Чашата на призраците

Не се подвеждайте от легендите за Храма, от голословните твърдения за содомия и езически ритуали. Наистина, тамплиерите си имаха своите тайни, притежаваха изображението на лика на нашия Спасител, както и погребалната му плащаница, но в действителност бяха хора на нашия земен свят: банкери, воини и най-вече лекари. Те почитаха Дева Мария и изричаха повече слова във възхвала на жените, отколкото другите мъже. Чичо Реджиналд бе силно повлиян от последователите на свети Франциск, особено на свети Антоний от Падуа, който възхваляваше нашия пол и не изричаше и една лоша дума против нас.

Чичо Реджиналд беше лекар, отговарящ за медицинското обучение на рицарите в ордена, надзираващ работата на основаните от тамплиерите болници в Париж, и именно там започна моето обучение. „Искаш да пиеш от извора на познанието, гръмко заяви той, тогава така и ще стане!“ Обучението ми беше изключително строго. Чичо Реджиналд ме караше да преведа някой пасаж от латински на простонароден френски, после на нормански френски, след което да го преведа пак на латински. Даваше ми списък с билки, точните им имена, свойства и въздействие, после прибираше листа и ме изпитваше подробно. Предаде ми дарбата да разбирам различните езици и ме научи как да възпроизвеждам правилното значение. Но преди всичко, учеше ме на медицина. Станах негова възпитаничка, докато той обикаляше от болница в болница, от една болнична стая в друга. Взирах се, наблюдавах, отбелязвах, запомнях и повтарях: това бяха неговите аксиоми. „Матилда — той размахваше пръст, взирайки се в мен със свъсени вежди над пронизващите очи — ние, лекарите, не можем да изцеляваме. Можем само да се опитваме да попречим на болестта, както и да предложим някакво облекчение. Помни това, което виждаш. Наблюдавай, винаги наблюдавай, изучавай внимателно, определяй какъв е проблемът и ако можеш, предложи решение.“

Чичо Реджиналд се отнасяше критично към твърденията на други лекари. Ожесточено сипеше нападки срещу „Хирургическата наука“ на Ланфранк от Милано и открито се подиграваше с обсебеността на лекарите от урината, изпражненията и очистването на организма. Харесваше трудовете на арабските тълкуватели Авероес и Авицена, проявяваше задълбочен интерес към Гален и преди всичко, към трудовете на Бернар де Гордон от Монпелие, в чийто Regimen Sanitatis се кълнеше. Чичо Реджиналд се съсредоточаваше върху биенето на кръвта в китката или гърлото, от мириса на пациентите си, от очите, езика и тъканта на кожата им. „Отбелязвай, излайваше той, преглеждай, после размишлявай.“ Беше песимистично настроен към онова, което можеше да постигне, и винаги бе съкрушен, ако напипаше тумори или бучки в тялото. По отношение на билките и отварите обаче бе изключително опитен; твърдеше, че това е една от областите на познанието, в които може и да посява семената, и да прибира жътвата. Аз станах също толкова веща в смесването, знаех и въздействието на различните растения: каква доза трябва да се даде, какви резултати се очакват.

— Трябва да бъдем смирени — твърдеше чичо Реджиналд — и да сме наясно докъде се простират възможностите ни. Билките са нашите оръжия, стрелите в колчана ни, онова, което можем да контролираме — както и чистотата при работата. Матилда — наставляваше ме той, докато крачеше нагоре- надолу из някоя стая, — причината за инфекцията не ми е известна, но резултатите от нея са навсякъде около нас. Затова измий ръцете си, почисти една рана, сложи чиста лапа и помни, че мръсотията и смъртта вървят ръка за ръка.

В продължение на осем години това беше животът ми, самата ми същина и душа — от първия му цъфтеж до пълното узряване. Чичо Реджиналд! Нямаше значение дали подтичвах до него покрай редица от легла, или бивах изпращана като пратеник в града да купя това или онова. Другите млади жени се омъжваха, но чичо Реджиналд беше моят живот. Дано Бог му даде покой. Бог е свидетел, че прекарах по- голямата част от живота си, поне тази част, посветена на медицината, подчинявайки се на неговите правила.

Животът ми с чичо Реджиналд свърши, както казах, на дванайсети октомври 1307 г., четвъртък, когато Филип Френски, Филип „Хубави“, със светлосините очи и сребристата коса, връхлетя като ястреб и разруши Храма. Двамата с чичо бяхме извън Париж на посещение в една ферма на Ордена: полята около нея изобилстваха от билки. Непредвидено се върнахме в града. Чичо реши да остане в малка кръчма недалеч от портата „Сен Дени“. От настлания й с калдъръм двор виждах извисяващите се бесилки на Монфокон и покрития с червени керемиди покрив на манастира на Filles de Dieu, Благочестивите Божии сестри, които винаги даваха на осъдените престъпници, докарани тук, за да увиснат от голямата бесилка над зейналата отдолу огромна яма, по една последна чаша вино. В онзи ужасен ден чичо ми се държеше като човек, осъден да загине на тази бесилка. Беше разтревожен, напрегнат и ми нареди да остана в стаята си високо под стрехите на старата кръчма.

