предадена във владение на Изабела. Тя можеше да се похвали с отделни спални помещения с драперии по стените, ракли и маси. На приземния етаж имаше малка зала, изящно украсена и с окачени по стените пъстри гоблени, с полирана дъбова маса, поставена по протежение на подиума, а по-долу имаше леки дъсчени маси за прислугата. Всички стаи се отопляваха с мангали, а в украсените с орнаменти покрити огнища бумтяха огньове. Всяка от стаите беше добре обзаведена с умивалня, с легени за миене, кани, кърпи и сребърни канделабри, както и с полилеи със свещи, които можеха да се смъкват с помощта на скрипци, за да хвърлят повече светлина. Оттатък залата имаше салони, складове за провизии и кухни, снабдени с всичко необходимо за задоволяване на нуждите ни и осигуряване на удобство.
Сандуик, Бог да дари покой и опрощение на клетата му душа, толкова се гордееше с всичко това! Искаше да накара всички ни да се почувстваме защитени, сигурни и да ни бъде удобно. Сърцето ми се стопли от добротата му. Насълзих се и се усамотих в една пуста зала, защото сърдечността, с която ни посрещна комендантът, пробуди спомените за чичо Реджиналд и топлото усещане за близост, с което ме беше обгръщал. Изабела също се зарадва на замъка след трудностите на кралското пътуване. Тя захвърли своите мантии и скъпоценности, тичаше из стаите и се смееше и пляскаше с ръце, както подобава на веселата млада жена, каквато трябваше да бъде. Хубаво беше да бъда сама. Кралят и Гейвстън бяха отседнали в близката кула „Уейкфийлд“, докато — слава на Бога — французите бяха останали в кралския дворец в Уестминстър. На Казалес и Розалети бяха дали стаи в сградата, в която се намирахме ние, докато Бакел, запленен от бляскавите тържества, организирани от лондончани, се върна във величествения Гилдхол на Кат Стрийт да пирува и да се опива от собственото си могъщество заедно с останалите съветници.
Този февруари се превърна във време на очакване. Приготовленията за коронацията не спираха. Изабела ни беше описала като две врабчета. Като се замисля, повече приличахме на ястреби, макар и все още млади и неопитни, а Тауър на свой ред се превърна в нашето безопасно място за гнездене. Сандуик, разбира се, влезе в ролята си. Той обичаше своето владение, затова всяка сутрин се представяше в Замъка на обръча, оплаквайки се от куп дребни болежки, които извикваха усмивка на лицето ми. Лекувах пришки с помощта на бял крин; дилянка или водна лилия, накиснати и загрети на слаб огън, помагаха за възпаленията и постоянно мъчещия го катар. Той на свой ред беше изпълнен с желание да ми покаже Тауър в целия му блясък. Посетихме зверилника. Вътре в дълга редица бяха поставени специално построени клетки, в които се намираха дивите зверове, подарени на английския крал от чужди владетели. Сандуик беше особено запленен от един от тях: огромен кафяв мечок, когото той наричаше Вотан — страховит звяр, който имаше навика да се изправя на задни лапи, размахвайки нокти във въздуха. Наоколо се носеше тежко и противно зловоние от големите, пълни с кръв каци, съдържащи късове месо за храна на зверовете. Сандуик беше особено доволен от клетките. Той лично беше надзиравал изработването им, така че животните да могат да се движат. Подчерта, че и Вотан, като самия него, страдал от болки в ставите. Той определено беше привързан към този огромен звяр и дори носеше кошница с плодове в клетката на Вотан. В такива случаи се обличаше в специално наметало, изработено от съшити големи парчета щавена кожа, което служеше като защита срещу полуопитомената мечка: Вотан се отправяше тромаво към коменданта и леко го подръпваше, молейки за храната, която Сандуик накрая слагаше на земята.
