Обектът на цялото това веселие и ликуване си оставаше все така с неподвижно лице, бяло като слонова кост, с втренчени сини очи. Тя почти не пи, а само седеше, с плътно стиснати устни. Щом празненството приключи и любимите мелези на краля бяха пуснати да влязат в стаята, Изабела се оттегли, давайки ми знак да я последвам. Тя нареди на пажовете, които носеха факлите, да я придружат до малкия параклис, който имаше обичай да посещава. Щом влезе вътре, тя ги отпрати и ми каза да заключа и залостя вратата. Параклисът бе леденостуден — в мангала имаше само купчина сгурия и пепел. Без да обръща внимание на протестите ми, Изабела си свали роклята и мантията. Само по долна риза, тя отиде боса до олтара и се просна по очи на около два ярда пред преградата, отделяща кораба на църквата от мястото за хористите. Просната на леденостудените големи каменни плочи, тя запълзя напред, подобно на разкайващ се грешник, който пълзи, за да целуне кръста на Разпети петък и да легне с протегнати ръце и с лице на земята пред олтара. Опитах се да я покрия с наметката си, но тя повдигна рамене и я отхвърли. Приклекнах в подножието на една колона: студът пропълзя нагоре и по краката ми, а от неудобната поза мускулите на гърба ми спазматично се свиха. Дворцовите камбани отбелязаха отминаващия час, но принцесата все още лежеше като заспала. Най-сетне се надигна, облече се и ми се усмихна, щипвайки ме по бузата.
— Матилда, въздадох благодарност за избавлението си от ада. Ето на — закачливо рече тя, — тази вечер се молим, а утре се отдаваме на веселие.
Казалес, Розалети и останалите трима английски дипломатически пратеници пристигнаха рано на двайсет и четвърти декември, носейки подаръци и писма от „скъпия братовчед“ на Филип — краля на Англия. На Изабела бе наредено да се срещне с тях в кралската заседателна зала малко след Ангелската молитвата. Казалес и Розалети обаче, все още небръснати и раздърпани след прибързаното си завръщане, първо я посетиха в стаята й, за да обяснят положението, пълномощията и целта на останалите трима дипломатически пратеници. И двамата седнаха близо до огнището, мърморейки за мразовитото време и как чак костите им се вледенили, а след това описаха мъжете, с които Изабела щеше да се срещне. Сандуик беше стар войник, комендант на Тауър, който освен това отговаряше за приемането на новите затворници в Нюгейт, най-отвратителния затвор в Лондон и сетен дом на мнозина престъпници.
— Броят на обесените от него престъпници е по-голям от броя на чашите вино, които съм изпил — възкликна Казалес. — Грубиян със синя кръв, близък приятел на стария крал, той обича тази мрачна крепост — Тауър — смята го за свое лично феодално владение. Дори плаща за поддържането на малкия й параклис, „Сейнт-Питър-ад-Винкула“, от собствения си джоб. Сандуик е буен и неудържим — продължи Казалес, — предан на английската корона, телом и духом! Веднъж арестува един папски събирач на данъци, който беше разгневил стария крал — взе парите му и му каза да напусне границите на кралството до три дни или щял да го обеси на стените на Тауър.
— О, Господи! — престори се Изабела на изплашена. — А сър Джон Бакел още по-голям звяр ли е?
— Е, Бакел е лондонски търговец, приятел на Пурт, богат и могъщ. Градски съдия. Докато, от една страна, гражданите на Лондон се ужасяват от Сандуик, към Бакел те изпитват омраза, защото е назначен лично от краля.
— А лорд Уолтър Уенлок?
— Абат на Уестминстър — присмехулно каза Розалети, — който е наясно с важността на поста си — той се закашля и после се съвзе. — Абат е вече повече от двайсет години, близък приятел на стария крал и специален довереник на новия. Негова светлост лорд Гейвстън много го харесва.
— А смъртта на Пурт и нападението над вас? — попита Изабела. — Какво мислите сега?
— Подозрението не е доказателство — отвърна Казалес, като дъвчеше устната си. — Разбира се,
— А рязката промяна на решението на моя годеник?
