можеше да прикрива съгледвач, изпратен там да наблюдава дали не идват войници.
Сред потискащата, печална тишина Клавдия застана пред гроба на млад мъж, изобразен като спящия Ендимион77. Тя се облегна на гробницата и се обърна като стара жена. Беше уверена, че я следят, усещаше го по студенината по гърба си и лекото свиване в корема. Вслуша се напрегнато и в същото време продължаваше внимателно да оглежда гъсталака от сплетени клони, за да долови и най-слабия признак за някакво движение. Навсякъде цареше тишина, но онзи мишелов продължаваше шумно да грачи над нея. Тревожеше ли го нещо, дали някаква мърша не го караше да кръжи там, за да успее да я хване? Клавдия въздъхна, лицето и гърбът й се обливаха в пот, тя тръгна по една пътека. Навлезе в просеката и вече се канеше да я премине, когато иззад една гробница изникнаха четири фигури. Тя веднага ги разпозна — инферни, мръсни, чорлави мъже, облечени в парцали, но въоръжени със зловещи ножове и тежки тояги. Те препречиха пътя й.
— Ей, дърто! — Вождът им имаше лице, наподобяващо свинска зурла. — Какво правиш тук? Не съм те виждал преди.
Клавдия се облегна на тояжката си и впи поглед в тях, преценявайки силата им. Почувства страх, но в същото време прецени, че може да смъкне дрехите, с които се бе маскирала, и да побегне, защото със сигурност беше по-бърза от всеки един от тях. Единият от мъжете вляво леко накуцваше, другите бяха дебели, с нездрав цвят на лицето и с увисналите бузи на хора, които щедро се черпят с поска и всякакви други долнопробни вина.
— Е? — Водачът им тръгна напред.
Клавдия отстъпи.
— Хайде, бабо, да видим коя си всъщност. Дай да погледна ръцете ти. — Той направи неприлично движение със слабините си. — Още може да извършиш чудеса тук!
Клавдия вече се канеше да се обърне и да побегне, когато от храсталаците се измъкна Бур с четирима от хората си. Сякаш се появиха изпод земята. Въпреки размерите и теглото си, те се движеха бързо и носеха смърт. Четиримата дори нямаха възможност да окажат съпротива. Докато Бур и спътниците му се справяха с тях, за съвсем кратко безмълвието на просеката се наруши от пъшкане и стонове. Клавдия гледаше, поразена от ужас. Само миг — и четиримата й нападатели бяха мъртви, с прерязани гърла. Бур и хората му приклекнаха край тях и избърсаха мечовете и камите си във високата трева. Началникът на стражата вдигна глава и й смигна.
— Наблюдавахме те, малката, откакто излезе от кръчмата. Знаехме, че си ти.
Той и другарите му тихичко се изсмяха и се струпаха край тази дребничка жена, от чиято смелост се възхищаваха.
Клавдия остави тояжката и изтри потта от лицето си.
— Значи сте ме следили?
— Разбира се, малката! Това място не се различава от горите в Германия. Цял военен отряд може да се придвижва тук и дори да не разтревожи птиците в клоните. — Бур се наведе и се вгледа в очите й: — Невредима си, малката. Тези те следяха. Не си толкова стара, колкото изглеждаш. — Широко се ухили и я щипна по страната. — Върви, ние ще бъдем след теб.
Клавдия се наведе и с жест подкани Бур и другите да се приближат към нея.
— Защо сте тук? Да ме пазите или да преследвате похитителите?
— И за двете — отговори Бур, като оглеждаше небето. — Августата реши, че ако няколко войници успеят да се приближат, това сме ние. Никой от онези фукльовци от стражата няма да успее, те ще се бутат като деца във вода. Ние сме друго нещо. Тук, сред тези гробове, има скрити още от нашите, поне две дузини.
Клавдия потисна тръпка на страх и посочи към дърветата:
— Може да ви видят оттам.
— Съмнявам се! — заяви Бур. — Ще пълзим по корем.
