Някога на територията на целия този район имало огромно гробище. Това е параклис, построен с дарения, където се отслужват литургии за душите на дарителите, в който преминаващи свещеници могат да отслужват заупокойна служба за мъртвите, с които сме заобиколени тук — той се обърна, давайки ми знак да вървя напред.
Затръшнах вратата след себе си. Дьо Монтегю отвори една от кожените торби, извади парче хляб, увито в ленена кърпа, разчупи го и ми предложи малко.
— Яж — настоя той. — Хлябът е сух, ще успокои стомаха ти. Яж, мъдра жено, или ще цитирам старата поговорка:
Приклекнахме на земята, поделяйки си хляба. Дьо Монтегю беше по-спокоен и ме разглеждаше внимателно.
— Вие сте свещеник — попитах — и въпреки това убихте човек?
— Правото на самозащита — отвърна той — е постановено както в каноничния закон, така и в правилата, постановени от свети Бернар за нашия орден. Убиецът беше враг на нашия орден. Не съм го молил да жертва живота си.
— Вие сте тамплиерски свещеник?
— Да, издирват ме жив или мъртъв. Идвам от монашеското братство на тамплиерите в Амиен — той продължи с равен тон. — Син съм на френски рицар и английска благородничка. Когато бях момче — той отхапа залък хляб и задъвка, — се разболях сериозно. Майка ми, нека Бог даде покой на душата й, тръгна на поклонение, преминала, пълзейки на колене по нефа до статуята на Богородицата от Шартър. Даде обет, че ако животът ми бъде пощаден, ще стана свещеник. Баща ми беше воин: той беше против това, както и аз — Дьо Монтегю се разсмя тихо, — докато не срещнах Жак дьо Моле и твоя чичо Реджиналд дьо Деинкур — добри мъже, благородни тамплиери бяха те и такива ще си останат, приети от нашия Бог като мъченици на вярата.
— Видях ви в кръчмата „Орифлам“.
— Както те видях и аз — посочи в отговор Дьо Монтегю, — с онзи английски писар, когото уби. Но пък ако не го беше направила — той пъхна в устата си нов залък, — аз щях да направя същото. Той също сам повика участта си. Смъртта винаги се отзовава.
— Защо бяхте там?
Дьо Монтегю преглътна хляба.
— Слушай — подхвана той тихо — и тогава ще узнаеш поне част от истината. Да, бях в онази кръчма. Бях също и в малкия манастир.
— Кой ме нападна?
— Не знам. Каква си само, Матилда, с тази гъста черна коса и ясните очи. Чичо ти казваше, че имаш миловидно лице. Грешил е. Мисля, че си красива, но пък аз съм и рицар. Познавам любезностите на трубадурите — усмивката му помръкна. — Но стига с ухажванията. Матилда, аз дадох обет пред светия лик да въздам Божията справедливост, да стоваря Неговото отмъщение срещу унищожителите на моя орден — той направи пауза. — Твоят чичо, Реджиналд дьо Деинкур, беше добър приятел, мой близък другар. Бих се заедно с него при Акра, когато небето пламтеше, а земята кипеше, обляна в кръв, но това бе в младостта ми. Сега карам трийсет и шестата си година. Върнах се от Светите земи във Франция и станах довереник на Жак дьо Моле, Велик магистър на нашия орден. Когато се издигаше, аз се издигах заедно с него. Знаех за сделките му с онзи среброкос, синеок демон Филип Френски — той продължи да дъвче хляба.
— Знаете ли защо нападна вашия орден?
— Не, не и истинската причина. Наистина не разбирам, но помня едно — дьо Монтегю размаха пръст. — Веднъж дьо Моле спомена нещо, което нарече „Английското начинание“, и скоро след това започна преследването. Из цяла Франция арестуваха тамплиерите. Аз имах късмет — дьо Моле често ме пращаше като вестоносец до нашите ложи в Арагон и другаде. Не разполагаха с истинско мое описание. Можах да се укрия под името на майка си, представях се за монах или за английски духовник. Винаги се спотайвам в сенките.
— А мосю дьо Витри?
