Чашата на призраците

можеше да влезе в домакинството й като писар, но щеше да се наложи да преживее опасностите в деня на обесването. Ако Марини и останалите заподозрат истината, ако те, подобно на Сандуик, започнат да вярват, че наемният убиец не е малоумникът, за какъвто се представя, тайните съветници, Secreti, и Нокталиите щяха да плъзнат навсякъде като мравки.

На следващия ден напуснах Тауър, отново придружена от капитана на уелските стрелци, вече привикнал към подобни задължения. Той ми съобщи всичко, което се говореше. Очевидно предишната вечер Изабела беше изпратила на затворника разпятие. Рано тази сутрин кралят беше назначил наказателен съд, съставен от Сандуик, Казалес и Бакел като съдии, упражняващи пълната власт да изслушват и решават. Съдът беше заседавал в „Сейнт-Питър-ад-Винкула“, но затворникът беше отказал да говори — бе издавал нечленоразделни звуци и стенания, преди да започне безумния си танц. Не беше отрекъл опита за убийство на Марини, затова беше осъден и предаден на Казалес, за да понесе наказанието си.

Когато уелсецът и аз тръгнахме, екзекуцията вече беше в ход. Бяха извлекли затворника от подземията, бяха смъкнали парцаливото му кафяво расо и препасан само с кърпа през слабините, го бяха завързали здраво за една греда, закрепена на гърба на впрегатен кон. След това повлякоха клетника по гръб през калдъръмената настилка в двора на Тауър, извлякоха го навън през Лъвската порта и нататък по улиците, водещи към кея „Света Катерина“. Палачът водеше коня, а помощникът му, облечен в черно, вървеше отзад. Събра се голяма тълпа — херолдите бяха разнесли вестта за екзекуцията. Марини и неговите приближени присъстваха, покачени на специално издигнато скеле, оградено със завеси. Бяха дошли да станат свидетели на възмездието. Когато стигна до бесилката, затворникът вече напълно си беше понесъл заслуженото: гърбът му беше жестоко разранен и окървавен от калдъръма. Въпреки това към него не проявиха никаква милост, а го вдигнаха и го заблъскаха нагоре по стъпалата към бесилката — мръсен, изгърбен, все още преструващ се на луд.

Огледах внимателно тълпата. Не можах да видя Дьо Монтегю, но зърнах кръчмарския прислужник от „Изгледът“, а около него — закачулени фигури. Казалес, чиято саката ръка се полюшваше отстрани до тялото, надзираваше ужасното дело на екзекуцията, застанал в подножието на ешафода, като крещеше заповеди към палача. Хвърлих поглед през двора към мястото, отделено за краля и свитата му. Казалес се бе присъединил към Марини и се облягаше на перилата, напрегнато наблюдавайки ставащото. Затворникът стигна до върха на стълбата и се взря в тълпата. Палачът нагласи примката около врата му. Казалес даде знак, барабанен бой и тръбен зов въдвориха изпълнена с очакване тишина. Това беше мигът, когато осъденият можеше да изкрещи последните си думи. Казалес гръмко оповести, че затворникът е лишен от разум. Канеше се да даде знак отново да ударят барабаните и да махнат стълбата, когато затворникът вдигна глава и като се облегна на ешафода с вързани зад гърба ръце, изкрещя:

— Благочестиви граждани!

Казалес изненадано отстъпи назад.

— Благочестиви граждани — повтори затворникът.

Огледах се наоколо — във въздуха се издигна разпятие, прикрепено на прът, и един силен глас напевно изрече:

— Ние те почитаме, о, Иисусе Христе, и те възхваляваме.

Отговорът на затворника бе също толкова ясно изречен:

— Защото чрез Светия кръст ти избави света.

Тази размяна на реплики завари зяпачите неподготвени.

— Братя — изкрещя затворникът, — мога ли да получа опрощение? — Той веднага започна да рецитира молитва за покаяние, а в това време от тълпата отекваше онзи ясен, силен глас, който бях опознала и обикнала, изричайки със звънлив екот думите на опрощението.

— Absolvo te a peccatis tuis in nomine Patris, et Filli et Spiritus Sancti — Опрощавам греховете ти в името на Отца…

Казалес, вече извън себе си от любопитство, се отдалечи от подножието на стълбата. Един войник му подаде арбалет, вече готов за стрелба. Марини и свитата му, също толкова удивени, се взираха през морето от лица. В тълпата непостоянна както винаги, се надигна вълна от съчувствие към затворника. Казалес се съвзе. Наблюдавах войниците, трупащи се около ешафода. Спомени пронизаха душата ми, само за да изчезнат вихрено сред възбудата и страха, изпълващи сърцето ми. Гастон правеше последната си изповед, даряваща утеха преди смъртта, докато другият глас крещеше думите на опрощението през тълпата. Казалес, слава на Бога, поне изчака това да свърши. След това даде знак, помощникът на палача бързо отмести стълбата и затворникът започна своя танц на смъртта, като се извиваше и гърчеше на въжето — ужасна гледка.

