още цялата мощ на Англия не се е възправила срещу нас. Уилям дьо ла Мар, нашият Велик магистър тук, се намира под домашен арест в Кентърбъри.
— И вие пътувахте до Дувър, за да ме проследите?
Дьо Монтегю се засмя:
— Е, Матилда, и да, и не.
Усетих как дълбоко ме прониза студена тръпка на страх.
— Не сте дошли за мен — казах обвинително. — Дошли сте заради Марини, нали? Заради дьо Плезан и Ногаре?
— Да, Матилда, дойдох за тях. Ако мога, ако Бог ми даде нужната воля, изкусност и сила, ще ги убия, както те биха убили и още братя от моя орден. Нокталиите са разпратени срещу нас по много причини. Ако Филип и неговите довереници са опасни за нас, ние представляваме също толкова голяма заплаха за тях. Все още имаме влияние, било то пред онзи неискрен духовник, папа Климент в Авиньон, или тук в Англия. Преди всичко, ние сме опитни войни, умеем превъзходно да си служим с лъка и да въртим меча. Животът може да е толкова опасен на всяка улица или когато пресичаш някой площад — той се усмихна. — Или дори в някой дворец. Чух за смъртта на Пелет и се зачудих дали ти…
— Не — отвърнах. — Беше принцесата, която действаше, за да ме предпази.
— В такъв случай — отвърна Дьо Монтегю — и двамата сме й дълбоко задължени.
— А нападението в Кентърбъри?
— Пътувах предрешен, с фалшиви документи. Според тях бях брат Одо от Клюни. Благочестивите монаси в манастира „Свети Августин“ ме приеха: бенедиктинците непрекъснато пътуват. Оставиха ме да се оправям сам, дадоха ми килия и аз се присъединявах към братята на големите празнични служби. Наблюдавах те. Видях те да си тръгваш от къщата за гости онази нощ и те последвах. Матилда, ти постъпи лекомислено на онова пусто място, където витаеха сенки. Както и да е, слязох в подножието на онези стъпала и зърнах схватката най-горе — той направи гримаса. — Останалото ти е известно — потупа ме по ръката. — Не посмях да се разкрия и се върнах в Лондон. Исках да изчакам още малко — той отиде до вратата, отвори я, надникна навън и я затръшна. — И така, Матилда — той се приближи и приклекна пред мен, — защо ти, една придворна дама, беше нападната така ожесточено?
Разказах му всичко, като каеща се грешница, коленичила на молитвеното столче, която свещеникът изповядва. Разказах му за смъртта на Пурт и Уенлок, за нападенията срещу мен и за враждебността на Марини. Дьо Монтегю ме изслуша, като кимаше или задаваше от време на време по някой въпрос. След като свърших, поклати глава.
— Марини може и да знае коя си в действителност, но би предпочел по-скоро да те използва, отколкото да те убие — той замълча, заслушан в усилващите се звуци отвън: крясъците и повикванията на търговците, трополене на двуколка, тропот на конски копита. — Определено съм съгласен с теб за едно: дьо Витри. Нещо, което си видяла през онзи ден, навярно те е поставило в голяма опасност — той придърпа кожените си дисаги по-близо. — Убийството на дьо Витри наистина е загадка. Той също ми каза и нещо за начинанието в Англия, незащитено от тайната на изповедта — то всъщност било предприето от Филип, но той не знаел подробности.
— Възможно ли е да става въпрос за нахлуване в Англия, за завоюването й? — попитах.
— Това би било твърде скъпо, твърде рисковано — отвърна Дьо Монтегю, сякаш говореше на себе си, — но виж, студено ми е и съм гладен — той почука връхчето на носа ми, — както сигурно и ти. Следите са изстинали, Нокталиите ще се оттеглят, а аз умирам от глад! — Той се изправи на крака. — Днес имам работа в Тауър, затова ще те придружа по обратния път.
— Каква работа? — попитах със свито сърце. — Каква работа, сър?
— Имаме наши шпиони сред хората от френския двор и сред тяхната прислуга. — Той отиде до вратата и спря. — Днес, на празника на свети Калист, Марини, дьо Плезан и Ногаре отиват в Тауър, за да бъдат приети от краля. Снощи срещнах един от моите братя монаси, Гастон дьо Прьо, от монашеското братство на тамплиерите в Дижон. Той е буен, пламенен човек, омръзнало му е да бъде преследван. Опитах се да го удържа, но по този въпрос той беше категоричен…
— О, не! — възкликнах.
— Ще се опита да убие Марини.
Притиснах ръка към вратата и усилено се замислих за онова, което можах да си спомня. Така беше! Изабела бе споменала посещението на Марини, беше казала, че ние със сигурност ще трябва да си намерим някакво занимание другаде.
