опитомена маймунка, която била откраднала едно от украшенията на Гейвстън, а след това ухапала едно от галените му кученца. Когато Сандуик дойде при нас, те насочиха закачките към него и Изабела и въпреки присъствието на нашите посетители Едуард започна да сипе злобни обиди срещу херцозите. Гейвстън беше роден имитатор и кралят се смееше гръмогласно, докато неговият фаворит подражаваше на различни благородници, давайки прякори на всичките. Гейвстън дори се смъкна на четири крака, като лаеше гръмко, имитирайки Гай Бийчам, херцог на Уорик, на когото бе измислил прозвището „Черното куче от Арден“. След това, докато играехме на зарове, Изабела се опита да повдигне въпроса за коронацията, но Едуард умело го отклони, като измъкна кинжала си и обвини фаворита си, че използва подправени зарове. По здрач двамата мъже си тръгнаха, последвани от Казалес, като оставиха Сандуик, който седеше с буреносно изражение на лицето.
— Тази вечер — той се отправи към вратата, като плесна с рицарските си ръкавици по дланта, — ще се срещнем, ще разговаряме, но нищо няма да се промени. — Той направи пауза, трепвайки от болка в бедрото си.
Настоях да остане и го накарах да признае, че ревматичните му болки се влошават. За болките му предписах лапа от див пелин и лечението на абат Страбон — цветът от боже дръвче, доста ценна билка. Имах малка доза от нея, смляна, сварена и прецедена, и му дадох две стъкленици, като го предупредих, че ще е много горчиво на вкус, затова е добре да го смеси с малко вино. На това Сандуик отговори, че обича такива лечения. Щом приключих, аз отправих своя молба към него — нещо, на което се бях решила през деня и на което Изабела вече се бе съгласила. Първо заклех Сандуик да пази тайна, след това помолих за ескорт, който да ме придружи в града на другия ден. Сандуик изглеждаше изненадан, но заяви, че ще е най-добре ако ескортът се състои само от един човек, за да можем да се измъкнем от Тауър незабелязани. Той предложи началника на собствените си стрелци, един уелсец, с когото се бях запознала в Париж — неустрашим мъж с грубовато лице на име Оуейн-Ап-Ител — и аз приех.
Тръгнахме точно след зазоряване на другия ден — беше сковаваща мразовита утрин; земята под краката ни бе хлъзгава. Ап Ител дойде облечен в доспехи, не носеше само шлем. Под наметалото с качулка беше препасал оръжеен колан с меч и кинжал и носеше арбалет — колчанът със стрелите бе прикрепен към колана му. Аз бях взела кинжал, който пъхнах в ножницата на колана си. Сандуик лично ни изведе от страничната порта и ние излязохме от Тауър, минахме през вонящи, тънки като конец улички и излязохме на широкия главен път, от който се влизаше в града. Бях твърдо решена да посетя Сийдинг Лейн и да открия кой беше онзи тайнствен човек и дали можеше да ни помогне да се измъкнем от морето от беди, в което бяхме затънали понастоящем. Уелсецът прошепна, че винаги можем да вземем някоя лодка от кея, но аз не бях забравила Париж и нямах желание отново да плувам.
Десета глава
„Онези, някога с огромна власт дарени, от меча днес са повалени.“
Вървяхме бързо напред. Студът бе втвърдил тинята и калта по калдъръма, а отводнителните канали, виещи се надолу по улицата, бяха плътно замръзнали. Градските камбани звъняха за утринната молитва, но пазарните рогове още не бяха оповестили началото на търговията, затова капаците на магазините все още бяха затворени. На прозорците проблясваха фенери и свещи. Разноцветните табели проскърцваха на утринния ветрец. Това толкова ми напомняше за Париж: миризмите, онова чувство на очакване преди началото на деня. Уличните метачи и онези, които събираха сметта с греблата си, бяха излезли да разчистят отпадъците — големите им двуколки се движеха бавно по улицата под знамената, окачени като част от подготовката за коронацията. Кучета лаеха и скимтяха. Градските пазарни надзорници, в отличителните одежди на сдружението си, в синьо и жълто-кафяво, бяха заети да преследват едно прасе, избягало от двора си — строго нарушение на градските правила. Други служители, въоръжени с тояги и алебарди, събираха проститутките, блудниците, пияниците и други нарушители на вечерния час, като ги строяваха в редици и оковаваха ръцете им, преди да ги подкарат вкупом към Чийпсайд и да ги натикат в голямата затворническа клетка в горния край на канала. Просяци трепереха по ъглите. Неизвадили късмет блудници се провикваха напразно от затъмнените входове или от тесни странични улички. Вехтошари, продаващи употребявани дрехи, вече разпъваха импровизираните си сергии, опитвайки се да привлекат вниманието на работниците в опърпани наметки с дебели качулки, които шумно си проправяха път през калдъръмените улици в дървените си налъми, подковани с желязо, за да не се хлъзгат по покрития със суграшица лед.