Клавдия се канеше да отговори, когато един от стражите вдигна ръка.
— Гледайте, гледайте! — подкани ги той.
Клавдия се обърна надясно. Черен дим се виеше към синьото небе, после лумнаха лакоми пламъци. Такива пожари често избухваха през лятото в сухата пустош край града, но този се разгоря много бързо. Клавдия последва Бур и хората му, когато те бързо започнаха да си проправят път през храсталака; вече не си правеха труда да се прикриват и газеха по натрошени глинени съдове и парчета зидария през гробниците по посока на пожара. Един от германците спря, подуши въздуха като хрътка, а после и Клавдия усети миризмата, ужасната воня на горяща плът. Те ускориха крачка. Пламъците затихваха, но гъстият дим ги караше да кашлят и да плюят. Стигнаха до малка поляна пред голяма гробница и видяха куп дървета, струпани край горящ труп, чиято плът се издуваше на мехури. Миризмата беше ужасна. Като запуши носа си, Клавдия тръгна след Бур и се взря потресена.
— Няма глава! — прошепна тя и се извърна, защото стомахът й се разбунтува.
Трупът, чийто и да беше, представляваше само почернели останки. Бур я стисна за рамото и я отведе по-далеч от дима. Накара я да седне на земята, а един от помощниците му отиде да огледа по-внимателно овъглените останки; те обърнаха тялото, прошепнаха си нещо и се върнаха.
— Определено е на мъж — обяви Бур, като взе брадичката на Клавдия в дланта си. — Не е Антония, може би е някоя жертва на инферните, но защо са взели главата, преди да изгорят тялото, не знам…
— Мислиш ли…
Смразяващ кръвта вик прекъсна въпроса й. Бур скочи на крака и с Клавдия след себе си затича по лъкатушната пътека към друга просека. Там видяха млада жена, седнала на земята с вързани ръце и крака. Въпреки че бе успяла да свали превръзката от очите си, тя ужасена се взираше, цялата разтреперана, и се опитваше да избута от скута си отрязана глава.
Германците срязаха въжетата и я изправиха. Бур вдигна отрязаната глава, огледа я внимателно, взе плаща на един от хората си и я уви в него.
— Кой е той? — попита Клавдия.
— Човекът на Августата, Херея — отвърна с дебелия си гърлен глас Бур. — Тя го изпрати тук. От белезите по главата и лицето се вижда, че е бил нахапан от кучета, преди да го обезглавят.
Глава шеста
Всичко в Рим си има цена.
Клавдия изстена и се обърна към момичето. То беше стройно и много красиво, но сега лицето му бе потънало в сълзи и мръсно, косата бе разчорлена, туниката — покрита с петна и разръфана, а краката и ръцете — наранени и в синини. Клавдия я накара да седне по-далеч от кървавите петна, взе лицето й между двете си ръце и се взря в него. Антония беше готова пак да се разкрещи. Клавдия нежно я погали по страната.
— В безопасност си! — прошепна тя. — Аз съм Клавдия, тези мъже са германски стражи, пратени от Августата. Откога си тук?
Клавдия се опита да осмисли онова, което момичето й разказа. Антония беше в потрес, ужасена. Говореше, сякаш бълнуваше, за тъмни проходи, за мъже, които са я опипвали, за отрязаната глава в скута й. Накрая я отведоха обратно в града и Бур използва властта си на градските порти, за да наеме носилка. Заведоха я в Палатинския дворец, където сенаторът Карин заедно с Августата и други знатни царедворци очакваха да пристигне. В една съседна стая Клавдия набързо описа всичко, което се беше случило. Елена изруга като стар войник, когато научи за съдбата на Херея, и се закле да отмъсти на убийците му, но рязко добави, че те ще трябва да почакат. Клавдия й разказа за нападението на инферните, за намесата на Бур, за огъня и как накрая открили Антония.
— Трябва да са те видели! — заяви Елена, която кръстосваше стаята.
