самият Сатана не може да си представи: мъже, одирани живи, осакатявани и измъчвани, а после окачвани в клетки над крепостните стени, за да изгният до смърт — той тропна с крак по калдъръмената настилка. — Не искам това да се случва отново. Кажи това на господарката си.
През дните, които последваха, често се сещах за предупрежденията на Сандуик и ги обсъждах с Изабела. Тя не можеше да направи много, защото беше заета с коронацията, а и, както раздразнително казваше тя, беше посещавана почти ежечасно от сър Джон Бакел. Той връхлиташе в покоите й заедно с търговци на платове, ювелири, златари, продавачи на плодове и зеленчуци и майстори на сребърни изделия, до един нетърпеливи да поднесат подаръци и уверения в преданост, както и да привлекат вниманието на принцесата с мостри от стоките си. В надменността си винаги бях смятала Бакел за надуто нищожество, но този тлъст търговец, Пуяка, както тайно го наричаше Изабела, се ползваше с влияние в града и съдействаше за набавянето на заемите за короната, от които крал Едуард отчаяно се нуждаеше. Бакел често се затваряше насаме с краля и фаворита, както и с чиновниците от хазната в Кулата на съкровищницата. Чудех се дали и той е посветен в приготовленията на краля за война.
В крепостта пристигнаха други посетители — великите херцози със свитите си, опитвайки се да си издействат аудиенция при краля. Техните искания бяха добре известни. Искаха възможно най-скоро в Уестминстър да се свика парламент, за да обсъди „някои важни въпроси“. Едуард ги залъгваше с оправдания. Марини и неговите двама близки другари — дьо Плезан и Ногаре — също пристигнаха да поднесат любезните си почитания на краля и младата му невеста. Едуард се срещна с тях в кулата „Уейкфийлд“. По-късно пиха вино с Изабела, която отказа да ми позволи да присъствам, като заяви, че Марини не ми мисли доброто. Това ме изненада, но моята господарка настояваше. В крайна сметка срещата не продължи дълго. Изабела заяви, че се чувства неразположена и се върна в собствените си покои, където, в най-цветущо здраве, започна да се разхожда вбесена нагоре-надолу из стаята, ругаейки Марини като „шпионин“ на баща й.
— Опитаха се да ми натрапят някакъв лекар! — възкликна тя. — Някоя от пионките на баща ми. Започна да се държи твърде свойски, искаше да знае… — Тя се задъха.
— Дали сте спала със съпруга си ли?
— За Бога, Матилда, не! Искаше да знае дали е възможно да чакам дете! — Изабела отметна глава назад и се разсмя. — За толкова кратко време! — извика тя. — Такъв монашески живот ли е водил, та знае толкова малко. А дори и да носех дете, той ще е последният, който ще научи — Изабела се отпусна рязко на една пейка. — Уведомих го, че не желая повече да разговарям с него — Изабела се разкикоти. — Хванах се за корема и заявих, че ми е много лошо. Никога не съм виждала Марини да се усмихва толкова много. Дори има безсрамието да настоява — отново — за мен да се грижи френски лекар — Изабела ми прати въздушна целувка. — Казах му, че за мен вече се грижи френски лекар: ти.
— Дали това е било благоразумно, ваша светлост?
— „Дали това е било благоразумно, ваша светлост“? — имитира ме Изабела. — Да беше видяла лицето на Марини! О, Матилда, трябваше да го видиш — толкова изпълнено с ярост! Попита дали ти не си поредният подарък, който съм направила на съпруга си.
Косъмчетата по тила ми настръхнаха, прониза ме тръпка на страх, сякаш някакво мрачно присъствие ме бе докоснало с перестите си криле.
— Какво има, Матилда?
— Мадам — послужих си с обръщението, което използвах винаги, когато бях рязка и пряма с нея, — мадам, моля ви, повторете какво сте си казали. Бавно.
Изабела го направи, после изведнъж замлъкна насред думите си.
— Разбира се — прошепна тя, — как би могъл да знае? — тя бавно се изправи на крака. — Откъде ще знае Марини, че именно аз препоръчах на Едуард да даде брачните ми дарове на Гейвстън? Онази нощ не присъстваше никой друг. По-късно говорих отново с краля и той се закле, че голямата игра е изключително таен въпрос, така че кой, Матилда? Сандуик? — добави бързо тя. — Известно време той беше отвън пред вратата.
— Гейвстън? — отвърнах. — Дори кралят, въпреки твърденията си? — мислите ми се върнаха обратно към онази вечер. Не присъстваше никой друг, а оттогава насам Изабела поддържаше преструвката, дори пред Казалес и Розалети, че Едуард й е отнел сватбените подаръци, за да ги даде на Гейвстън. Спомням си злобната радост на фаворита, докато тормозеше дьо Кловлен; смъртта на Пурт, мятащият се по пода Уенлок, нападенията срещу мен. Дали във всичко това нямаше пръст Гейвстън или дори кралят? Исках да седна като разумен човек, да събера и пресея всичко, което знаех, но не бях в състояние да го сторя. Имаше толкова много належащи въпроси, бях объркана. Изабела и аз все още бяхме пионки в една игра, която дори не можехме да се надяваме да контролираме.
Малко по-късно към нас се присъединиха Казалес и Розалети. Писарят донесе сноп документи, восък и личния печат на Изабела заедно с пера и гърненца с тъмносиньо мастило. Броят на отправените към нея писмени прошения вече растеше — разрешения за пътуване в чужбина, помилване за извършени престъпления, опрощаване на дългове, освобождаване от военна служба, както и молби за правна помощ, било то заради неправилен арест или досадни, заведени без сериозна причина съдебни дела. Изабела седеше на писалищната си маса, полагаше горещия восъчен печат или изписваше фразата
Странен избор, но Казалес, който сам съчиняваше стихове, твърдеше, че тази песен улавяла духа на английския език.
И двамата ни спътници определено се бяха променили след пристигането ни в Англия. Розалети беше по-мълчалив, вглъбен в собствените си мисли. Понякога ме поглеждаше, с очи, изпълнени с тъга, хапейки долната си устна като човек, който е искал да заговори, но е решил да си премълчи. Казалес беше рязък, но по-общителен. Точно в онзи ден той помоли Изабела да посъветва съпруга си да бъде по-благоразумен и да се вслушва в съветниците си. Изчака, докато Розалети си тръгна, и стана още по-откровен.
— Лорд Гейвстън — Казалес отиде до вратата, отвори я и бързо хвърли поглед към тъмното стълбище, — лорд Гейвстън — повтори той, като затвори вратата и се върна, — трябва да бъде изпратен в изгнание. Френският двор роптае, великите херцози издадоха писмени заповеди за свикване на арендаторите си, шотландците нападат северните блатисти области и чухте ли последните новини?
— Какво? — Изабела се извърна рязко в стола пред писалището.
— За коронацията? Тази вечер кралският съвет ще обсъжда датата, но несъмнено ще бъде двайсет и пети февруари. Според правилата за кралската коронация само някой от великите херцози може да отнесе короната до високия олтар, но в този случай това ще бъде…
— Гейвстън? — попитах.
— Гейвстън — потвърди Казалес. — Облечен като крал, цял в пурпурни одежди.
По-късно същия следобед Едуард и Гейвстън — и двамата облечени в широки къси горни дрехи, ризи и тесни панталони, загърнати с плащове, за да се предпазят от студа — се промъкнаха в нашето имение. Държаха се като ученици, освободени от класната стая, подхвърляйки си един на друг закачки за някаква
