— Възможно ли е да не е така?
— Сър Ралф — отговорих, — именно затова желая да го видя.
Комендантът на Тауър захапа палеца си, и заклати глава ту на една, ту на друга страна.
— О, хайде, добре, последвай ме — изръмжа той.
Прекосихме вътрешната част, минахме през един вход на кулата „Уейкфийлд“ и слязохме по осеяните с мръсотия стъпала, осветени от високи факли. Неуспелият убиец беше затворен в малка килия със зарешетено прозорче високо горе във вратата. Сандуик отвори вратата и сложи една факла в халка на стената. Затворникът лежеше свит в ъгъла. Кафявата му роба беше парцалива, лицето — насинено и мръсно, очите му проблясваха през мръсотията. Щом Сандуик затвори вратата зад нас, мъжът скочи на крака и оковите му прозвъннаха. Той се протегна, колкото му позволяваха веригите, след това подхвана шутовски танц, като подскачаше нагоре-надолу, пляскайки по покритите със зелена плесен хлъзгави стени, после залитна назад. Пееше някаква налудничава песен за полята на смрачаване. После се смъкна на колене, като сключи ръце и неясно замърмори Господнята молитва.
— Безумец — изръмжа Сандуик. — Поразен от луната, човек, лишен от разум. Но нашият господар, кралят, произнесе присъдата си над него. Ще бъде обесен утре точно преди пладне на общите бесилки на кея „Света Катерина“.
Лудият вдигна глава — само за миг видях промяната в погледа му.
— Луд — съгласих се аз, — побъркан. Познавах един човек, който изпадна в подобно състояние, Гастон дьо Прьо — изрекох високо, — това беше името му. Мислеше се за монах. Направих за него всичко, каквото можах…
— Красива господарке. — Затворникът се взря в мен. Приближих се така, че застанах между него и Сандуик. Безумният поглед бе заменен от изражение на неподправено отчаяние. — Красива господарке — гласът имитираше лудостта, — нужна ми е утеха — нуждая се от Светия кръст.
Наведох се, без да обръщам внимание на възраженията на Сандуик.
— Ще видя какво мога да направя.
Сандуик свали факлата, отключи вратата и ме изведе навън.
— Сър Ралф — насилих се да се усмихна, — позволете ми да дам на този клетник някаква утеха. — Извадих молитвената броеница от кесията си и преди Сандуик да успее да възрази, се вмъкнах обратно в килията и коленичих пред затворника.
— Гастон? — прошепнах.
Той кимна.
— Кажете на Бертран — прошепна той. — Утехата е такава — очаквам кръста.
Пуснах молитвената броеница в ръцете му и излязох тичешком от подземието. Навън Сандуик се вгледа любопитно в мен, промърмори, че държанието ми е странно, и заключи вратата. Щом излязохме от Тауър, Сандуик ме дръпна за наметалото.
— Матилда — той ме придърпа по-близо, — не знам какво вършиш. Държа си езика зад зъбите и наблюдавам — той погледна нагоре към сивото небе. — Онзи затворник… Срещал съм достатъчно луди и започвам да се питам дали е толкова лишен от разум, колкото показва.
Наведох се по-близо и го целунах по бузата.
— Сър Ралф, онова, което сега е скрито в тъмнината, един ден ще излезе на дневна светлина. А сега отново имам нужда от Оуейн-Ап-Ител.
Единадесета глава
„Почти всички благородници прекарват времето си в замисляне на злини.“
Малко по-късно, докато уелсецът задаваше безброй въпроси за случилото се по-рано през деня, излязохме от Тауър и се отправихме надолу към „Изгледът на Уитби“.
