страховита красота на гроба. Едуард стори това като акт на обезщетение. Изабела така и не му беше простила, не и за онова, което беше причинил на нейния „мил Мортимър“, и именно това ме водеше в Грейфрайърс. Дойдох да се погрижа за гроба й. Кралят ми нареди с крясъци да дойда тук. Устните му, с избила по тях пяна, се свиваха и оголваха зъбите му като на ръмжащо куче.
— Ти беше с нея в живота — изкрещя той. — Остани с нея в смъртта.
Присъединих се към Бедняците на свети Франциск, Сивите монаси, получавайки позволение от епископа на Лондон да живея като отшелница в килия в тяхното землище. Само отецът игумен знаеше от самото начало истинската причина да бъда там. Възлагаха ми черна работа, най-презрените от всички презрени задачи. По един въпрос обаче отецът игумен не търпеше възражения:
— Ако сестра Матилда желае да се моли край гроба на старата кралица — заяви той на едно събиране на монашеския орден, — трябва да й бъде позволено да го стори.
Правех го всеки ден, горе-долу около три следобед, когато църквата беше празна и благочестивите братя никога не се събираха да отправят хвалебствени химни към Бога. Свивах се като куче и притисках буза към студения камък, прокарвайки ръка по релефното скулптурно изображение. В мислите си се връщах към някоя тучна градина или великолепна стая с ромбоидни плочи на пода, бродирани платове по стените, огън, бумтящ под плочата на огнището, и долавящият се навсякъде мирис от парфюма на моята господарка. Говорех с нея сега, когато бе мъртва, така както го бях правила и когато бе жива. Тя ме наричаше своята Дама от Ада. Аз бях пазителката на мрачните й тайни.
Както и да е, отклонявам се. Миналото лято отидох на гроба й в навечерието на празника, отбелязващ раждането на Йоан Кръстител. Спомням си как се загледах в една картина, изобразяваща покаялия се разбойник на Голгота — окървавен, облечен в дрипи, разпнат на кръста със сгърчено в агония лице — докато се обръща да говори със Спасителя, да помоли за избавление. Под кръста стояха мъчителите на Христос с лица на изроди и маймуни — много уместна сцена. Често се чувствах като онзи покаял се разбойник, но пък понякога позволявам на самосъжалението да ме погълне, както огънят поглъща сухите подпалки.
В онзи летен следобед затворих очи, като се опитвах да не обръщам внимание на картината, на уродливите лица, на присвиващите се в гримаса маймунски усти, на разпнатото окървавено тяло.
— Виждала съм толкова много трупове — прошепнах. — Не мога да запечатам вратата към миналото.
Умопомрачителният образ изскочи от тъмното сърце на някакъв кошмар — спомен за Херефорд и за това как Диспенсър висеше на високата седемдесет фута бесилка; как Изабела и Мортимър наблюдаваха сетните му мъки, като ядяха, пиеха и вдигаха един към друг за наздравица придобитите като плячка бокали. Как тялото на Диспенсър се люлееше като кукла, с ритащи във въздуха крака; как палачът се качи по стълбата да свали полумъртвия човек, за да разпори корема му и да му изтръгне тестисите. Кръвта му се изливаше като вода от разцепена бъчва, а писъците му отекваха из пазарния площад.
— Толкова много — прошепнах. — Толкова много.
Тогава чух гласа й, както говореше някога, застанала зад гърба ми, шепнейки, сякаш бяхме любовници.
— Пречисти се, Матилда! Изповядай греховете си, намери покой.
Казах това на отеца игумен. Той само се засмя. Заяви, че мъртвите са прекалено заети, за да се занимават с нас. Трябвало да се вгледам в собствената си душа. Говореше ми близо до един водоскок, с плискаща се нагоре вода. По някаква причина изгубих самообладание, за първи път от години, със сигурност за първи път след идването си в Грейфрайърс. Държах се като затворничка, заключена в тъмно подземие, която се мята към вратата и удря по желязната решетка, отчаяно искайки да излезе навън. Скочих на крака и закрачих нагоре-надолу. Отецът игумен се озадачи:
— Какво става, Матилда?
Свих се в краката му, обгръщайки костеливото му коляно, и се вгледах яростно в него — поглед, който не беше виждал никога преди. Беше забравил, че някога бях участничка във Великата игра на Съдбата. Виждала съм как шурти гореща кръв! Цял живот съм се борила, притисната от интригите в двора или срещу потайни, безмълвни наемни убийци. Той направи кръстния знак над главата ми.
— Какво става, Матилда?
— Какво става ли, отче? — повторих дрезгаво. — Ще ви разкажа за живота й, ще призная греховете си.
