— Повече от възможно е — заключи тя, — някой да е оцелял от клането и да е вървял след войниците на Статил на юг, да е улучил удобния миг, да е убил един от тях и да е обезобразил трупа. Но сетне какво? Защо не се е справил и с останалите? Има ли още нещо? — попита тя. — Страхувате ли се от срещата с военачалника Аврелиан?
— Ние ще кажем, че сме невинни! — заяви Крисп. — Кръвта на Постул не е по ръцете ни. Какво ще стане според теб, господарке?
— Военачалникът ще ви разпита. — Клавдия се изправи, изтръсквайки трохите от туниката си. — Мисля обаче, че държи да бъдете в безопасност.
— Статил беше виновен…
— Не се тревожете! — отговори Клавдия, загледана в дърветата. Тя лъжеше! В сърцето си знаеше, че тези двамата са като избрани за жертвоприношение животни. Някакъв разгневен призрак от миналото ги беше белязал със знака на смъртта. Само късметът или чистата случайност можеха да ги запазят от отмъщението, което ги преследваше на всяка крачка.
Глава шеста
Глупавият пътник ще пее с крадеца.
Клавдия се сбогува е двамата ветерани. Тя и придружителите й продължиха пътя си към града. Когато пристигнаха в „Магариците“ вече се бе стъмнило и щом стъпи на площадчето и се огледа, стомахът й се сви. На прага се бяха насъбрали група германски наемници. Императрицата беше решила да види „Голямото чудо“! Германските стражи се скупчиха край Клавдия като душещи мечки и почти я внесоха на ръце в кръчмата, опразнена заради височайшето посещение. Попея бършеше с кърпа масите. Извинявай, въоръжен с метла от тамарискови вейки, метеше пода, а котаракът Калигула се изтягаше като император на една от пейките. Бур беше в кухнята. Едната му ръка лежеше върху дръжката на широкия меч, а другата държеше парче пиле, което той разкъсваше, покривайки мустаците и брадата си с мазнина. Той се опита да прегърне и целуне Клавдия, после с глава посочи, че императрицата е в градината.
— Къде е мъжът ти, боецът? — изръмжа Бур.
— Муран е във вилата на военачалника Аврелиан. Там е на нова работа.
— Добре — Бур отхапа от пилето и я загледа така съсредоточено, че чак очите му се насълзиха. — Да стои там. Да охраняваш някой важен човек е голяма чест. Императрицата дойде да те посети. Тя те очаква.
Клавдия се взря в светлосините очи на германеца. Бур примигна, отвърна поглед и вдигна пилето, сякаш внимателно го разглеждаше.
— Знаеш какво си мисля, Бур! Това е кръчмата на чичо ми. Кажи на момчетата си вън, че нищо не бива да изчезне. Обещаваш ли?
Бур кимна и се върна към пилето. Клавдия се измъкна покрай него, мина през кухнята и излезе в градината. В най-отдалечения й край, любимото място на Полибий, седеше Елена, царствено разположила се върху голямата гордост и радост на кръчмаря — голямото кресло с облечени в позлатена кожа подлакътници. Пред нея на тревата бяха коленичили Полибий, Апулей и Нарцис; на стол зад императрицата, скрит в сенките, седеше свещеникът Силвестър. Навъсеното му лице едва се различаваше в примигващата светлина на една лампа, поставена върху масата до Августата. Елена приличаше на жрица пред оракула, главата и лицето й бяха почти скрити под качулката на обточената със сребро мантия. Тя погледна към приближаващата се Клавдия и направи знак момичето да коленичи до чичо си. Като спотаи една въздишка, Клавдия се подчини и впи поглед в лицето на императрицата. Елена беше недоволна, очите й гледаха строго, тънките й устни бяха здраво стиснати. Тя наблюдава известно време Клавдия, като по този начин изразяваше неодобрението си от смъртта на Статил и Теодор.
— Августа? — Клавдия наведе глава.
