големия дворец и крепостта на острова, където Филип властваше над Франция така, както ястреб брани своето поле: вечно бдителен, вечно отправящ заплахи.
Нямах търпение да посетя отново тези любопитни места. Не разбирах строгостта на чичо си. Той се извиси в цял ръст над мен в общото помещение на онази кръчма, сграбчи ме за рамото и ме заблъска към стълбите.
— Качвай се в стаята си, момиче!
Много рядко ме наричаше така. Винаги ми казваше „Матилда“ или
— Какво става, сър? — запитах настойчиво.
— Нищо — прошепна той, после цитира един стих от Евангелието:
— Никога не съм те удрял. Ще го сторя, ако не се подчиниш на заповедта ми. Върви в стаята си — колкото и да е малка, населена с плъхове и мишки, тя е най-безопасното място за теб. Остани там, докато дойда.
Забързах нагоре по стълбите: краката ми трополяха по дървените стъпала. Дръпнах очуканата врата и влетях в стаята, примигвайки ожесточено, като се опитвах да възпра сълзите на ярост, които пареха очите ми. Стаята беше тясна и мръсна, въпреки че леглото беше удобно, а чаршафите му чисти — чичо държеше на това — слугата, който ми носеше храна, я беше покрил с дървена купа, за да я опази от мишките, които тичаха в ъглите. Паяжини като завеси висяха от гредите на тавана. Приближих се до прозореца — малка дървена рамка, запълнена с рогови пластинки — и го отворих. Поне можех да гледам към града. Небето бе матовосиво, беше излязъл студен вятър. Беше онова тъжно, напомнящо за смъртта време, когато есента гасне и зимата с леден полъх оповестява присъствието си. В стаята беше студено. Затворих прозореца и забелязах виното точно до вътрешната рамка на вратата — очукана оловна кана до малка широка чаша. Напълних чашата догоре и отпих бързо, после прекосих стаята и легнах на леглото.
Когато чичо ме разтърси, за да ме събуди, беше тъмно. Беше се навел над мен, с лице до моето.
— Ставай! — рече той настойчиво. — Ставай веднага!
Чичо ме изправи на крака, като почти ме влачеше. Беше ми донесъл наметалото и колана, с кама в дървена ножница. Накара ме да увия колана около тялото си. Възразих. Казах, че трябва да отида до нужника. Той се изсмя странно и ме изтика от стаята надолу по стълбите. Докато стигнах долу, вече бях закопчала наметалото достатъчно здраво. Студеният нощен въздух грубо ме разсъни. Чичо пъхна в ръцете ми парче пергамент и кесия с монети, после посочи трескаво към тясната порта, извеждаща на уличката оттатък. Фенер, закрепен върху един стълб, забит в меката кал между камъчетата на калдъръма, осигуряваше някаква светлина за мулетарите и конярите, мяркащи се като призраци из двора. Обърнах се. Чичо стоеше наполовина скрит в сенките. Най-сетне, на потрепващото пламъче от фенера, забелязах ужаса му. Беше се състарил, лицето му беше хлътнало и изпито, а очите му — зачервени в ъгълчетата. Непрестанно си мърмореше под нос, внимателно заслушан в звуците от затваряне на врата, кучешки лай или странници, промъкващи се в тъмнината. Той взе ръката ми и я притисна към кесията със звънтящи монети.
— Сега трябва да вървиш, Матилда.
— Защо, чичо?
— Не питай — той приближи лице към моето. — За Бога, Матилда, не питай, просто върви. Портата на Сен Дени още е отворена. Трябва да влезеш в града. Добери се до Големия мост, където живее Симон дьо Витри. Познаваш го — пращал съм те по работа до къщата му. Той е търговец на сукно, банкер и човек, на когото имам доверие. Прави точно каквото ти казва — той ме побутна към портата и ме изтика в тясната уличка.
— Върви, върви — изсъска той сред мрака. — Тръгвай веднага, Матилда, преди да са дошли.
