пещери и статуи, прекосиха една черешова градина и се озоваха на друга морава, стигаща до ъгъла на преградната стена. Група жени в бели роби, с качулки и дълги, широки одежди, коленичеха с лице към нещо, което Клавдия отначало помисли за алпинеум, а после разбра, че е земен насип с разположени върху него полирани камъни. На върха му се издигаше дървен кръст, а до него имаше малка изкуствена пещера. Тя веднага разпозна символите: кръста на Господа Иисуса и пещерата, в която бе лежал погребан три дни, преди да възкръсне из мъртвите. Жените, предвождани от Урбана, продължава да пеят химна, нежна, мелодична и монотонна песен, която се извисяваше и се снижаваше в призив към Христа, Господа Вседържителя, и Го умоляваше отново да дойде.
Библиотекарят бързо си тръгна; Клавдия чу леко покашляне и се обърна. Под едно дърво стоеше Леарт и й се усмихваше. Той вдигна ръка, после се обърна и когато химнът достигна славословието към Отца, Сина и Светия Дух, се присъедини към пеещите. После гласовете стихнаха. Жените коленичиха с наведени към земята глави. Урбана се изправи. Вече се канеше да се обърне към другарките си, когато съзря Клавдия, засмя се и тихичко плесна с ръце.
— Сестри! — каза. — Имаме посетителка.
Другите жени също станаха и се обърнаха да поздравят Клавдия с усмихнати лица, докато отмятаха краищата на столите от главите си. Клавдия позна някои лица от двора; лицата на всички бяха строги, без следа от разкрасяване, не носеха скъпоценности, по дрехите им нямаше украшения, те бяха скромни и чисти. Урбана се обърна към тях, каза им нещо тихо и те се оттеглиха през градината. Урбана, Касия и Леарт поведоха Клавдия към един портик, увенчан с цветя и пълзящ бръшлян. Вътре беше прохладно и свежо. Урбана седна на една скамейка и се облегна на стената, леко задъхана.
— Радвам се, че си тук, Клавдия. На това място можем да отдъхнем от горещината и задълженията си.
Леарт наблюдаваше пръстите на Касия, които се движеха в безмълвния език на немите.
— Какво има? — попита Клавдия.
— Господарката ми пита какво правиш тук — преведе Леарт. — Искаш ли да станеш „Магдалина“?
— Кои са „Магдалините“? — запита го на свой ред Клавдия.
Урбана се канеше да се намеси, но Касия доста повелително вдигна ръка и продължи безмълвния си разговор с Клавдия.
— Не си християнка, нали?
— Мисля, че го знаеш! — отвърна Клавдия. — Изучавала съм нещо от вашата вяра, Пътят, както го наричате, Писанието.
— Ето, те са „магдалини“ — Леарт посочи с ръка към Урбана и Касия. — Мария Магдалина е жената от Евангелията, обладана от седем бяса, които Иисус прогонил. По-късно станала една от най-близките му последователки и тръгнала по пътя на неговото служение из Галилея и Иудея. Когато разпънали Господа Иисуса, тя останала да бди край гробницата му. Според нашите Писания, тя била първата, на която се явил Господ Иисус след възкресението си. Била предана ученичка на Господа. Господарките Урбана и Касия се отрекоха от бившия си живот, от богатството, от положението си и мястото си в обществото. Като Мария Магдалина, те изоставиха миналото си и се посветиха единствено на Господа Иисуса и проповядват в Неговото име.
Клавдия се обърна направо към Касия:
— А какво точно значи това?
— Това означава — преведе Леарт, наблюдавайки пръстите на Касия, — че ние трябва да направим така, че името на Господа Иисуса да стане известно във всяко кътче на империята, било то в бордеите и мръсните улички на градските коптори, било в дворците и вилите на големите и могъщите. „Магдалините“ участват в много добри дела, помагат в болници и лечебници, но преди всичко убеждават онези, които скитат по улиците и продават плътта си, да се отрекат от този грях и да се обърнат към Господа Иисуса.