— Един Господ знае! — промърмори Казалес. — Милейди — усмихна се той, — предстои скоро да ви наричаме „Ваше величество“. Може би промяната е просто политика, приемане на неизбежното.
Изабела хвърли остър поглед към Розалети, който кимна.
— Милейди — повтори Казалес, — това не са думи, взети от някой романс, но моля ви, помнете, че
— А лорд Гейвстън? — двусмисленият въпрос на Изабела сепна Казалес, който хвърли бърз поглед към Розалети. В отговор секретарят само се усмихна спокойно, сякаш не той бе човекът, който трябваше да даде този отговор.
—
— В такъв случай, мосю — изправи се Изабела, приглаждайки гънките на роклята си, — е време да посрещнем гостите.
Слязохме в заседателната зала. Всичко беше подготвено като за служба: свещи припламваха по протежение на полираната маса, буйно пращящият огън изпепеляваше напоените с аромати борови пънове, мангалите изпускаха искри, покритите с гоблени стени тънеха в сенките, без съмнение надупчени от пролуки за надзъртане и незабележими кътчета, в които Марини и неговите тайни съветници можеха да се притаят. Тримата дипломатически пратеници бяха събрани в далечния край на масата. Видът на Сандуик не лъжеше — той беше воин ветеран, стар рицар, останал верен на Бог и на своя крал. Допадна ми веднага, стана ми симпатичен с грубоватата си доброта. Толкова много ми напомняше на чичо Реджиналд! Като обръщам поглед назад, осъзнавам, че някои хора притежават вродена почтеност и душевно богатство. Сандуик беше един от тези хора. Имаше орлови черти, извит като клюн нос, твърда уста и пламтящи очи под гъсти вежди. Беше облечен по старата мода, без излишни украси, само с дълга, безръкавна тъмнозелена мантия върху късо палто в наситено морав цвят, с увит около кръста колан за меч и сребърна верижка, показваща ранга му, окачена на шията. Стоманеносивата коса на Сандуик се спускаше свободно надолу към раменете му, макар че белите му мустаци и брадата му бяха спретнато подрязани. Той коленичи, когато Изабела се приближи, целуна ръцете й, после, с изключително трогателен жест, се обърна към мен и направи същото, стискайки пръстите ми. Душата ми целуна неговата, животът ми докосна неговия.
Бакел беше различен: дребен, дебел и надут, с весело червендалесто лице под гъстата, сплъстена коса. Беше облечен в скъпа пъстра дреха от фин плат, пъстроцветни тесни панталони и аленочервени ботуши за езда, изработени в Кордова. Бакел не знаеше дали да говори гръмко и надменно, или да раболепничи, докато в същото време така нареченият му вежлив говор беше достатъчно тромав и непохватен, та Розалети се усмихваше тайно. Истински търговец на едро, изпълнен със съзнанието за собствената си важност, беше ясно доколко той държи на поста си на кралски дипломатически пратеник — поклони се на господарката ми съвсем бегло.
Лорд Уолтър Уенлок, абат на Уестминстър, беше облечен в черните одежди на бенедиктински монах, но те бяха от най-чиста вълна и поръбени с хермелин, докато колосаната му качулка, отметната елегантно назад, бе подплатена със скъп пурпурен златотъкан брокат. Уенлок беше горд и по държание, и на външен вид — със спретнато оформена тонзура на главата, с гладко избръснато лице, застинало в маска на лицемерно блажено спокойствие. Мъж с тънки устни и арогантен поглед, който при онези обстоятелства, би трябвало по-скоро да се вгледа в душата си и да се вслуша в идващия призив за нейното явяване пред Бога, за да отговаря за делата си, вместо да изтъква властта си. Той протегна ръката си с нокти като на хищна птица, за да можем да целунем масивния му пръстен, показващ сана му. Изабела го стори бързо. Аз последвах примера й, след това преминахме към размяната на любезности. Любезните въпроси изискваха любезни отговори. Старият Сандуик обаче не се съобрази с това.
— Милейди — той се облегна на масата, — вие със сигурност трябва да бъдете наречена Прекрасната Изабела. Ще спечелите сърцата на всички верноподаници с красотата и грацията си.
Моята господарка се изчерви леко и наведе глава в знак на благодарност.