Нещо в тона му, тези думи… долових ужаса му. Той размаха ръце: жест, който никога преди не го бях виждала да прави, който показваше, че трябва да бягам. Исках да остана, да открия кои са „те“. Нещо в него, докато просто стоеше там на слабата светлина, начинът, по който се бяха прегърбили раменете му, ръцете му, пърхащи като подрязани крила на пленена птица… Обърнах се и се шмугнах в сенките.
Цяла вечност е изминала от тази ужасна нощ, но си я спомням добре. Тичах слепешката из улиците, сълзи пареха очите ми. От една страна, като всяка млада жена, роптаех срещу стореното от чичо ми: гневът ми набираше сила. И все пак бях доловила мириса на ужаса, противната миризма на страха, и се чудех какво предстои да се случи. Спомням си как спрях на ъгъла на един площад. Над мен статуята на светеца покровител на квартала се взираше невиждащо надолу към светлината на горящата отдолу свещ. В отговор и аз се взрях в лицето му и се опитах да си припомня какво се беше случило през този ден. Бяхме пристигнали в кръчмата рано сутринта. Чичо ме беше оставил, беше отишъл в града и се беше върнал като напълно непознат. Точно така: държанието му се беше променило, беше станал разсеян, нервен, подпитваше кръчмаря за това и онова. Едно забелязах със сигурност: беше свалил пръстена си със знака на тамплиерите и всичко останало, показващо принадлежността му към този орден.
Чух някакъв звук и бързо се огледах наоколо. Стрелци, облечени в синьо-златните ливреи на кралската стража, с блестящи леки шлемове с подвижни наличници на главите, се събираха из площада, прииждайки от страничните улички. Рицари в леки брони си проправяха път, яхнали пръхтящи бойни коне, предшествани от пеши войници с факли в ръце. Въздухът се изпълни със стържещия тропот на копита, със скърцане на кожа и звънтеж на конски сбруи. На този фон се чуваше зловещото тракане на оръжия, на мечове, които се вадеха от ножниците, премятането на щитовете и рязко изречените заповеди. Приглушени, заплашителни звуци се просмукваха в душния въздух като мръсна мъгла. От другата страна на площада някакви просяци бяха запалили с факли пред една църква клада от боклук. Подскачащите пламъци позволяваха да се види тимпанът над вратата: живо изображение на пришествието на Христа в Последния ден, придружен от ангели с огнени мечове, за да отблъсне демоните, гъмжащи във въздуха. Изглеждаше тъй, сякаш Христос Съдникът идваше за мен!
Побягнах като хрътка през горски храсталак, по тесни пътеки и канавки. Наполовина облицованите с дърво къщи се привеждаха ниско, сякаш се сговаряха да закрият осветеното от звездите небе. Подхлъзнах се на купчина боклук и с вика си пропъдих джавкащи мелези, хленчещи просяци и фучащи котки. Смили се, Иисусе! Бях невинна! Бях просто девойка, вървяща забързано из ужасните канавки на Париж! Хиляди кошмари се спотайваха в сенките, но познанието поражда страх. Не знаех от истински опит, поне не и тогава, колко уязвима е всъщност една жена, когато остане без закрила. Синовете човешки са и синове на Каин:
Благодаря на Бога, че познавах Париж! Криволичейки, промъквайки се като заек, стигнах Рю де Моан, водеща надолу към Големия мост и голямата каменна къща на Симон дьо Витри, търговецът на скъпи платове. Тя се намираше на собствено землище. Задната порта беше отворена. Вмъкнах се бързо през нея, изблъсквайки престарелия нощен вратар със сънен поглед. Прелетях през тревата бързо като стрела: резето на кухненската врата беше пуснато. Изтичах отстрани покрай къщата, като се задъхвах и кашлях, се изкачих по главното стълбище, сграбчих желязната верига и задърпах, докато звънецът отекна из къщата като камбана, биеща тревога. Чу се тих тропот от бягащи крака. В един прозорец от дясната ми страна припламна светлина, докато някой палеше фенер с пъхната в него свещ. Отместиха се вериги, дръпнаха се резета, вратата се люшна и се отвори. Познах мосю Симон. Той се втренчи изненадано в мен, после ми направи знак да вляза. Вмъкнах се през вратата и дадох воля на изтощението си, рухвайки на земята, като
