъже да се качат горе на бойниците. Зърнах как отвеждаха нападателя долу в едно подземие под една от кулите. Безшумно се промъкнах през хаоса и минавайки покрай стражите, стигнах до стаята на Изабела. Тя стоеше и надзърташе през един от прозорците, чиято малка горна част беше отворена. Обърна се, когато влязох, и веднага освободи пажовете, които разстилаха платове на леглото пред нея, за да ги разгледа. Принцесата залости вратата след тях. По лицето й бе плъзнала червенина, очите й блестяха.
— Матилда, Матилда, къде беше? Какво се случи?
Сепнах и й разказах всичко. Бяхме допрели глави и шепнехме, за да не ни чуят подслушвачите. Тя слушаше напрегнато, макар да се разсейваше от онова, което ставаше навън. След като свърших, тя изрази дълбокото си съжаление, че Марини се е измъкнал на косъм, но каза, че ще изиграе ролята на лицемерно загрижена и ще му изпрати благопожеланията си. Изглеждаше по-разтревожена заради Дьо Монтегю и за това, какво можеше да знае той, и ме помоли да повторя онова, върху което ми беше казал да се задълбоча, „както набожна монахиня би се задълбочила върху псалтира“.
— Той може да се скрие тук — заяви тя. — Ще бъде в безопасност. Аз организирам домакинството си. Какъвто и да е в действителност, той може да се скрие тук. Той има познания по латински и говори гладко френски и английски — може да бъде мой писар — тя плесна с ръце. — О, това ще ощастливи сърцето ми, но, Матилда, ами убиецът? Открий дали това е бил Гастон, виж какво може да се направи. Иди в онази кръчма, „Изгледът на Уитби“, и намери… — тя замълча, когато Казалес почука и влезе. Той се поклони на Изабела и ми намигна.
— Милейди, Матилда сигурно ви е съобщила новината. Монсеньор Марини беше нападнат — невредим е, но е разгневен.
— А наемният убиец, сър?
— Някакъв безумец, ваша светлост. Нарича себе си Архангелът Ахитофел, изпратен от онзи, който живее сред тишина, за да избие кралете на земята. Той смята, че Марини е кралят на Англия.
— Все още не — отвърна троснато Изабела.
— В подземията е, танцува и пее — продължи Казалес. — Безумец е, но въпреки това ще бъде обесен. Матилда, била си в града? Трябва да се движиш внимателно, след като наоколо има такива глупаци. Е, добре, ние всички ще трябва да… Ваше величество — продължи припряно той, — коронацията ще бъде обявена за двайсет и пети февруари. Това е поводът да дойда тук. Нашият господар, кралят, нареди на мен и Розалети да осигурим всичко, от което имате нужда. А дотогава ваше величество, както е обичаят…
Казалес обясни, че и Изабела, и Едуард ще трябва да отседнат в апартаментите в Тауър. Слушах с половин ухо, докато мислех за убиеца и кой ли може да е той в действителност. Щом Казалес си отиде, Изабела ми каза какво да направя и аз се върнах във вътрешното отделение. Лорд Марини и големците бяха отведени горе да се срещнат с краля, но в двора бе пълно с техни слуги и хора от свитата им, хранещи се с ястията, които комендантът на Тауър беше наредил да сервират на масите отвън. Най-сетне Сандуик излезе от една врата, като се препъваше. Зърна ме и забърза през коридора към мен.
— Матилда, Ап Ител се върна. Чакал те, но когато се качил по стълбите на онази къща, теб вече те нямало, затова се върнал тук. Разтревожих се — той смъкна шапката си, украсена с боброва кожа, по-ниско на главата си. — Не казах на никого, че си излязла, но — продължаваше да бърбори той — чу ли новината? Добре, добре — промърмори той, като не ми даде възможност да отговоря каквото и да било. — Някакъв лунатик, Матилда, напълно обезумял. О, между другото, благодаря ти за отварите — те ободряват старото ми тяло — комендантът на Тауър продължаваше да бърбори безгрижно, но точно това е трудното, нали — да откриеш скритото значение на думите, скритите разлики между онова, което езикът изрича, ухото чува, а сърцето разбира. После думите се връщат като призраци да ви преследват, но в момента, когато ги чувате, не винаги успявате да ги разберете наистина. Бях изпълнена с нетърпение да отправя молбата си; бях нервна, разсеяна. Сандуик беше обхванат от подобно настроение — доволен, че съм се върнала невредима, но въпреки това умът му беше другаде, затова трябваше да повторя молбата си.
— Искаш да видиш затворника? — Сандуик ми хвърли невярващ поглед.
— Моята господарка поиска това. Нейна светлост желае да се увери, че този луд е именно това, за което се представя.