— Бил е изплашен, Матилда. Добър човек, почтен и мъдър, твоят чичо е направил добър избор. Помощта, която ти оказа мосю дьо Витри, беше неоценима. Бил е прав — най-безопасното място за теб е бил френският кралски двор. Въпреки това обаче — Дьо Монтегю избърса с ръкав потта от челото си — мосю дьо Витри се е чувствал виновен. Освен това е бил много изплашен. Бог знае какво е правел. Веднъж дойде при мен и помоли да го изповядам. Съгласих се и изслушах изповедта му. Не мога да ти предам думите му — казаното от него се пази в тайна — но той много се страхуваше за бъдещето.
— Защо се е чувствал виновен?
— Чувстваше се виновен заради теб. Описа те като гълъбица, оставена сама сред ястреби. Искаше да направи нещо повече за теб. Предложих закрилата си: оттук и писмото.
— Но защо тогава е бил убит?
— И това не знам. Помоли ме да се грижа за теб, което и направих. Проследих те до онази кръчма. Видях какво се случи с английския писар, след това ти избяга.
— Отидох в къщата на дьо Витри.
— И го намери убит?
— Да — потвърдих. — Но не знам нищо друго.
— Нито пък аз — Дьо Монтегю въздъхна. — Наистина чух за клането. Отслужих заупокойна литургия за душите на всички тях.
— А кой го е сторил?
— Зловеща загадка! — процеди Дьо Монтегю. — Започнах да се страхувам за собствената си безопасност. Филип е наел платени убийци. Тъй наречените Нокталии, защото се скитат нощем. Те преследват други хора заради обявената за главите им награда. Нокталиите се събират и могат да бъдат открити недалеч от църквата „Свети Спасител“ в Париж. Предводителят им е португалец, Александър от Лисабон — Дьо Монтегю сви рамене. — Натъквал съм се на такива хора преди. Дори съм вършил тяхната работа като вестител, изпращан от тамплиерите да събира непогасени дългове.
— И Нокталиите ви преследват тук?
— Разбира се, но е възможно да преследват и теб. Филип е твърдо решен да залови всички тамплиери, техните съучастници и помощници. Матилда, възможно е на Марини и неговите демони да е известна истинската ти самоличност. Ако е така, те се надяват да ги отведеш до други укриващи се тамплиери. Нокталиите ще ги последват, както винаги правят, както нощта следва деня. Плъзват навсякъде като мравки, но все пак познават закона. Няма да докоснат поданик на английския крал, но ти, аз, избягалите от Арагон, Кастилия, Франция или което и да е друго място, сме позволена за лов плячка. Ще се опитат да ме хванат жив, но ако не — той изпъна врат, — ще ми вземат главата, ще я накиснат в бъчва със саламура, ще намерят някакво доказателство за принадлежността ми към тамплиерите и ще изприпкат обратно при Филип и Марини да си получат наградата. Те търсят също и богатствата на тамплиерите — ковчежета със скъпоценни камъни, злато и сребро.
— Познават ли ви?
Дьо Монтегю се обърна, сякаш запленен от демоните, изрисувани на стената.
— Познават ме под бащиното ми име, освен това знаят и длъжността ми, но, както казах, не разполагат с ясно мое описание — той се засмя рязко. — Предателите в нашия орден не са ме виждали отблизо: това е една от причините, поради които дьо Моле избра мен, когато Филип нанесе удар. Трябваше да се укрия, за да изпълня отмъщението и да защитавам, когато мога, нашите братя.
— Значи съм ви изложила на опасност?
— Матилда — Дьо Монтегю постави длан на бузата ми, — те все още не ме познават — той отмести ръка. — Не се тревожи, това все щеше да се случи някой ден: щеше да се появи някой подозрителен ханджия или доносник — той се облегна на стената и въздъхна. — Останах в Париж, колкото можех по- дълго. Както казах, дьо Витри се чувстваше виновен и ме помоли за помощ, затова наблюдавах мястото. Беше съвсем лесно. Видях те да си тръгваш. Предположих, че бягаш, и отидох след теб в кръчмата. Облякох се и се държах като английски учен: знам езика. Видях какво се случи — той бръсна с ръка трохите по туниката си. — После дьо Витри беше убит. Реших да бягам. Братята ми бяха подготвили място в Англия — той сви рамене. — Когато дойдох тук, открих, че повечето от братята се укриват или са в затвора. Не все
