коронацията. Бакел сновеше забързано напред-назад, изпълнен със съзнанието за собствената си важност, възхитен, че кралят бе решил той и Казалес да бъдат Рицари на Светилището за коронацията. И двамата, облечени в пълни доспехи от метални плочки, върху които носеха одеждите на кралския дом, щяха да стоят в специално издигнати шатри отстрани до стъпалата към Светая светих по време на церемонията. Бакел възбудено ни увери, че дърводелците вече изграждат павилионите от тежки греди в трансептите на абатството — последните щяха по-късно да бъдат пренесени и украсени със зеленина и зимни рози. Бакел и Казалес изпълняваха също и ролята на военен ескорт на Изабела, когато Марини и неговите приближени посетиха Тауър, за да бъдат официално представени на принцесата. В такива случаи, по заповед на Изабела, аз, подобно на Дьо Монтегю, се оттеглях; макар че една сутрин, докато стоеше заедно с мен при крепостната стена, той посочи един чернокос рицар с остри черти от свитата на Марини.
— Александър от Лисабон — промърмори той и се обърна с гръб, за да се загледа над назъбените стени, а аз сведох поглед към португалския рицар, който се беше превърнал в проклятието на живота на моя любим — и такъв щеше да си остане — дори тогава, дори само начинът, по който вървеше, ми напомняше за някой от гарваните в Тауър, заради неговата клатушкаща се, зловеща походка, с леко наведена глава, сякаш търсеше нещо по земята.
Изабела, както обикновено, прие бащините си министри само за да се спречка отново с тях заради назначаването на лекар в прислугата й, както и по други деликатни въпроси.
— Той се самозабравя — заяви тя, след като Марини си отиде. — Това не е Ил дьо Франс. Мосю дьо Марини започва да осъзнава пълната истинност на израза „какъвто бащата, такава и дъщерята“. Чух една любопитна история — продължи тя. — Вече попитах Дьо Монтегю, но той не може да помогне. Става дума за този португалски рицар, Александър от Лисабон. Той има разрешение от баща ми да преследва поданици на краля на Франция, тамплиери, укриващи се в това кралство. Очевидно е бил зает по югозападното крайбрежие.
— И? — попитах.
— Дьо Монтегю твърди, че съществува близка връзка между тамплиерите и голямото абатство в Гластънбъри, но че никой от неговите братя не би се скрил там. Един французин по тези места, твърди той, би се изложил на голяма опасност. Тогава защо Александър ще пътува през такъв пуст и изолиран район посред зима?
Подобни забележки трябваше да се пренебрегват заради изпълнените с работа дни. Казалес и Бакел, нашите постоянни посетители, носеха платове с втъкани в тях златни и сребърни нишки, от кадифе и сатен, между които Изабела да избира, заедно с ливреи, драперии и знамена за останалите в Тауър, които щяха да вземат участие в празненствата и церемониите. В същото време пристигаха още войски, в това число керниите, войниците от ирландското графство Керн — наемници, предани на Гейвстън, когото почитаха като велик сеньор — те излизаха на рояци през външните стени на Тауър, въпреки строгите заповеди на Сандуик. Старият комендант открито роптаеше срещу необузданото им държание и изразяваше неразбиране по въпроса защо на краля и на неговия фаворит са им нужни такива наемници. Здравето на Сандуик определено се влошаваше. Не смеех да му давам повече лекарства, но се надявах, че щом коронацията отмине и дойде пролетта, здравето му ще се подобри. Сандуик обаче се тревожеше повече за стария мечок Вотан, който боледуваше и отказваше храна. Изабела отправи писмено прошение към съпруга си да нареди Сандуик да бъде освободен от част от задълженията си, а един по-млад човек, Джон Кромуел, да му бъде назначен като помощник. Това просто увеличи решимостта на стария комендант и той дори отделяше време да надзирава полагането на стенописите в любимия си параклис „Сейнт-Питър-ад-Винкула“ — искаше да бъдат завършени, преди кралят да напусне Тауър.
Денят на коронацията наближаваше. В Уестминстърското абатство бяха издигнати допълнителни места за сядане, по триумфални арки по улиците бяха окачени гоблени и знамена, а главните пътища, по които щяха да минат кралят и кралицата, бяха почистени и посипани с чакъл. На 23 февруари заможните търговци от града, чиито баржи бяха окичени със знамената на техните занаяти, потеглиха нагоре по течението на Темза и се присъединиха към краля и кралицата за ритуалите по коронацията в параклиса на свети Йоан Евангелист. Сутринта на двайсет и четвърти Едуард и Изабела напуснаха крепостта и потеглиха за Уестминстър. Бе мъглива, леденостудена ранна утрин с ниско надвиснали, тежки и сиви като олово облаци и прелитащи снежинки. В това мрачно време Изабела сияеше като пламък, облечена във великолепна мантия в златно и сребристо, изработена от двайсет и три ярда скъп плат, цял поръбен и украсен с хермелин и обшит с украсена с перли дантела. Двете с нея седяхме в носилка, подплатена с бял сатен и украсена със златна дамаска, теглена от две стройни мулета, украсени с блестяща сбруя. Над нас се диплеше изкусно избродиран царствен балдахин; редом с носилката маршируваха тежковъоръжени войници в ливреи от алена дамаска.