Аз, разбира се, отчаяно исках да се върна в Париж. Дъщеря на фермер, бях се отегчила от красотите на природата, от нейните открити поля, усамотени ливади, мрачни чифлици, гъмжащи от плъхове хамбари и смълчани, криволичещи изровени селски пътища. Изпитвах единствено задоволство, че ще трябва да ги изоставя и да се гмурна отново в големия град Париж, така нетърпеливо и жадно, както някой бедняк би налетял на купчина сребърни монети. Бях обикнала града с различните му пазари: Плас Мордар, където ходех за хляб, Гран Шатле — за месо, Сен Жермен — за наденици, Пти Пон — за брашно и яйца, големия пазар за билки на кея на Ил дьо ла Сите, или пазарът „Дез Иносан“, където можеше да се купи каквото поискате. Шумът и веселата глъчка постоянно ме съпътстваха. Хора се блъскаха и бутаха, шепнеха и крещяха:

— Deus vous garde!6

— Je vous salve!7

Изпълнявах ролята на пратеничка на чичо си ту до едно, ту до друго място, тичах като заек из целия град. Към двайсетата си година бях все така запленена от продавачите на кестени от Нормандия, от търговците на сирене, от закръглените продавачки на ябълки с бузи, червени като плода, който продаваха. Чичо ми ме беше научил на всичко за хитрините на пазара — за ханджиите и търговците на вино, които смесваха виното с вода или лошото вино с добро; жени, които разреждаха прясното си мляко и за да направят сирената да изглеждат по-мазни и тежки, ги киснеха в бульон. Тъкачи, които разстилаха платовете си върху тревата нощем, та на сутринта да тежат повече. Касапи, които киснеха месото във вода, или продавачи на риба, които използваха свинска кръв, за да оцветяват в червено хрилете на престоялата и обезцветена риба. Продавачи на платове и дрехи, които имаха един аршин за мерене на стоките, които продаваха, и друг — за мерене на онова, което купуваха. Съветваше ме също да бъда предпазлива с онези, които продаваха стоки в тъмни улици, за да измамят нищо неподозиращите купувачи, и ме караше да запомням наизуст всичко, което научавах и забелязвах по отношение на града, който обичах. Всеки занаят имаше свой квартал — аптекарите — в Сите, продавачите на пергамент, писарите, подвързвачите и книгопродавците — в Латинския квартал; лихварите и златарите — на Големия мост; банкерите — недалече от Рю Сен Мартен, и търговците на скъпи тъкани — на Рю Сен Дени. Пъстротата и глъчката на градския живот като че ли никога не замираха — облечени в скъпи брокатени одежди богати граждани идваха на излети край Сена, рицари в леки доспехи преминаваха наблизо, яхнали дребни ездитни коне или благородни бойни жребци; пищно облечени кавалери се перчеха с кацнали на ръцете им соколи и ястреби. Беше като да влезеш в някоя църква и да обикаляш от един стенопис на следващия. Толкова много за гледане! Отдавах се на това с цялата енергия и любопитство на младостта.

Обичах този град! Бях добре защитена. Бъдещето се простираше пред мен като широк, светъл път. Когато не бях заета с науките си или в болницата, скитах от квартал на квартал, наблюдавайки просяците във входовете на църквите или край мостовете, селяните, пристигащи от провинцията със своите двуколки и ръчни колички; занаятчиите, които викаха и жестикулираха иззад сергиите си; скитащите жонгльори, калугери и монаси от различни ордени в тъмните си раса и островърхи качулки; канониците на катедралата с цялата им надменност и превзето държание; облечените в хермелин професори от Сорбоната и следващите ги като кралска свита пъстри и разнородни тълпи от студенти и учени. Кралски пратеници си пробиваха със сила път през тълпата с белите жезли, показващи сана им. Глашатаи в лъскави плащове, вдигнали тръбите си, свиреха пронизително, за да привлекат вниманието на тълпите, преди да бъде направено съобщение. Конски сбруи звънтяха като камбани, докато благородници, излезли от големите си къщи, яздеха надолу покрай мостовете и портите на града, за да отидат на лов в полята отвъд града. Благородни дами се изтягаха в носилките си, излезли да поемат малко чист въздух. Съдии, облечени в ярко алените си тоги, заобиколени от кралски стражи, отиваха към съдилищата. Поклонници, отправили се към „Сент Женевиев“ или „Нотр Дам“ напевно изричаха молитвите си или пееха набожни химни. Затворници, в здраво стегнати окови, биваха отвеждани под град от удари с пръчки към Гран Шатле. Секретари и писари бързаха към