Бях казала на Ап Ител къде отиваме. Той познаваше добре града и ме посъветва да се придържам към широките главни пътища и да не се залутвам из тесните улички и каналите, където дебнеха и ловяха жертвите си изпаднали типове, побойници и всякакви опасни престъпници. Забързахме по Корнхил, после навлязохме в Чийпсайд, който беше почти пуст, с изключение на шумните обитатели на затворническата клетка. На позорния стълб беше завързан един нещастен хлебар, който трепереше въпреки мангала с дървени въглища, който загриженото му семейство беше бутнало под краката му. Върху табелката на шията му бе изписано предупреждение гражданите да се пазят от подобни търговци, които слагаха железни плочици във везните си, за да стане стоката по-тежка. Веднъж дъхът ми секна и краката ми се подкосиха; умът ми ми изигра лоша шега. За миг ми се стори, че не съм в Лондон, а в Париж, бързайки из уличките, за да изпълня някаква поръчка на чичо Реджиналд. Ап Ител забеляза това и настоя да спрем в един магазин за готови ястия, който беше отворен рано, за да привлича работниците с уханието си на печен хляб и вкусни пайове.
Закусихме с халби гъст ейл. Седнала на една пейка пред магазина, хвърлих поглед обратно в посоката, от която бяхме дошли, търсейки някакъв знак, че ни преследват. Не видях нищо, макар че Ап Ител също беше станал неспокоен. Не ме попита какво съм си наумила — думата на Сандуик му бе достатъчна — но също непрекъснато се обръщаше назад. Веднъж се изправи, обкрачвайки замръзналия отводнителен канал, като се взираше с присвити очи обратно нагоре по Чийпсайд. Промърмори нещо на уелски, но когато го попитах какво казва, поклати глава, пресуши чашата с ейл и каза, че трябва да продължаваме.
Забързахме нататък, подминахме мрачния Нюгейт и влязохме в тесните улички около катедралата „Сейнт Пол“. Спрях, за да се възхитя на ветропоказателя й — огромен орел, чиито разперени криле бяха изработени от мед или поне така ми каза Ап Ител. Уелсецът обаче настоя да не се бавя дълго, като обясни, че из гробището около „Сейнт Пол“ се скитали разбойници и престъпници, потърсили убежище в църквата. Стигнахме до Сийдинг Лейн — тъмен тунел, който лъкатушеше змиевидно между вехти, надвиснали къщи — пуст с изключение на скитащите се котки, чиито мяукания отекваха по улицата. Както и в Париж, магазинът, над който висеше табелата с надпис „При жребеца“, беше много западнал — неугледна сграда, с прозорци, покрити с намаслена хартия. Намираше се на ъгъла на малка уличка с външни стъпала отстрани — място, откъдето един беглец лесно би могъл да се измъкне. Казах на Ап Ител да чака и да наблюдава. Докато се качвах по външните стълби, те скърцаха зловещо, известявайки приближаването ми. Стигнах най-горе — резето на вратата беше свалено и аз я отворих. Вътре се развя тежка завеса, обгръщайки ме в гънките си. Отскубнах се и пристъпих в стаята — сумрачно място, из което се движеха силуети. Не се виждаше пламък на свещ и все пак въздухът миришеше на восък и тамян. Погледнах към леглото — покривалото му беше прилежно изпънато. В средата на стаята имаше маса с бяла покривка, сребърен поднос за нафора, взет от някой олтар, и два малки свещника. Когато се приближих, една ръка се обви около врата ми и до бузата ми се притисна острие на кинжал.
—
— Матилда дьо Клербон.
— Истината, Матилда дьо Ферер!
— Матилда дьо Ферер — признах.
— Племенница на сър Реджиналд дьо Деинкур?
