просто — той щракна с пръсти, — просто ей така!
Бях твърде ужасена, твърде нервна, твърде изненадана, за да възразя. Кимнах замаяно, прекосих стаята и отидох до леглото. Легнах, обръщайки му гръб, скръстих ръце и вдигнах свитите си колене към брадичката, както правех като дете, когато сенките в далечния край на спалнята ми наистина бяха фантастични нощни създания, дебнещи да ме осквернят. Чух го да си тръгва.
На другата сутрин, когато се събудих, вратата на стаята ми беше заключена и залостена. Не можех да си тръгна, затова станах затворничка на мосю Симон. По-рано стаята сигурно е била използвана като килия. В нея имаше малка ниша, вградена във външната стена, със собствена тоалетна — нощно гърне, поставено над тесен канал. След два дни вонята стана толкова отблъскваща, че слугата донесе ведра с дъждовна вода да я почисти.
Освен това мосю Симон ми донесе храна, малко дрехи и един псалтир, както и екземпляр от „Летопис на кръстоносните походи“ на Жоанвил. Отказа да ми съобщи какво става в Париж.
Седмиците минаваха. Гледайки през прозореца, открехнат точно толкова, колкото през него да се промуши стрела, наблюдавах как есенната слана се втвърдява, а листата на дърветата почват да капят. Една вечер мосю Симон дойде да ме види. Попита ме как съм, каза, че затворничеството ми скоро ще свърши и че на другата сутрин ще ме изведе. Събудиха ме преди зазоряване. Стаята бе леденостудена: въглищата в малкия мангал отдавна се бяха превърнали в пепел, а свещите бяха съвсем догорели и от тях бяха останали само почернелите фитили.
— Бързо, бързо! — даваше ми знаци мосю Симон. — Бързо, бързо, идвай!
Облякох се светкавично. Търговецът ми даде тежка роба с голяма, дълбока качулка.
— Сложи това — нареди той.
Слязохме по стълбите и закусихме в помещението за миене на съдове до кухнята с по една купа овесена каша и подправено с вода пиво, поднесени от сънената прислужница. Излязохме от къщата, промъквайки се в тясната уличка. Спомних си нощта, когато дотичах тук. Сега улиците бяха почти пусти. Зърнах няколко лица, докато вървяхме бързо. Свещеник от ордена на капуцините, със закрито от качулка лице, предшестван от малки момчета, които размахваха един фенер и звъняха с камбанка, носеха в дарохранителница причастие за някой умиращ. Просяци молеха плачливо за милостиня. Сакати седяха отпуснато на заледените стълби на църквите, протегнали паничките си за милостиня, с бледи, съсухрени лица, умоляващи за милост. Със залитане премина група гуляйджии с пълни с пиво търбуси и усти, бълващи ругатни. Проститутка в светлокафява рокля, с оранжева перука на главата върху своята оредяваща коса, отправяше неприлични подвиквания от един праг. Мосю Симон хвана здраво ръката ми и забързано ме задърпа нататък. От време на време спираше да се увери, че качулката и капюшонът покриват плътно главата ми. Влязохме в главната улица. Отваряха се врати, разпъваха се улични сергии. Носеше се силна и наситена воня: смесица от селитра, поръсена, за да притъпи миризмите от изпразнените нощни гърнета и купищата гниещи зеленчуци, струпани в ъглите.
— Мосю Симон — прошепнах, — къде отиваме?
— Мълчи! — настоятелно каза той. — Не откривай лицето си.