— Разговаряхме за „Голямото чудо“ — рязко заговори Елена. — Как Бог е съхранил тялото на девата мъченица Фулгенция. — Тя посочи тежките кожени торбички на масата до нея. — Реших, и чичо ти се съгласи, че тук не е мястото за такива свети мощи.
Клавдия бързо погледна към чичо си. Той изглеждаше извънредно доволен от сделката и сияеше в широка усмивка. Извърна се и й намигна.
— Както знаеш — продължи Елена, отправила поглед към небето и звездите по него, блестящи като скъпоценни камъни върху подложка от черно кадифе, — синът ми реши, че някои дворци ще бъдат дадени на християните; те ще станат базилики. В тези базилики ще се съхраняват мощите, които намеря, свети предмети, принадлежащи на истинната вяра.
Тя замълча с присвити очи, сякаш изброяваше наум онези чудотворни открития, заради които претърсваше надлъж и шир империята.
— Тялото на Фулгенция ще бъде една от тези реликви. На чичо ти и неговите приятели — тя ги посочи с глава — ще платим за труда им. Моите стражи ще отнесат тялото довечера. Съгласен ли си, отче? — тя леко се извърна и свещеникът бавно кимна, настойчиво загледан в Клавдия с едва доловима усмивка. — Добре — Елена леко плесна с ръце, както правеше винаги, когато приключеше даден въпрос. — Сега вземи парите си, Полибий, и се върни в кръчмата. Наглеждай милите ми момчета и им дай бутилка вино, но внимавай за чашите си.
Полибий се изправи, взе подрънкващите торбички от масата и последван от двамата си другари, тръгна през тревата към кръчмата.
— Отче?
Силвестър пристъпи напред.
— Върви! — прошепна Елена. — Върви в кръчмата и подготви останките на блажената Фулгенция, за да бъдат отнесени на носилка в двореца. После ще решим какво да правим.
Силвестър не възрази срещу това отпращане, отиде при Клавдия с протегнати ръце и я изправи на крака.
— Радвам се да те видя, Клавдия!
Той стисна ръцете й и Клавдия усети как в дланта й се озова къс пергамент.
Елена го гледаше, докато се отдалечава, после посочи едно от малките столчета.
— Премести го по-близо, Клавдия, и седни. Искам да чуя какво се е случило.
Девойката се настани удобно и разказа на императрицата за събитията от предната вечер: за разговорите си със Статил, Крисп и Секунд, за зловещата смърт на декуриона и за посещението си при военачалника Аврелиан. Елена съсредоточено я слушаше, привела глава, и когато Клавдия свърши, я погледна и й кимна.
— Ти не си виновна за смъртта на Статил — прошепна тя, — но имаш право, неговото убийство, както и тези на другите, е свързано с нещо, случило се преди много време. Военачалникът Аврелиан ще бъде добър с Крисп и Секунд. Те вероятно ще твърдят, че Постул не е бил верен на него, на съпруга ми или на сина ми. Аврелиан обаче е добър човек, той ще се погрижи за тях. Навярно ще му кажат повече за събитията на чаша вино. Ами Теодор, смъртта му — ти мислиш, че е бил отровен, така ли?
— Без съмнение, Августа! — Клавдия се опита да потисне прозявката си. Тя замълча, вслушана в идващите от кръчмата звуци, в шума от смеховете, от преместването на мебели: Силвестър навярно вече бе наредил да изнесат тялото. Клавдия беше доволна от това; каквото и да казваше Елена, момичето все още бе дълбоко озадачено от появата на Фулгенция, произхода й, нейната смърт и участието на чичо си в тази чудотворна находка. Все пак трябваше да запази тези си съмнения за себе си. Ако Полибий беше замесен в някаква игра, ако беше измамил хора като Августата и презвитер Силвестър, наказанието му щеше да бъде ужасно.
— За какво си мислиш, мишленце?
Клавдия извинително се усмихна.
