центъра се намираше дълбока яма, където два петела, опръскани с кръв, насъсквани от собствениците си, се биеха като гладиатори с клюновете и шпорестите си крака; крясъците им режеха слуха, докато те се счепкваха във вихрушка от пера и облаци прах. Торкват отведе Клавдия през задната врата в спокойна градина с много беседки, изработени от борови трупи и украсени с пълзящ бръшлян и диви цветя. По цялото й протежение имаше морава. В центъра на красиво издялан фонтан се виждаха три мраморни делфина с отворени към небето усти, от които бликаше вода.
— Най-доброто от двата свята! — ухили се Торкват на учудването на Клавдия. Той поръча кани с вино и вода и чаши със сок от ябълки. Дрезгавите звуци от кръчмата се чуваха слабо. Клавдия се отпусна в последните златни отблясъци на слънцето, наслаждавайки се на вечерния ветрец, който разлюляваше лехите с цветя и носеше към нея вълни от аромати.
— Какво искаш, Клавдия?
— Знам какво искаш ти! — Клавдия отпи от ябълковия сок. Торкват, мъж с кръгло като пълна месечина лице под сплъстена сламеноруса коса, я гледаше невинно с издадена напред долна устна и почесваше трапчинката върху гладко избръснатата си буза. — Искаш кръчмата „Магариците“. Заел си пари на чичо Полибий, той не може да ти плати и сега искаш да сложиш имота му под възбрана…
— Заех пари на Полибий — прекъсна я Торкват. — Той чу за моето последно търговско начинание.
— И какво е то?
— Да внасям подправки от Пунт78…
— Богове!
— Начинанието не беше успешно, единият от корабите потъна. Полибий ми задлъжня със своя дял, който му бях заел.
— И сега си мислиш, че си притиснал чичо ми в ъгъла? — настоятелно попита Клавдия. Тя разглеждаше умелия разказвач. Винаги бе харесвала Торкват, този бъбривко, постоянно приятелски настроен и весел, пълен с безкрайни разкази и списък от лекове, на които би могъл да завиди един императорски лекар. Тя веднага съжали за думите си, когато видя засегнатия поглед на Торкват.
— Клавдия, Клавдия! — Торкват отпи голяма глътка от виното си, преди да добави вода към него. — Ти си изморена. Знам, че имаш и друга работа.
Той многозначително я погледна, и Клавдия се запита дали и той също не работи за императрицата.
— Чичо ти не ми дължи пари. Той ми ги върна благодарение на „Голямото чудо“ в „Магариците“.
Клавдия с облекчение въздъхна.
— Извинявай! — Протегна ръка през масата. — Торквате, ти познаваш Полибий; него бъркотиите го привличат както медът мухата.
Торкват плесна леко ръката й.
— Разбира се, че с удоволствие бих притежавал „Магариците“. Тя е на превъзходно място, има чудесна гостилница с добре обзаведена кухня и градина, която е още по-хубава от тази. Полибий обаче ми върна всичко, до последния денарий. Благодарение на „Голямото чудо“, той нищо не ми дължи.
Клавдия се облегна назад на мястото си и се загледа в сенките, които се удължаваха над тревата.
— Но разбира се — продължи Торкват, — Полибий буквално изскочи от едно нагорещено гърне, за да скочи отново в друго. Чувала ли си за Офелион?
Клавдия потисна една тръпка на страх и седна изправена. Разбира се, че познаваше Офелион! Той беше един от най-доверените шпиони на Елена, човек, който умееше да души, да събира всякакви незначителни нещица, роден подслушвач, със зорки очи и бърз ум.
— Какво за Офелион? — отвърна тя сухо.
— Ами той души наоколо — Торкват се наведе по-близо: — Той най-подробно разузна за тялото, намерено в кръчмата на чичо ти.
— Но ти знаеш резултата! — заяви Клавдия. — Самата императрица плати на Полибий; тя призна, че тялото е на девица мъченица, проява на Божие чудо!
Торкват се ухили при сарказма в гласа на Клавдия.