Излязохме през Лъвската порта и тържествено се отправихме към Уестминстър. По протежение на главните улици бяха подредени дървени подиуми, на които се представяха живи картини. При Грейсчърч имаше фигура, изработена от рози и лилии; недалеч от Корнхил — жива картина, представяща добродетелната кралица; в Чийпсайд около прекрасния Кръст на Елинор43 се бяха събрали хорове, за да пеят песни във възхвала на Изабела, а градският писар й поднесе в дар кесия с хиляда златни марки. Учени от катедралата „Сейнт Пол“ произнесоха красиви речи, сравнявайки Изабела със силните и добродетелни жени от Библията. Навсякъде облечената в ярки цветове тълпа ни зяпаше и ни приветстваше от балконите, прозорците и праговете на къщите, всички окичени с платове, мантии и знамена с всякаква изработка и цвят.
При Темпъл Бар градските съветници официално се сбогуваха с нас. Продължихме по Кралския път и навлязохме в покрайнините на Уестминстър — истински малък град с имения, каменни къщи и хижи със сламени покриви. Тук живееха безброй дърводелци, бъчвари, ковачи, калайджии, бижутери, майстори на оръжие, хлебари, касапи и онези, които отговаряха за снабдяването на различните отделения на кралското домакинство: килера, склада за провизии, склада за подправки, свещарницата, гардероба и кухнята. Както и в града, по улиците и къщите бяха окачени алени и пурпурни платове. По криволичещите алеи и улички имаше още дървени подиуми, на които се представяха живи картини, алегории и мистерии за прекрасни девици и великани, ангели и дяволи. Набързо сковани маси се огъваха под тежестта на храната, с която бяха отрупани, а от чешмите бликаха струи червено и бяло вино. Влязохме във вътрешния двор на двореца с украсените с кулички постройки от резбовано дърво, с измазани фасади и боядисани прозорци — по всички проблясваше скреж и бяха засенчени от Голямата зала и величествено извисяващия се параклис „Свети Стефан“, който по онова време още не беше завършен.
На двете ни с Изабела бяха отредени покои близо до Бялата зала с великолепния стенопис, разказващ историята на Макавеите. Въпреки това, при пристигането ни онази сутрин, сред цялото онова вихрено зрелище, ек на тръби и рогове, знамена и транспаранти, скупчени в пъстроцветен облак, един спомен, почти като видение, завладя ума ми. Сякаш мъртвите, убитите, душите, напуснали този свят, преди да им е дошло времето, се събираха около мен, шепнейки на душата ми, за да предупредят сърцето ми. Стоях на прага на малката зала. От другата страна на настлания й с плочки под, при отсрещната стена, имаше няколко стъпала, излъскани до блясък, простиращи се нагоре и изчезващи в тъмнината. Един стар прислужник, понесъл ковчеже на дясното си рамо, се изкачваше с усилие, подпирайки се с дясната си ръка на стената, за да пази равновесие. Докато стоях на онзи праг, потръпнах от страх, имах чувството, че чашата на призраците излива съдържанието си около мен. Сцената ми напомни как бях влязла в къщата на мосю дьо Витри — как вратата се беше затворила зад гърба ми, и онзи прислужник, който лежеше наполовина извън стаята, вдясно от мен. Старият слуга продължи нагоре по стълбите в същия момент, когато една прислужница забързано заслиза надолу. Огледах се набързо из алковите, кътчетата и ъглите. Струваше ми се, че виждам онова, което бе видял наемният убиец в къщата на дьо Витри в онези първи няколко мига, преди да нанесе удара си, и все пак пропусках нещо. Гледката ме погълна. Дьо Монтегю се провря покрай мен, бързайки нагоре по стълбите със сноп документи в ръце. Проследих го как се отдалечава.
— Мистрес? — Розалети, преметнал кожена торба на раменете си, се взираше любопитно в мен, възхищавайки се на златотъканата ми рокля. Докосна леко воала около главата ми. — Матилда, изглеждаш като прелестна девойка от приказките — изтръгнах се от унеса си и му благодарих.
Казалес се приближи. Изчакахме господарката ми да се присъедини към нас и продължихме нагоре по стълбите, където дьо Будон и други придворни чакаха да ни поздравят с „добре дошли“. Последва странна, осветена от светлината на свещите вечер, в която из двореца отекваха напевните звуци на вечернята,
