възможността да изпробва ноктите си. Аз бях също толкова твърдо решена, точно толкова непреклонна.
Старият Сандуик ме наблюдаваше все така внимателно. Студеното време и обременителните задължения отслабиха здравето му. Отново започнах да му приготвям отвара от върбинка и други отвари за облекчаване на болежките, като го предупредих да внимава с дозата. Трябваше да следя по-внимателно какво пие в действителност. Комендантът изглеждаше дълбоко трогнат от загрижеността и вниманието ми, и ми се отплащаше с малки подаръци. Открито хвалеше онова, което наричаше мои „медицински умения“. За голямо удоволствие на Изабела, всички от гарнизона — войници, слуги, техните съпруги и близки — започнаха да се появяват ежедневно във вътрешното отделение на двореца за помощ и подкрепа. Сандуик, Бог да даде покой на душата му, отвори складовете и предостави прахове и изсушени билки, като дори изпрати хора да купят още от градските аптеки. Болежките бяха главно незначителни. Никога не забравях остроумната забележка на чичо Реджиналд, че неговите пациенти обикновено се изцеляват въпреки упоритите усилия на своя лекар.
Началото на типичните за зимата болести ми предостави възможност да наблюдавам, да лекувам и да се уча. Предписвах сок от кисели плодове при възпаления в устата, сок от бръшлян против възпаление на носа, сварено във вино огнивче против ревматични болки и сладки бадеми при болки в ухото. Имах работа с обичайните порязвания и натъртвания, които трябваше да се почистват и лекуват; счупванията, които трябваше да се наместват и шинират, лапите, които трябваше да се налагат. Обяснявах колко необходима е чистотата, а когато оплакванията от гадене и стомашни разстройства зачестиха, прегледах складовете за месо, осолено и сложено в саламура за зимата, и открих такова, което бе така омекнало и разложено, че гъмжеше от ларви. Сандуик побесня и продавачът на месо, отговорен за случилото се, остана на позорния стълб в Тауър цял ден. На врата му бе окачено мръсното негодно месо, което беше продавал, а останалото се раздаваше на минувачите, за да го замерват.
По-важно за мен беше, че Дьо Монтегю се присъедини към домакинството на Изабела, вмъквайки се с лекота, без да предизвика подозрения. Бяха пристигнали купища молби от мнозина писари и дребни чиновници от Оксфорд и Кеймбридж — всичките с искане за назначения. Дьо Монтегю минаваше за един от тях. Снабден с фалшиви документи, каквито всъщност сигурно мнозина от молителите са имали, той се яви пред Казалес, Сандуик и Розалети. Оказа се, че говори гладко английски, френски, кастилски и латински. Представи се като войник, учен човек, получил образованието си в Болоня и Равена, гасконец по произход, който беше обикалял из Европа и бе усвоил добре дворцовите маниери, много опитен в изготвянето и подпечатването на документи, който сега желаеше да се издигне на служба в кралския двор. Откакто беше започнал да се укрива, Дьо Монтегю беше престанал да използва бащиното си име, укривайки се под името на майка си, така че можеше да смесва истината с измислицата. Когато го разпитаха, той се държеше почтително и вежливо, затова без задръжки препоръчаха на Изабела да го приеме. Дьо Монтегю бе назначен като главен секретар на Червения печат в службата, отговаряща за гардероба на кралицата. Присъствието му ми вдъхваше дълбока утеха. Въпреки това се придържах към предупреждението на Изабела да бъда благоразумна и да оставя всекидневните дела на домакинството й да поглъщат вниманието му все по-дълбоко.
Дьо Монтегю играеше ролята си, бидейки приятел на всички и съюзник на никого в дребните разцепления и домогвания към издигане, които постоянно са на преден план в едно голямо домакинство. Когато все пак се срещахме в някой склад, за да направим списък или да наглеждаме стоварването на стоки, говорехме и разменяхме клюки шепнешком. Дьо Монтегю се беше променил: вече не толкова загрижен за положението си, той изглеждаше по-заинтригуван от това, което ставаше с мен. Именно той ме подтикна да започна дневниците си, които пишех шифровано. Пазя ги и до днес.
— Изброявай — настойчиво рече Дьо Монтегю, — изброявай нещата, които се случват. Те са симптомите, Матилда — търси причината. Накрая всички неща стигат до логичния си завършек: трябва да има, ще има решение за всичко това.
Често размишлявах върху думите му в дните преди коронацията. Разделях времето си между обслужването на принцесата, приготвянето и разнасянето на лекарства и спомените за миналото. Дьо Монтегю говореше истината и ме подтикна към действие. Шокът и болката от последните няколко седмици намаляваха. Защо трябваше да стоя като някоя набожна послушница и да се оставям да бъда нападана, заплашвана, потискана и тормозена от величията? Можех да отвърна на удара. Чичо Реджиналд беше суров и взискателен наставник: винаги беше настоявал да правя списък на симптомите.
