— Разбира се! — прошепна Клавдия. — Тя е край тезгяха му и…
— Именно! — съгласи се Силвестър. — Торкват ще бъде много доволен, ако стане неин собственик. Ако Полибий затъне в още дългове, ако наистина не успее да изплати дълга си, Торкват може да вземе „Магариците“. Точно затова те попитах за Фулгенция. Полибий не е злодей, но е мошеник. Ако може с хитрост да се измъкне от някоя бъркотия, той ще го направи, но сега е тръгнал по много опасен път. Намират прекрасно съхранено тяло на млада жена в земя, която е негова собственост. Може чудото да си има естествено обяснение, но той го продаде на императрицата като нетленните останки на блажена девица мъченица, като чудо, потвърждение на Божията намеса в човешките дела. Ако се окаже, че е съзнателна лъжа, Полибий жестоко ще пострада, въпреки цялото влияние, което имаш. Затова ти трябва… умолявам те, Клавдия, направи така, че да предпазиш Полибий и да потвърдиш, че станалото е истина, построена върху твърда скала, а не върху ронлив пясък.
Клавдия размърда глава, за да освободи напрежението, което стягаше врата й. Искаше й се да може с викове да избяга от храма, да се върне в „Магариците“ и да се срещне с чичо си, но щеше да е безполезно. Ако нямаше доказателство, потвърждение за неговото мошеничество, Полибий просто щеше да се разбунтува.
— А Муран? — попита Клавдия. — Какво за него?
— О, Муран! — изрече Силвестър. — Победителят в игрите, славата на амфитеатъра!
— Какво за него? — рязко повтори Клавдия.
— Знам колко много се страхуваш Муран да не се върне на арената и имаш право. Муран е победител, но остарява с всеки ден. Скоро може да излезе в амфитеатъра и да се изправи срещу някой по-млад, по- пъргав, по-бърз, по-смъртоносен. Настроенията на тълпата се променят. Днес потупват Муран по гърба, черпят го с бокал вино, жените му се предлагат — той сви рамене. — Извини ме. Не казвам, че Муран приема, но такъв е светът. Един ден Муран ще направи грешка. Ще лежи на пясъка смъртно ранен, и ще моли тълпата за живота си, а тълпата, просто защото не е харесала как се е сражавал, ще го осъди на смърт.
— Императрицата ще се намеси.
— Императрицата е политик, Клавдия; тя ще направи онова, което иска тълпата, знаеш го също толкова добре, колкото и аз.
— Какво искаш да ми кажеш тогава?
— Римската църква има нужда… как да се изразя, има нужда от закрилници, от пазители. Моят повелител и другите могъщи епископи от околностите трябва да имат своя собствена въоръжена охрана. Муран ще бъде идеалният избор за началник на стражите — той се усмихна, когато забеляза как Клавдия се отпусна. — Виждаш ли, от мен можеш да очакваш не само заплахи и зложелателство.
— Но Муран не е християнин!
— Той е нещо по-добро. Той е мъж, който не може да бъде купен. На него човек може да се довери. Затова, Клавдия, ако останем съюзници, дори още по-добре — приятели — целият авторитет, с който разполагам, цялата мощ, която упражнява църквата, всичко ще бъде използвано в твоя полза и в полза на Муран.
— А Полибий?
— Вече ти казах, че Полибий е друго нещо, че е тръгнал по много опасен път. Императрицата е отдадена на своите реликви, на свидетелствата за християнското величие. Ако се окаже, че един кръчмар край Флавиевата порта я прави на глупачка…
Думите му увиснаха във въздуха като клуп на бесилка.
Клавдия протегна ръка; Силвестър я стисна.
— Давам ти думата си! — обеща тя. — Ще направя каквото мога и ако открия истината за Фулгенция… — тя прехапа устни, — ти ще я научиш първи. Отче, има и още нещо.
— Какво?
Клавдия набързо му разказа за смъртта на ветераните, за службата им в Северна Британия, за дивашкото оскверняване на телата им.
— Чух нещо за това — промърмори Силвестър, — но как мога да ти помогна? Тези убийства нямат връзка с християнската църква.
Клавдия внезапно се изсмя.
