капчица пот да блесне в случаен лъч светлина. Примъкна се до стената, опрял едната си ръка върху ръба на отворен гроб, затвори очи и дълбоко пое дъх. Да, свежите миризми се долавяха отново: на пот, лоена свещ, лампа и масло. Преди известно време тук някъде наблизо бяха идвали хора. Той пое по тунела, като непрекъснато си повтаряше да не обръща внимание на онези тесни като нишки канали, чиито разклонения водеха до задънена улица.
Зави и застина. Пред себе си, навътре в тунела, мярна мъждукащ отблясък от лампа само миг, преди той да изчезне. Клекна на земята и бавно започна да лази напред, като опипваше пътя пред себе си. Когато стигна до мястото, където видя лампата, зави в един ъгъл и се сви до стената. Пред него се простираше изоставена галерия със запалени в нишите факли. Херея би трябвало да се зарадва на светлината, но сега я ненавиждаше. Не я бе очаквал. Той се промъкна напред, като гледаше да се държи в сенките. От двете страни на тунела се виждаха ниши на стари гробове; някои бяха още запечатани от гипсовата замазка, други бяха отворени и разкриваха купчини прашни кости и парчета от глинени съдове. Цялата земя пред него беше покрита с такива чирепи. Отново чу лай на куче, но не скимтенето на някакъв мелез, а дълбокия лай на голямо животно. Той спря, прехапал устни, и се чудеше какво да направи. Знаеше, че трябва да се върне, бе видял достатъчно, но възможността да добави още сребро и злато към щедрото възнаграждение на императрицата го накара да изостави обичайната си предпазливост.
Херея започна да лази напред. Сега минаваше от сянка в сянка. Плъзна се край един малък коридор и надникна вътре: нищо. После усети дима от мангал и чу гласове, зловещо отекващи в галерията. Спря, отвори торбата, която носеше, и извади дълга кама. Покри с прах блестящото острие и стисна намотаната с тел дръжка. Стигна до място, където коридорите се кръстосваха, от лявата си страна чу стон. Бързо мина на другата страна, продължи напред покрай стената и се добра до ъгъла на една от онези стаички, в които жреци и опечалени правеха възпоменателни угощения. Заобиколи и бързо надзърна вътре. В единия ъгъл гореше факла, а под нея се гушеше човешка фигура с обвита в плат глава. Взря се по-напрегнато, чу подрънкването на верига и слаб стон. Докато се чудеше какво да прави, един звук зад него го накара бързо да се обърне. Там, където коридорите се кръстосваха, на слабия светлик от факлите стоеше някаква фигура с проблясващ меч в едната ръка и тежка тояга в другата. Ръмженето на кучето се чуваше все по- наблизо.
Херея нямаше избор; той се хвърли напред, като замахна с камата във въздуха. Мъжът бързо се наведе. Херея не остана да продължи борбата, обърна се и побягна натам, откъдето бе дошъл. Захвърли торбата си и като стискаше само камата, хукна като безумен, като се препъваше в отломки от кости и грънчарски чирепи. Вече нямаше място за хитрини и умения, той просто трябваше да стигне до мястото, откъдето бе дошъл, и да избяга. Различни звукове и викове отекваха зад него, но протяжният вой на кучето смразяваше кръвта му. Преследваха го! Той се препъваше, подхлъзваше и залиташе, докато най-сетне разбра, че бяга в погрешна посока. Къде се намираше? Спря за миг и опипа стената — нищо! Прокара ръката си по камъка, напипа някаква резба и пръстите му проследиха очертанията на фигурата на Анубис, египетския бог на мъртвите с лице на чакал. Разрови се из паметта си. Трябва да се намираше в коридора, наречен „Галерията на нощта“, която водеше към вход, навътре в гробището, наричано „Портите на ада“. Той изруга. Беше допуснал ужасна грешка, когато захвърли торбата; кучетата щяха да надушат миризмата му.
Херея побягна отново, в съзнанието му нахлуха спомените за мините и за онази стара вещица, която с кискане му предвеща, че и той ще умре като нея, дълбоко в мрака под земята. Винаги се беше надявал, че ще завърши дните си достойно, с приятели край себе си, че тялото му ще бъде балсамирано и положено с нозе, сочещи вратата, готово да бъде съпроводено с почести по улиците, за да бъде изгорено. А смъртта щеше да дойде сега. Въздухът ставаше все по-горещ, сякаш маните, душите на мъртвите, бяха пресекли обратно адската река и се трупаха край него. Херея спря, като се опитваше да си поеме дъх. Лаят се чуваше все по-близо. Очите му сякаш горяха, устата зееше да поеме въздух, гърлото му бе пресъхнало, той се втурна към една стена и пак сгреши. Беше загубен! Обърна се. Към него приближаваше светло петно и той изкрещя пред ужасната гледка на промъкващите се зверове…
Клавдия стоеше на изроненото стълбище към рушащия се храм на Минерва, издигнат до площада край Целинската порта. Дървената врата на храма бе напукана, а колоните от двете й страни — нащърбени, с падаща мазилка. Една заклинателка със страховита маска на лицето седеше на нисък стол в колонадата вдясно. На постлано пред нея платно лежаха таблички със заклинания, някои предварително изписани, други празни. Жената чакаше с перо в ръката и отворено гърненце мастило до нея. Клавдия тръгна нагоре по стълбите.