Промъквахме се и криволичехме. Накрая разпознах главната улица, отвеждаща към Монфокон — мястото за екзекуции, кланицата на Париж. Вече се събираха тълпи. Мосю Симон се приближи до войниците, които пазеха пътеката. Зашепна на един сержант — няколко монети преминаха от една ръка в друга и ни позволиха да заемем място близо до пътя. Виждах входа на Дома на Божиите дъщери. Благочестивите монахини вече се скупчваха на стъпалата, с бокали с вино в ръце. Някъде наблизо просещо момче напяваше траурна песен
Тълпите нарастваха бързо: още хора се изсипваха на главния път, нетърпеливи да зърнат онова, което щеше да се случи. Тръбен зов проряза утринния въздух, последван от глухото биене на барабаните. Проточих врат, надзъртайки над главите на стражите. Първи вървяха херолдите в късите си сребристосини одежди, надули тръби, биещи барабаните; зад тях се точеха редици от тежковъоръжени мъже с блестящи стоманени шлемове. Следваше ги отряд кралски стрелци, водещи каруците с осъдените, палача и неговите помощници, облечени в черни кожени туники, със скрити зад червени маски лица. Двуколката, в която седяха, беше пълна с техните инструменти за мъчения, както и със стълбите, въжетата и веригите, които използваха, за да бесят жертвите си. След тази двуколка вървеше друга, в която бяха скупчени шест сиви фигури. Стана ми трудно да дишам — сърцето ми заби бясно, повдигна ми се. Искаше ми се да повърна. Знаех кой е в тази двуколка! Тя приближи бавно, със скърцащи колела. Волският впряг, който я теглеше, бе управляван от палач с червена маска, който непрекъснато плющеше във въздуха с камшика си. Двуколката се приближи. Шмугнах се през стражите и, подобно на останалите, сграбчих единия край на двуколката, сякаш ми харесваше да оглеждам внимателно лицата на мъжете, на които предстоеше да умрат. Всички изглеждаха еднакви, облечени в изпоцапани дрехи, с боси крака; лицата им представляваха маски от рани, синини, белези и резки; брадите и косите им бяха разчорлени и сплъстени. От телата им се излъчваше вонята на затвора, на мръсотията и калта, в която се бяха свивали седмици наред.
— Мосю Симон! — ахнах задъхано.
Един мъж в двуколката вдигна лице и аз срещнах очите на чичо Реджиналд. Погледът му беше замъглен, носът му беше странно изкривен и подут, на дясната му буза бе разцъфнала и една синина, пурпурна и голяма.
— Чичо — прошепнах.
Той поклати глава:
— Възмездието е в моите ръце — казва Бог — изсъска той. — Запомни това, Матилда: Възмездието е в Неговите ръце — долових противната миризма на тялото му, после той ме изблъска с изненадваща сила, сякаш бях дошла да го измъчвам. Залитнах назад. Мосю Симон ме хвана за ръката и ме издърпа оттам. Стоях и гледах как каруците за екзекуции стигат до бесилката на Монфокон, извисяваща се над дълбоката яма отдолу. Палачите се закатериха по подвижните стълби като маймуни. Въжетата бяха закрепени, примките — провесени. Щом всичко беше готово, затворниците бяха изблъскани от каруцата и нагоре по стълбите. Последните бяха махнати и телата затанцуваха във въздуха, докато жертвите, задушаващи се в примките, се мъчеха да си поемат дъх. Почувствах ледена студенина, сякаш цялата ми кръв, всичките ми телесни течности бяха замръзнали. Не си спомням как умря чичо. Всичко, което видях, беше как шестима мъже изпълняваха своя
Мосю Симон ме извлече оттам, бутайки ме пред себе си обратно по улиците до къщата си. Когато стигнахме там, той ме въведе в удобната си дневна стая. Гоблени и картини украсяваха стените на стаята, излъсканите до блясък дъски на пода бяха покрити с дебели турски килими, докато в закритото огнище бумтеше огън. Отведе ме до едно малко столче, донесе ми чаша посе10 и седна до мен, като клатеше глава и си мърмореше полугласно. Оставих тялото си да се отпусне, макар да се опитвах да потуша кипящата в мен ярост.
— Защо? — запитах.
— Казах ти защо. Филип Френски ламти за богатствата на тамплиерите. Самите рицари не са му нужни. Срещу всички тях са повдигнати обвинения в магьосничество, чародейство, содомия, идолопоклонничество, както и в престъпления, за които дори не съм чувал!
Той ми позволи да остана близо до огъня през по-голямата част от сутринта. Спомням си как разглеждах внимателно триптиха на стената, възхваляващ мъченичеството и славата на света Агнес. Не е ли странно как Бог действа за осъществяването на тайния си промисъл? Щях да видя отново тази картина на място, на което най-малко очаквах. През останалата част от сутринта се топлих и плаках. Плачех за онова, което бях видяла, и за онова, което бях изгубила. Плачех за чичо си и се гневях на Филип Френски. Гневът ми не се уталожи: просто се уморих. Мосю Симон повика слугата и прислужницата си. Те донесоха стол и добрият търговец ме премести, както майка би преместила рожбата си, да се сгуша там, загръщайки ме във вълнена роба. След това коленичи до мен, шепнейки ми предупрежденията си — как трябва да се придържам към смененото си име и да правя точно каквото ми казва.
— А именно? — попитах сънено и уморено. Давах си сметка за добротата на този човек: упорит, строг и алчен, въпреки всичко мосю Симон бе удържал обещанието, дадено пред чичо ми.