— Нещо съвсем дребно е, презвитере, но аз имам нужда от помощта ти. Много следовници на вашия път са роби или слуги; искам да ги разпитате дискретно. Има ли много пикти в Рим? Трябва да говоря с някого, който познава езика, обичаите и културата им.
— Може би някой оцелял от нападението?
— Не, отче, няма оцелели. Или поне аз мисля така. Просто ми трябва някой, който да ми опише пиктския начин на живот, за да разбера какво би могло да се е случило там.
Силвестър вдигна ръка:
— Ще направя всичко, каквото мога, Клавдия — той се засмя: — Ти познаваш Салуст Издирвача и семейството му, нали?
Клавдия широко се усмихна: разбира се, че познаваше Салуст.
— Аз ще го наема! — обеща Силвестър и стана. — Той може и да открие нещо в Рим…
Малко по-късно, точно когато водният часовник на кръчмата, от която бе излязла, показа седем часа, една различна Клавдия влезе в гробището, простиращо се край Виа Апиа. Преди това тя отиде при един продавач на благовония, кремове и мазила и си купи боя и пудра. После спря при един вехтошар и се снабди с някои парцали, чифт износени сандали и лъскав бастун. Влезе в една кръчма край градските порти и се преоблече; посипа с прах косите и лицето си и натри с пепел ръцете си до раменете, преди да нахлузи миризливите, вехти парцали. По време на артистичната си кариера бе усъвършенствала походката и лекото прегърбване на стариците.
Сега тя вървеше по пътеката, виеща се през плетеницата от шубраци, гробници, паметници и саркофази, стигаща до голямата, покрита с пирен пустош в другия край на гробището. Оттам се виждаха арките на акведукта на Клавдий, а вдясно от нея по Виа Апиа се надигаше пушилката, която селяни, търговци и калайджии вдигаха, докато излизаха или влизаха в града. Докато си проправяше път през едва проходимия гъсталак, известно време долавяше приглушения шум от разговорите, скърцането на колелетата. Но скоро шумовете почти изчезнаха с изключение на постоянното жужене на пчелите над дивите цветя и понякога шумоленето на някое изплашено от приближаването й животинче. Клавдия бе свикнала да ходи на гробището. В миналото тя често се срещаше със Силвестър в катакомбите на север, въпреки че сега не трябваше да се крият под земята. Последната им среща в изоставения храм на Минерва доказваше все по-нарастващата увереност на Силвестър, че може да върши работата си, когато и където пожелае. Клавдия спря, облегната на тояжката си, и затвори очи. Не биваше да го забравя. Когато в началото започна да се среща със Силвестър, християнската църква току-що бе излязла от катакомбите и всички помнеха Миланския едикт на Константин. Оттогава църквата бе работила енергично и бързо, за да засили авторитета си и да се сдобие с покровителството и благоволението на двора.
Остро грачене изтръгна Клавдия се унеса й, тя се озърна и видя как един мишелов кръжи в небето. Продължи напред. Вече наближаваше централната част на гробището, напредваше бавно и използваше тояжката да си проправя път сред преплетения гъсталак от къпини, прещип, дива трева и коприва, които драскаха глезените й и я караха да криви уста от болка. Но тя продължаваше да се преструва. Често спираше и разглеждаше гробниците, както правят старите хора, сякаш изпитват наслада от това, че още се държат за живота: фреска на мъж с венец с урната на жена му до него, жалостив саркофаг на дете, резбовани фигури, плачещи край смъртното ложе на младо момиче, мъртва жена, изобразена като триумфиращата Венера, двама съпрузи, които обменят обети. Някои гробници бяха от чист мрамор, докаран от Мраморно море, други бяха от груб камък, изваден от местна каменоломна. Повечето от гробниците, паметниците и саркофазите бяха на поне стотина години и бавно се рушаха от падащия дъжд, зимния скреж и лятната горещина. Гробницата на трибуна, където трябваше да бъде освободена Антония, беше в другия край — много навътре сред обърканата плетеница от камъни и къпинак, за да могат похитителите да освободят заложничката си и да се измъкнат незабелязано. Клавдия продължаваше да спира и да се оглежда. В гробището растяха различни дървета, много от тях със зловещи, уродливи форми; всяко от тях