— Има и още нещо! — обади се Урбана, като се усмихна на Клавдия. — Августата търси в империята реликви на Божествения Спасител, нашия Господ Иисус. Е, и ние не се различаваме много от нея. Ние последвахме примера на Мария Магдалина, желаем да служим на Христа. — Но — тя се усмихна почти незабележимо, — искаме да научим повече и за самата нея. Знаем, че е дошла от Витиния край Йерусалим. След като Господ Иисус се възнесъл на небето, Мария Магдалина останала за кратко време в Иудея, но поради неразбирателство с римляните и преследванията на християнската вяра избягала в Галия. Спряла в Марсилия и се заселила в най-глухото кътче на местността. Ние лелеем тази голяма мечта и искрено се надяваме и копнеем да открием мощите й и да ги върнем в Рим. Чухме мълвата — сви рамене Урбана, — че когато избягала от Иудея, към Магдалина се присъединили други ученици на Иисус, Никодим и Йосиф Ариматейски71. Нещо повече, след като отишла в Галия, тя се омъжила. Едно пророчество възвестява, че нейните деца ще бъдат родоначалници на една бъдеща линия славни царе, но такива разкази навярно са просто вълшебни приказки. Както и да е, ние затова сме нейни последователки, Клавдия. А ти какво търсиш при нас?
Клавдия посочи Касия, която напрегнато я наблюдаваше.
— Изправени сме пред много, много престъпления, домина — Клавдия използва официалната титла. — Аз съм объркана. Отвличат млади мъже и жени, убиват ветерани. Питам те, без да искам да те обидя — тя говореше бавно и отчетливо, — ти си се срещала с мнозина в предишния си живот, трябва да си чула слухове от града: разполагаш ли с някакви сведения, които могат да ми помогнат?
Урбана се намръщи, Касия наведе глава, но красивите й очи се вдигнаха, срещнаха очите на Клавдия и за миг погледът й изстина. После раздвижи пръстите си, а Леарт напрегнато ги следеше.
— Моята господарка — започна евнухът, — не се обижда от въпросите ти, но тя не знае нищо за онова, за което говориш. Слуховете за заложниците, убийствата на ветерани, какво общо имат те с нея?
— Тогава нека ми разкаже за миналия си живот в Британия. Тя е дошла от същата провинция, където са служили убитите мъже.
— Това е смешно! — прекъсна я Урбана. — Касия не може да си спомни много. Нещо повече, ние произхождаме от исените от северната част на тази провинция. Не сме имали нищо общо с пиктите.
— Къде бяхте миналата нощ? — бързо я прекъсна Клавдия. — След като се стъмни, когато възвестиха вечерния час и рогът протръби?
Касия се обърна към Урбана, засмя се и сви рамене.
Урбана раздразнено се обърна към Клавдия:
— Ти намекваш — заяви тя, — че имаме нещо общо със смъртта на онзи ветерани в някаква воняща уличка?
— Не съм казала това, домина — тактично отвърна Клавдия. — Само попитах къде сте били.
Урбана скочи на крака и като изгледа яростно Клавдия, се отдалечи. Върна се с един сивокос мъж със сериозно лице, в когото Клавдия веднага позна един от икономите.
— Кажи на тази жена кой си! — подкани го Урбана. — Как е името ти?
— Ами, домина — запъвайки се, отвърна мъжът, — казвам се Димисций. Иконом съм във вилата на твоя съпруг.
— Кажи на тази жена — Урбана посочи с пръст Клавдия, — къде бяхме миналата вечер.
— Ами, домина — отговори Димисций, — всички знаят къде бяхте ти и господарката Касия от залез слънце до ранните часове. „Магдалините“ също бяха с вас. Молихте се, после се оттеглихте.
— Благодаря! — Урбана отпрати мъжа с щракване на пръсти и се обърна към Клавдия. — Така, имаш ли други въпроси?
Без да се смути, Клавдия се извини и отиде да се сбогува с Муран. Той беше на палестрата72 с младия Александър и го учеше на основните правила как да се сражава с къс меч и квадратен щит. Плувнал в пот, Муран последва Клавдия в прохладната колонада, притегли я към себе си и я целуна по челото, преди тя да си тръгне. На прага спря, погледна към нея през рамо и широко се засмя.
— Е, не аз излизам на арената!
Клавдия му махна с ръка и отиде в конюшните, където двама роби на военачалника Аврелиан я чакаха до една кротка кобила. Тримата напуснаха вилата, минавайки по виещата се пътека към портите, и тръгнаха покрай коловозите, които ги отведоха на главния път. Дневната горещина намаляваше, подухна освежаващ вечерен ветрец. Над тревата от двете страни на пътя прелитаха пеперуди. Един дрозд подхвана веселата си