Старите му очи блеснаха. Надигнах се и, като притиснах устни към ухото му, започнах изповедта си. Слабата руменина по старото му лице бързо се отдръпна: той отстъпи назад, гледайки ме с ужас.
— Ще трябва да се видя с епископа — промърмори той. — Такива огромни грехове!
— Такива огромни грехове ли, отче? — отвърнах дръзко. — Какво казва Светото писание? „Дори греховете ви да са аленочервени, аз ще ги пречистя и ще станат бели като вълна!“ Е, отче, греховете ми са многобройни, в най-наситения ален цвят, като небето в лятна вечер или червените знамена на войната. Затънала съм в злодеяния, отче. Аз съм Дамата от Ада. Живях в сянката на Изабела „La Belle“, блудницата Йезавел, Вълчицата, Желязната Дева.
— Трябва да се подготвиш да приемеш Светото причастие, да прочистиш съвестта си — отвърна той. — Бъди честна пред себе си, за да бъдеш честна и пред Бог.
Дотогава вече се бях овладяла. Осъзнах какво бях казала. Дадох си сметка, че този старец, седнал на студения камък до един водоскок, в тези няколко скъпоценни минути беше научил повече, отколкото Едуард, кралят, някога щеше да научи. Да, и други са се опитвали. Предлагали са ми подкупи, земи, имения, дори брак с един млад човек, кралски страж. Винаги отказвах. Аз срещнах и изживях голямата любов на живота си. Нещо повече — дадох клетва пред Изабела да пазя тайна, но сега, когато се замисля, смятам, че тази клетва е вдигната: освободена съм от задължението си. В онзи ден край водоскока затътрих крака и се извиних за избухването си. Обещах на отеца игумен, че щом започнат Коледните пости, ще коленича на молитвения стол и ще призная всичките си грехове. Пошегувах се, че ще отнеме доста време. Отецът игумен ме погледна предпазливо, като клатеше глава.
— Сестро Матилда, искрената изповед е кратка. Изповядай по-скоро коя си, а не онова, което си сторила.
През последвалите седмици често размишлявах върху думите му. Колкото повече се ровех из душата си, толкова по-ясно осъзнавах, че не беше изрекъл пълната истина. За да разбера какво съм извършила, да осъзная коя всъщност бях или коя съм, трябваше да опиша коя бе Изабела: пристигнала в Англия на тринайсетгодишна възраст като принцеса от някой от романсите за крал Артур, за да се омъжи за Едуард от Карнарвон и да свърже Англия и Франция в мирен съюз, който да пребъде във вечността. О, какви безумци са принцовете! Отецът игумен ми позволи да използвам скриптория и библиотеката. Започнах да пиша с шифър, който можеше да бъде разчетен само от мен — наследство от дните ми като лечителка. Седмиците се превръщаха в месеци. Лятото мина, дойде есента в пищното си изобилие. Пътеките и градините на Грейфрайърс се покриха с килими от листа, които блестяха като мед, преди дъждовете да завалят и да ги превърнат в мръсна каша, която трябваше да събирам, да трупам на купчини, да суша и горя. Обещах на игумена, че щом започнат Коледните пости и църквата се подготви за идването на младенеца Иисус, ще направя своята изповед.
Сатаната обаче не ме беше забравил. На празника на свети Лука, внезапно, като крадец през нощта, смъртта отнесе отеца игумен. Намериха го в леглото му, изпънат леко на една страна, със зинала уста и изцъклен поглед: душата му отдавна беше отишла при Бога. Попитах отец Бруно, пазителя на скриптория, внимателен, начетен човек с приведен гръб и лице като на объркано врабче, дали мога да поднеса собствените си последни почитания. Той се съгласи, затова коленичих пред тялото на отеца игумен. Прекръстих се и набързо изрекох молитва, която бях научила като дете, сетне затворих очи. Дадох обещание, сторих обет пред игумена — все пак щях да се изповядам, но не пред някой свещеник, когото не познавах, или пред някого от братята, който щеше само да се отдръпне, обзет от ужас. Отецът игумен можеше да стои от другата страна на завесата, разделяща живите от мъртвите, и да ме изслуша.
Този път, след като дълго бях гледала тялото му, аз се надигнах и забелязах късче пергамент върху малката писмена маса, където игумена имаше навика да седи и да размишлява над някой часослов. Заслушах се напрегнато. Послушниците, поставени на стража отвън, бъбреха помежду си. Безшумно се приближих до писалището и взех пергамента. Веднага разпознах Боеций — откъс от труда му „Утехата на