— Мога да изпратя съобщение на Казалес.
— Ах, да, едноръкият воин — Дьо Монтегю се усмихна. — Старият крал му имаше изключително доверие. Той се сражава упорито в Гаскония, но не! — Дьо Монтегю пристегна оръжейния си колан. — Ако Казалес или онзи стар лъв Сандуик бъдат предупредени, Марини ще разбере. Марини може да умре — такова е и моето желание. Гастон е онзи, за когото се тревожа. Предупредих го да бъде благоразумен, но сърцето на Гастон е като косата му — огнено. Ако мога, ще го спра — трябва да изчакаме по-подходящ момент.
Напуснахме мрачния Параклис на мъртвите и поехме из бедняшките колиби на Уайтфрайърс. Измъчваха ме умора, студ и безпокойство. Присъствието на Дьо Монтегю — бодър и спокоен — близо до мен ме стопляше. Каза ми, че няма от какво да се боя. Напомни ми, че Нокталиите не разполагат с неговото описание, като добави, че можем да се слеем с тълпата, стига аз да крия главата и лицето си с качулката. Докато си пробивахме път през тълпата, Дьо Монтегю говореше тихо на френски — разпита ме отново за смъртта на Пурт и Уенлок, за нападението над Казалес, за нападенията срещу мен в Париж и в Кентърбъри. Отговорих му и го попитах какво ще прави за в бъдеще. Отговорът му беше неясен: най-безопасното място за него било близо до мен. Погледнах го въпросително. Той се засмя, тупна ме по рамото и ми каза да се съсредоточа и да помисля над това, както една набожна монахиня би се съсредоточила върху псалтира.
Дотогава беше станало почти обяд: леката мъгла се беше вдигнала, слънцето грееше силно. Пъстроцветни тълпи забързано се движеха наоколо, за да пазаруват, да се шляят и да зяпат. Излязохме от бедняшкия квартал, като слязохме покрай църквите „Сейнт Милдред“ и „Сейнт Майкъл“ и навлязохме в Кендълуик, а след това стигнахме в Ийстчийп и Пудинг Лейн. Дьо Монтегю промърмори, че бил доволен, задето тълпите тук са дори още по-гъсти — хора спираха, за да купят нещо, да спорят, да викат, да разменят стоки. Две продавачки на риба от Билингсгейт осигуряваха забавление на минувачите, сипейки поток от неприлични думи, докато спореха за нещо. Едри, снажни граждани цъкаха с езици и клатеха глави, а после нетърпеливо изтикваха закръглените си съпруги по-надалече, за да не чуват подобни груби и дразнещи слуха думи. Един цигулар подхвана мелодия, та дресираното му куче да затанцува, но животното зърна котка и се впусна в преследване, сподирено от бурен смях. Просяци пълзяха, хленчейки и умолявайки, показвайки белезите си с надеждата някой да им даде милостиня. Застанал на стълбите на една църква, доминикански монах, облечен в черно и бяло, се опитваше да проповядва за ужасите на чистилището. Конте в къса тясна дреха и тесни панталони до коленете извика в отговор, че доминиканецът би трябвало да се ожени и тогава щял да познае истинското страдание! Това предизвика спор с група блудници, който приключи рязко, когато цялата тълпа се разпръсна, за да пропусне една каруца за екзекуции, която пренасяше бесилка — ужасяващо Т-образно скеле, в двата края на което се полюляваха трупове. Дьо Монтегю се вгледа в бесилката и извърна очи, сякаш гледката му напомни за опасността, в която се намираше самият той. Стисна ме за лакътя, напуснахме главната улица и влязохме в кръчмата „Зелено убежище“ срещу църквата „Сейнт Ботолф“. Общото помещение беше почти празно. Неколцина занаятчии и пътуващи търговци бяха насядали върху бурета около грубо изработени маси. Спомням си, че храната беше добра. Дьо Монтегю настоя, че трябва да се нахраним, и поръча подлютено говеждо, мек, прясно изпечен хляб и кани с ейл. Закусих лакомо, като хвърлях потайни погледи към тамплиерския свещеник, вглъбен в собствените си мисли.
Известно време разговаряхме за медицина и билки. Дьо Монтегю каза, че бил чел един трактат за белия кукуряк, и цитира една медицинска книга, в която се твърдеше, че „прочистващото средство, приготвено от кукуряк, действа добре на обезумели или изпаднали в ярост хора, както и при меланхолия и наскърбено сърце“. В отговор възразих, макар тайно да си давах сметка, че Дьо Монтегю само се опитва да ме разсее. След като се нахранихме, той се наведе към мен, отмятайки косата от челото ми.
— Слушай, Матилда, и ме чуй добре.