Внезапно прислужникът, когото бях зърнала в онази кръчма, изхвърча от тълпата. Войниците гледаха в противоположната посока и никой не го спря, когато скочи върху краката на затворника, дърпайки го надолу. Войниците се приближиха да го извлекат оттам, но тълпата изрева:

— Оставете го на мира! Оставете го!

Войниците се отдръпнаха, а Казалес изкрещя, нареждайки да оставят момчето на мира. Дори от мястото, където стоях, чух последните задавени звуци, когато затворникът увисна неподвижен, а момчето забързано се отдалечи и се изгуби в тълпата. Веднага се върнах в Тауър и съобщих всичко на господарката си.

— Той заслужаваше по-достойна смърт — отбеляза тя и напълни две високи чаши с пресен ябълков сок. Отпи от своята, полюшвайки се насам-натам, сякаш заслушана в някаква далечна музика. — Скоро, Матилда, ще бъдем далече оттук. Аз ще бъда кралица и тогава бурята ще се надигне — тя вдигна чашата си към мен за наздравица. — Тайните желания на баща ми и тези на моя съпруг ще се разкрият във всичките си зловещи краски. Едва тогава, Матилда, ние ще можем да се включим в танца, но за момента… — тя въздъхна, прехапа устната си и се взря сурово в мен, — ще се държим като млади дами, изцяло погълнати от сегашните събития.

Играехме тази роля през онези оживени дни, в които секретари и духовници репетираха церемонията по коронацията и описваха „реда“ от Liber Regalis42. Изабела също организираше домакинството си. След коронацията тя щеше да се пренесе в двореца в Уестминстър и да приеме изцяло положението, задълженията и почестите, полагащи й се като на кралица, макар бъдещето да беше несигурно, понеже слуховете, идващи от града, бяха изключително неприятни. Сега великите херцози се срещаха открито на турнири, повтаряйки исканията си да се свика парламент, Гейвстън да бъде пратен в изгнание и кралят да „приеме истински съвети“ от онези, чието рождено право бе да ги дават. Французите допълниха тези искания: съобщения и писма, продиктувани от Марини, все още разярен заради опита за убийство, бяха заковани на вратите на църквите и Големия кръст в двора на катедралата „Сейнт Пол“. Тези документи обявяваха, че всеки, който подкрепя Гейвстън, ще бъде смъртен враг на Филип Френски. Водещите епископи се намесиха, за да изпълнят ролята на посредници и да уговорят „ден на мира“, когато Едуард и неговите херцози да могат да се срещнат в „Сейнт Пол“ и да обсъдят и разрешат взаимните си недоволства в подпечатано съглашение преди коронацията.

Едуард отхвърляше всички тези искания. Издаваше писмени заповеди, скрепени с личния му печат, от канцеларията си в Тауър, като заявяваше, че всякакви подобни срещи са в негов ущърб, че са изменнически и представляват заплаха за правата му. Кралят нареди на великите херцози да разпуснат хората от свитите си и да не ги водят на по-малко от пет мили от укрепленията и градските порти на Лондон. В същото време пристигаха още кралски войски, изпълвайки до краен предел гарнизона в Тауър — толкова многочислени, че трябваше да се разположат на лагер по усамотените пусти земи на север. Бойни баржи обикаляха из реката, а в устието на Темза се събираха малки рибарски лодки, натоварени с всякакви боеприпаси. Междувременно Едуард и Гейвстън пируваха в Тауър или ходеха на лов в ловните паркове и горите наоколо. Те открито пренебрегваха Изабела, макар че и двамата й изпращаха тайни съобщения и знаци за привързаността си почти ежедневно.

Казалес ни донесе новината. Крачеше нагоре-надолу из стаята на кралицата, придържайки внимателно осакатената си китка, като описваше усилващата се криза с нарастващо лошо предчувствие. Розалети, сега много мълчалив и сдържан, седеше на писалището в канцеларията, изразявайки съгласието си, като кимаше тържествено и важно. Изабела остана невъзмутима. Напомняше ми на котка, която дебне и се ослушва внимателно. Тя очакваше онзи поврат, онази пролука, която щеше да й предостави, по собствените й думи,