Комендантът обаче най-много се гордееше с малкия параклис „Сейнт-Питър-ад-Винкула“, разположен в един ъгъл на вътрешния двор. Той бил занемарен и потънал в забвение, а Сандуик го беше обновил на собствени разноски. Беше много горд с онова, което наричаше своето
Спомням си всичко толкова живо — студена утрин, в която тънката речна мъгла се кълбеше около Тауър, забулила като плащ стените и кулите, увиснала по протежение на сградата като завеса, заглушавайки всички шумове, с изключение на дрезгавото грачене на гарваните. Мъглата дори се просмукваше под вратата и нахлуваше в нефа на „Свети Петър“. Зачудих се дали тъничките й пипала не бяха призраците на онези, които се скитат в търсене на опрощение. Сандуик крачеше нагоре-надолу пред олтара, описвайки работата си по параклиса. Той спря и посочи.
— Това, Матилда, е моята Чаша на призраците.
Попитах го какво има предвид.
— Ех, само ако кралят пожелаеше да дойде тук! — продължи той, без да обръща внимание на въпроса ми. — Само да пожелаеше да поразмишлява и да се помоли — комендантът сведе глава, гледайки ме изпод рунтавите си вежди. — На това място се съхранява Чашата на призраците точно както в легендата за Артур в Съдбовния параклис се намира Светият Граал — после той премина към други въпроси, затова изоставих темата. — Една душа говори с друга —
Навярно в този момент Сандуик се е опитвал да ме предупреди. Войник от старата школа, той е изпитвал неохота да каже истината и все пак се е опитвал да бъде честен и прям. Щом излязохме от параклиса, той стисна ръката ми и ме въведе в малък килер за провизии в съседство с кухня — една от домакинските постройки, които обслужваха гарнизона. Седнахме да закусим пред огъня. Сандуик може би щеше да заговори, но слугите му непрекъснато обикаляха наоколо. Накрая той стисна китката ми, сякаш беше взел решение, и ме изведе долу до голямата порта при реката. Подвижната й решетка беше вдигната, през мъглата проблясваха малки точици светлина от фенерите и глухо отекваше тропотът на мъже, разтоварващи лодките. Сандуик ме бутна в едно уединено кътче. Загърна ме плътно с наметалото ми и ми подаде ароматна топчица, за да се предпазя поне донякъде от силната воня, идваща от речните канали. След това посочи към светлината на фенерите.
— Какво става тук според теб, Матилда?
— Разтоварват припаси.
— Оръжия — възрази Сандуик. — Лъкове, стрели, алебарди и щитове. Вчера посетих кулата Бойър. Милорд Гейвстън също беше там и надзираваше работата — нашите оръжейни работилници и ковачници си имат доста работа.
— Нашият господар, кралят, се готви за война срещу благородниците?
— Да — съгласи се Сандуик. — Кралят определено се готви за война — той се обърна. Стояхме близо един до друг като любовници. Усещах лъхащия му на ейл дъх, воднистите му сини очи блестяха от гняв. — Забеляза ли, Матилда, как, когато пътувахме от Дувър насам, не посещавахме замъци, а отдъхвахме в манастири и приорати? — кимнах. — Едуард настояваше на това — обясни Сандуик. — Не искаше другите да видят как в замъците гарнизоните се готвят за война, пълни със запаси и оръжия, как в тях е разквартирувана войска. А във Франция — продължи той, — когато ходех на обиколки? Крал Филип правеше същото — готвеше се.
— Война с Франция? — попитах.
— Може би — отвърна Сандуик.
— Затова ли казаха на французите да си намерят начин сами да стигнат дотук и ги държаха надалече от Тауър?
Излязохме от нишата и се върнахме отново до мрачния вход.
— Виждал съм война, Матилда, тук, в Англия — заяви Сандуик. — Брат срещу брат, баща срещу син. Бих се на страната на херцог Саймън при Луис и Ийвшъм. Виждал съм мъртъвците, струпани на високи купчини като подгизнали от кръв чували, дървета, натежали от провесени по тях трупове, горящи села с претъпкани с трупове кладенци. Сражавал съм се в Шотландия и Уелс и съм видял жестокост, която и