— Щастлив е човекът, който остава далеч от света на търговията.
Острият глас зад маската цитираше стих от поета Хораций.
— Но кой ще пази пазачите? — отвърна Клавдия с един прочут стих от Ювенал.
— Скоро ще бъде тук! — отговори гласът.
Клавдия кимна, отвори вратата и влезе в дългата зала на храма. Мястото беше невероятно запуснато. Колоните от двете страни бяха очукани и нащърбени, покритият някога с плочки под беше силно пострадал заради крадците, обитаващи близките коптори. Не бе останало нищо, което да можеше да се изнесе, а останалото беше жестоко опустошено, вратите към преддверието на светилището бяха съсипани, в сенките притичваха плъхове и всякакви гадини. В леещата се от високите прозорци светлина танцуваха мухи. Клавдия спря и се огледа. Такива места я очароваха; историята на Рим я интересуваше. Някога това място е било светилище на мощта, в което се тълпяха поклонници, особено от близките тепавичарници, които го смятаха за свещено място, обиталище на Минерва, богинята покровителка на тяхното изкуство. В запуснатия портик се виждаха увредени резбовани изображения на тепавичари, които тъпчеха с крака вълнено платно във ведро; над тях летеше сова, символът на Минерва.
Известно време Клавдия се задържа там да ги разгледа, после отиде в левия портик. Тук беше в безопасност: заклинателката отвън беше една от шпионките на Силвестър, а край храма трябваше да има и други от пазачите на презвитера. Той може и да не се движеше из Рим с цялото могъщество на консул, но край него винаги имаше мъже, които при едно подсвиркване щяха да му се притекат на помощ. Клавдия застана до една колона и се засмя в себе си. Това я удивляваше. Силвестър проповядваше словото на добрия Христос и все пак, измъкнали се от катакомбите преди по-малко от две години, християните вече започваха да се обграждат с всички атрибути на властта: шпиони, стражи, богатство и молитвени домове.
Тя си спомни случилото се предната вечер. След като Елена си тръгна, Полибий и неговите храненици започнаха да празнуват. Клавдия беше твърде уморена и веднага отиде да си легне, събуди се преди разсъмване, изми се, облече се, закуси в кухнята и се измъкна към храма на Минерва, за да се срещне там със Силвестър. Така й нареждаше той в шифрованата бележка, която бе пъхнал в ръката й. Питаше се какво ли ще иска.
— Място на смъртта.
Клавдия веднага се обърна. Фигурата, облегната досега на една колона в другия край на портика, бавно тръгна към нея. С приближаването си Силвестър ускори ход, върху лицето му се появи усмивка, той приятелски протегна ръце, прегърна я през рамо и внимателно я поведе навътре в храма.
— Място на смъртта, но те омагьосва, нали? — Той замълча и посочи с ръка край себе си: — Старият Рим умира и това е добре — Силвестър се усмихна широко: — древните никога не можаха да решат на кой бог да се покланят. Виж.
Той посочи една фреска на стената, изобразяваща египетския бог на слънцето Хор с глава на сокол, със скиптър в едната ръка и анкх75, символът на живота, в другата; вляво бе нарисуван бог Апис76 с лунен сърп между рогата. Двамата отидоха до още една избледняла фреска с изображението на Дионис начело на процесия от сатири, купидони и пантери. На друга фреска богът на виното се бе излегнал в колесница, теглена от кентавър, а над нея танцьори изпълняваха своя танц, с развяващи се роби, с чаши в едната ръка и лаврови венци в другата. Краските бяха избледнели, но изобразените все така енергично изпълняваха ритуалите на един от най-почитаните в Рим богове.
— Всичко умира. — Клавдия долови тържествуваща нотка в гласа на Силвестър. — Боговете на Рим умират. Скоро тук ще бъде само единственият и истинен Бог.
— Затова ли ме доведе тук? — попита тя. — За да злорадстваш победоносно над умиращите стари