Кръчмата се намираше на ъгъла на тясна уличка, от която се разкриваше изглед към кея и мрачната разклонена бесилка, от която висяха труповете на речни пирати. Според табелките, привързани към безжизнените им ръце, тримата бяха отмъкнали от църквата „Сейнт Ботолф“ в Билингсгейт една дарохранителница и две поставки за свещи. Бяха обесени призори и се полюшваха зловещо в режещия вятър, гърчеха се върху намазнените въжета, а бесилката проскърцваше. Загледах се в тях, мислейки си за Гастон, и влязох в просторното общо помещение. Беше приятно, гостоприемно място с нисък таван, с почернели от пушек дървени греди, от които висяха бутове шунка, разни сирена и прясно изпечен хляб в плетени кошове. Голямата обща маса привличаше вниманието, простряла се от бъчвите от двете страни на тезгясите до далечната стена, други малки маси бяха поставени покрай прозорците. Подът беше изметен и посипан с мека зелена тръстика, във въздуха се носеше наситена и изкусителна миризма от напоен със сосове свински бут, който се печеше над огъня. Един кръчмарски чирак, когото имам основателна причина да си спомням, с чорлава коса и няколко липсващи зъба, ми махна с ръка и ме упъти към една маса. Ап Ител стоеше на прага, загледан любопитно вътре. Без да обръщам внимание на момчето, прекосих помещението и се приближих до тезгяха, където кръчмарят, висок и слаб като върлина мъж, почти изцяло увит в тежка кожена престилка, пълнеше високи чаши за рибарите, които току-що бяха продали дневния си улов. Попитах за мастър Арно, майстора на лъкове, и казах, че ще се върна в часа на вечернята. Кръчмарят ме погледна и вдигна очи към небето.
— Бордо! — възкликна той. — Най-доброто бордо? Разбира се, че имаме от него, мистрес, елате да ви покажа една бъчва — той вдигна ръка. — Неразпечатана, току-що пристигнала от Гаскония. Елате, елате! Вашата господарка ще остане доволна!
Не ми оставаше друго, освен да го последвам в дъното на кръчмата и надолу по стълбите към избата. През цялото време той неспирно бъбреше за „най-доброто бордо“. Стигна до долу, отвори със замах вратата на избата и ме въведе вътре. Изчаках, докато той палеше лоени свещи във фенерите.
— Била е използвана от контрабандисти — обясни той, като отмести една фалшива бъчва, разкривайки вратата зад нея. Той почука, вратата се отвори и навън излезе Дьо Монтегю. Кръчмарят се поклони и излезе от избата. Тамплиерът се приближи и застана в езерцето от мъждива светлина.
— Знаех, че ще дойдеш — прошепна той. — Казах на мастър Томас да те доведе тук долу веднага. Е, добре. Гастон е заловен — беше обръснал главата си, за да не го позная — очите на Дьо Монтегю се вгледаха изпитателно в лицето ми. — Бяхме толкова близо.
Разказах му как Гастон се преструваше на луд, на безумец, че искаше утехата на разпятието и че ще потърси с поглед кръста, преди да бъде обесен по пладне на другия ден.
— Той иска да бъде изповядан — отвърна Дьо Монтегю. — Бог да му е на помощ. Прави се на луд, за да не бъде разпитван. Слушай, когато се върнеш — настоятелно рече той, — изпрати му съобщение, кажи му, че ще му намериш разпятие. Гастон ще разбере.
— А вие? — попитах. — В безопасност ли сте тук?
— Синът на кръчмаря беше земевладелец тамплиер в Бордо — той не е издайник — Дьо Монтегю прекоси избата и когато се върна, донесе малка бъчвичка: на печата върху запушалката пишеше, че това е бордо от лозе близо до Сен Сардос. — Дай това на господарката си.
— Тя знае какво сте имали предвид — отвърнах, вземайки буренцето, — когато ме помолихте да мисля като монахиня. Вие трябва да сторите същото като мен — да се подслоните сред домакинството й.
Погледнах го толкова сериозно, че Дьо Монтегю се засмя и ме целуна по челото.
— Аз съм свещеник, Матилда, и все пак ти ме гледаш… — Той поклати глава. — Кажи на господарката си, че ще бъда неин предан служител; ще й бъда верен, докато тя ми е вярна — той отново ме целуна по челото. — Върви, Матилда, и не се връщай утре тук.
Разбира се, пренебрегнах думите му. Върнах се в Тауър нервна и разтревожена. Ако Дьо Монтегю искаше да присъства на обесването, това можеше да го направи уязвим. Изабела се съгласи. Дьо Монтегю
