философията“. „Самата ми сила, заявява Съдбата, е в неизменното ми движение. Аз въртя своето колело, което движи кръговрата. Доставя ми наслада да правя така, че най-низшите да се оказват на върха, а най- висшестоящите — на дъното. Отведете ме до върха, ако искате, но само при условие, че не смятате за несправедливо да потънете, когато правилата на играта го изискват.“ Усмихнах се. Отецът игумен беше оставил това послание само за мен. Изменчивото колело на Съдбата ме е завъртало чак до дъното, после до върха и след това отново до дъното. Познала съм славните радости на победата и горчивите пепелища на поражението.
Отецът игумен винаги е бил добър към мен, даваше ми дребни петачета или по някоя сребърна монета. Бях ги скътала грижливо. Срещу дребни пари едно момче, което прислужваше в манастира, отиде до продавачите на пера и пергамент в Чийпсайд. Когато се върна, донесе рула велен, мастило, подострени пера, пемза и пясък за поливане на мастилото — всичко, от което би имал нужда един служител в кралския съд или писар в архива. Ще спазя обета си в тъмните часове на нощта. Ще купя още свещи и ще ги паля, за да напиша своята история и тази на Изабела, която въртеше Колелото на съдбата и правеше така, че крале и принцове, лордове и дами, могъщите и великите, биваха сравнени със земята, докато други биваха издигани с ликуване. Ще напиша за другата голяма любов на живота ми — изучаването на лечителската наука. Отецът игумен знаеше за изкуството и умението ми, но аз отказвах да го практикувам, макар че той ми показа манастирската библиотека. Приключила съм с ученето. Прочела съм книгите, били те ислямски като „Пълен наръчник на медицинското изкуство“ от Хали Аббас, тези на древните като „Хербария“ на Диоскурид, Галеновата „Терапевтика“, „За медицината“ на Целиус или текстовете от Салерно и Монпелие. Знам как да смеся мъх и пресечено прясно мляко така, че да приготвя прах, който да излекува и най- ужасната рана. Мога да ви кажа дали даден човек е отнел сам живота си, дали е умрял от нарушение в движението на телесните течности, или е умрял от смърт, различна от естествената. О, да, убийството във всичките му образи! Като първия, когото изучавах — сър Хю Пурт, проснат на двора, със счупен като орех череп, от който изтичаха кръв и мозък — първия път, когато пристъпих през онези мрачни двери в Къщата на Тайнствената Смърт. Да, ще започна оттам, но първо, как пристигнах там?
Преди толкова много години! Преди толкова много животи! И въпреки това никой не може да ми възрази. Никой не може да ме възпре да забързам по зле осветения коридор на времето към онези есенни дни на октомври хиляда триста и седма година, когато намерих подслон в Париж, радвайки се на сладкия живот на младостта, със сърце, изпълнено с решимостта да стана лечителка. Бях се надявала на това. Бях се молила за него. Бях мислила за това от мига, в който напуснах селцето Бретини, за да работя при чичо си в Париж, където се доказах като изключително пламенна ученичка, поглъщайки жадно първите познания, които книгите ми даваха. Умеех да пиша правилно, да смятам и бях научила норманския френски, който се говореше в кралския двор. Ученето ми се удаваше. Тъй като бях единственото й дете, майка ми изливаше върху мен цялата любов и грижа, която някога беше изливала върху съпруга си. Баща ми беше аптекар от семейство на лечители. Още когато бях толкова малка, че жълтурчетата стигаха до коленете ми, той ми говореше за своето изкуство — било в полята и горите, където ме учеше как се използват билките, или в малкото тъмно хранилище за ценности в собствената ни къщичка, пълно с неговите ръкописи и медицински книги, неговите стъкленици и ковчежета, претъпкани с целебни отвари и смъртоносни черни прахове. Учене? Аз се учех така, както една птица се учи да лети. Баща ми умря, а майка ми не можеше да направи много за мен. Често се вглеждаше в мен с тъжни очи.
— Матилда — промълвяваше тя, — с косата ти, черна като нощта, с тези тъмни очи и бледа кожа — тя се усмихваше — можеш да хванеш окото на някой овдовял търговец. Ти си стройна и висока… — тя замлъкваше насред изречението, тъй като аз правех грозна гримаса, и се засмиваше. — Или пък можеш да отидеш при чичо си в Париж.
Направих избора си, затова тя ме изпрати в големия град, при единствения човек, комуто бях започнала да се възхищавам повече, отколкото на всички останали: моя чичо, сър Реджиналд де Деинкур, старши наставник в Ордена на тамплиерите, ръководител на лечителите, човек, предано служещ Богу и на своя орден, както и на онези, нуждаещи се от уменията му, докато Филип Френски, онзи среброглав демон, не реши да се намеси.
Първа глава
„Милосърдието е наранено. Любовта е болна.“
Сигурно и преди да започна разказа си, вие помните какво се е случило, как се е променил светът от младостта ми насам. Сега от Средното море из цяла Франция и страните на север бушува война. Голямата чума направи присъствието си осезаемо: извисяващ се жълт скелет, въоръжен с остър сърп, покоси цвета на нашия народ. Азмодий, най-противният от демоните, Повелителят на болестите, пристигна сред нас. Градовете лежат пусти, с улици, осеяни с гниещите, разложени тела. Симптомите са винаги едни и същи: фаталната поява на бубона под мишницата, изгарящото в огън тяло, докато стомахът бълва черна и жълта жлъчка. Димящите погребални клади се превърнаха в отличителни знаци на нашата епоха. Небето е почерняло от дим, докато прекрасната плодородна земя се замърсява, зинала да приеме безбройните мъртъвци.
В младостта ми факултетът по медицина в Парижкия университет напомняше на куче — с настръхнала козина, оголени зъби, челюсти, застрашително зейнали срещу жените, практикуващи медицина — но то още не хапеше. По-късно го стори — по времето на големите убийства в Англия, в лето Господне хиляда триста двайсет и второ, когато започна гонение срещу Жаклин Фелиси, задето упражняваше лекарска професия, без да има практическо обучение. Фелиси заяви, подкрепена от доказателства и свидетели, че е излекувала хора, при които законно практикуващи лекари, притежаващи разрешение и завършили медицина, са се провалили. Освен това поддържаше твърдението (и аз прочетох защитната й реч), че жените предпочитат да бъдат лекувани от себеподобни. „По-добре и по-уместно е вместо мъж, твърдеше Фелиси, една мъдра и проницателна жена, опитна в лекарската практика, да посещава друга жена, за да я преглежда и да изследва скритите тайни на нейното същество.“ Бедната Фелиси, защитата й не издържа. В моята младост беше различно. Бях защитена. Чичо Реджиналд беше високопоставен тамплиер. Беше също опитен хирург и лекар, който бе упражнявал изкуството си в Светата земя на Палестина. Беше участвал в обсадата на Акра и във военни походи в горещите земи около Средното море. Освен това бе запознат с лечебните изкуства на маврите, сарацините и други последователи на Мохамед. О, нека Небесната царица и великият Архангел Рафаил Изцелителят бъдат мои свидетели — чичо Реджиналд беше лекар