— Надявам се, че е така! — той се наведе през масата. — Аз съм ти приятел, Клавдия, желая ти доброто. Харесвам Полибий, той е роден мошеник. Както казваш, чичо ти има естествена склонност към всякакви бъркотии. Нека богът на светлината му помага — сега тонът на Торкват стана по-твърд, — ако е измамил императрицата. Ти знаеш, Клавдия — той замълча и направи гримаса, — че каквито и да са отношенията ти с Августата, ако той я е направил на глупачка, ако я е излъгал, наказанието ще бъде страшно.
— Какво е разпитвал Офелион?
— Обичайните въпроси! — отговори Торкват. — Ровичкал се в миналото, разузнавал за всяко изчезнало младо момиче, сама знаеш как стават нещата…
Клавдия прехапа устни и се загледа в пеперудите, които кръжаха над фонтана.
— Но това е странно! — прошепна тя. — Всеки ден от копторите изчезват млади жени и никой не го е грижа!
— Не те ме тревожат! — бързо отговори Торкват. — Офелион се интересува само от една. Не бива да забравяш, Клавдия, че властите сега имат трупа и внимателно ще го изследват.
Клавдия привърши пресния ябълков сок; вече се канеше да отпие от виното, но спря.
— Можеш ли да ми помогнеш, Торквате?
— С всичко, което е по силите ми.
— Ти явно знаеш много за медицината — Клавдия се примъкна по-близо до него. — Има ли някакво логично обяснение на онова, което намери Венуций?
— Мислих за това! — Торкват прокара пръст по ръба на чашата си. — Не мога да измисля нищо, но в императорската библиотека има много ръкописи. Ти би могла да надникнеш там.
Клавдия допи виното си, поблагодари на Торкват и напусна кръчмата. В „Магариците“ беше доста спокойно; денят все още не беше свършил и мнозина от редовните посетители или се занимаваха с обичайните си дребни мошеничества, други си отспиваха след погълнатото на обед вино, други изчакваха да мръкне, за да се измъкнат на улицата, без да ги забележи някой по-зорък от нощните стражи и да си спомни за нещо нередно, което бяха направили преди. Гостилницата беше пометена и миришеше на чисто, печките в кухнята още бяха студени. Прислужничката Януария седеше на стълбите към градината; тя й съобщи, че Полибий и Попея са се скрили в стаята си от дневната горещина. Клавдия тъкмо се бе упътила към своята собствена стаичка, когато Януария я повика и посочи към градината.
— Прощавай, господарке, имаш двама посетители.
Клавдия намери Салуст Издирвача в сянката на едно дърво, където споделяше кърчаг вино с подправки с един тантурест мъж, седнал срещу него на масата. Салуст изглеждаше както винаги — облечен в окъсани, прашни дрехи; с набръчкано лице под рошава бяла коса, уморените му, сълзящи очи успяха да й се усмихнат, а месестият му нос душеше въздуха, сякаш постоянно търсеше нещо. Салуст обаче съвсем не беше онова, което изглеждаше. В действителност той бе извънредно умел издирвач, човек, който — ако му бъдеше платено достатъчно — можеше да намери в Рим всичко. Бе застанал на погрешната страна в последната гражданска война между Константин и Максенций, но благодарение на Полибий и Клавдия си беше върнал императорското благоволение. Заедно с голямото си семейство Салуст бе натрупал състояние, което по нищо не личеше от запуснатия му външен вид, аскетичните му хранителни навици и дрипавата му премяна.
Издирвача стисна ръката на Клавдия и кимна с разбиране, когато тя се извини, че го е накарала да чака. После представи госта си. Целад. Беше среден на ръст, дебел, с мургаво лице, по-голямата част от което бе прикрита от кичур бяла коса и разкошни брада и мустаци. Той гърлено поздрави Клавдия. Салуст обясни, че Целад е пикт, бивш роб, сега освобожденец.
— Наистина, толкова е свободен, че вече може да прави всичко — продължи Салуст. — Покровителят му умря и сега Целад търси да го вземат някъде на работа.
Клавдия пак напълни чашите на двамата, като добави, че самата тя вече е пила достатъчно, но се радва да види Салуст. Разпита го за семейството му, за братовчедите, братята, чичовците, сестрите, синовете и дъщерите му, за всички, които му помагаха в търсенията му из Рим. Накрая разговорът стигна до същността. Клавдия попита Салуст дали е чувал за похищенията. Салуст кимна.