— Записвай — нареждаше той — всичко, което забележиш по отношение на дадено страдание или билка. Изучавай отбелязаното, размишлявай, търси обща особеност и нелогични изменения. Матилда, две неща направляват живота ти: страстта и логиката. Те не си противоречат, а се допълват взаимно — погалваше ме по челото. — Матилда, обичам те като дъщеря, затова и искам да си близо до мен. Е, какво илюстрира първата част от изказването ми?
— Страстта, чичо.
— Добре, а втората?
— Логиката — усмихвах се.
Милостива Богородице, Дево Марийо, дори сега, години по-късно, сълзите пак напират в очите ми. През онзи мрачен февруари призракът на Реджиналд дьо Деинкур завладяваше душата ми все повече и повече. Може би това се дължеше на появата на Дьо Монтегю, на онова, което Изабела наричаше поврат, или пък може би, подобно на боец, умело служещ си с меча, исках най-сетне да изляза от сенките, за да се изправя срещу враговете си. Върнах се към дневниците си, записвайки със сбития си почерк и с тайнопис всичко, което си спомнях: онази сутрин пред помещението за мъртъвци, схватката на стълбите в Кентърбъри и най- важното, онзи миг, когато бях бутнала вратата на мосю дьо Витри, за да я отворя. Добавих дребните подробности от въпросните дни — какво бях яла, какво бях видяла, за да дадат тласък на размислите ми. Следвах правилата на лечителското изкуство, съсредоточавайки се точно върху нещата, които бях видяла и преживяла и върху които бях размишлявала. Отново и отново се връщах към клането в дома на дьо Витри. В онзи ден бях убила човек. Бях шокирана, бях побягнала, затова душата ми бе неспокойна. Спомних си как влязох в къщата на търговеца. Съсредоточих се върху един определен факт: входната врата беше отворена, резето беше вдигнато, не беше заключено. Защо? Наемникът можеше да е убил жертвите си и да си е тръгнал, но той със сигурност щеше да пусне резето на входната врата и да избяга през някой прозорец, за да запази убийствата в тайна колкото е възможно по-дълго. Това ли беше важното? Дали убиецът беше пропуснал да съобрази? Или пък — и вече започвах да се уверявам в това — аз го бях изпреварила? Дали не бях влязла в онази къща, преди той да успее да превърти ключа и да дръпне резетата? Със сигурност един убиец би заключил и залостил вратата, за да не би някой да влезе зад гърба му, както бях сторила аз? Представих си, че стоя в коридора, оглеждайки сенчестите ниши и малките стаички, от които се отиваше нататък в къщата. Беше ли се спотайвал убиецът там, когато влязох? Но ако беше така, защо не ме беше нападнал? Зададох същия въпрос на Дьо Монтегю — той също беше озадачен.
— Да, да — шепнеше той, когато се срещнехме в някой ъгъл на замъка. — Смъртта на дьо Витри е в сърцето на цялата тази мистерия. Случилото се през онзи ден може да се окаже ключът. Да видим — добави той, — какво щях да направя, ако аз бях убиецът? — той присви очи. — Щях да заключа онази врата зад себе си. Да, Матилда, точно това щях да направя. Защо той не го е направил?
Така или иначе, не можех да се срещам често с Дьо Монтегю. Крепостта Тауър беше място, където се допускаха малцина, и не знаех на кого мога да се доверя. Въпреки това, бях доволна, че той бе вече пълноправен служител в домакинството на Изабела, щеше да получава облекло и заплащане на всеки три месеца, считано от следващия Великден. Той беше сключил споразумение с един закръглен висш чиновник от Кралския съд, Уилям дьо Будон, човек, по-късно изиграл важна роля в делата на Изабела — но за това по-късно.
Дьо Будон харесваше Дьо Монтегю и често го използваше, така че в Тауър се опитвах да се държа на разстояние. По един въпрос и двете с Изабела бяхме категорични. Дьо Монтегю не биваше да нанася удар срещу Марини или когото и да било от френските пратеници — това щеше само да изложи на опасност нея и мен. С ръка върху Евангелията, той се закле да се подчини. Марини щеше да бъде оставен невредим, макар че Дьо Монтегю добави зловещата фраза „докато е в Англия“.
Около третата седмица на февруари Тауър се беше превърнал в средоточие на английския кралски двор и денем, и нощем, в празник и делник, защото всички дни бяха запълнени с приготовленията за
